Определение № 50152 от 11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3336/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на СД „Юкрист – Х. Д. и Ю. В.” срещу въззивно решение № 1074 от 12.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 10881/2021 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 20060529 от 08.03.2021 г. по гр. д. № 64900/2017 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против „Пазари Север” ЕАД, Л. К. Г. и Д. А. Г. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] /имот пл. № * по предходен план, включващ имоти с пл.№№ * и *, кв.19, м. „Н.”/, с площ от 722 кв. м, на основание давностно владение, осъществено в периода 22.01.1993 г. – 29.05.2005 г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че на 14.07.1999г. са съставени актове за частна общинска собственост за имоти пл. №№ * и *, както и на построената в тях сграда. За тези имоти са съставени предходни актове за държавна собственост от 1978 г., като през 2006 г. същите са включени в капитала на „Пазари Север” ЕАД. С влязло в сила решение от 27.10.1998 г. по а. х. д. № 610/1996 г. на СГС, по жалба на Д. А. Г., Л. К. Г. и В. Е. Г. /чийто наследник по закон е Л. К. Г./, е отменено отчуждаването на 4/6 ид. части от имот пл. № * съобразно наследствените им права в частта, заключена между букви АБВГД на скица, неразделна част от решението. На 22.01.1993 г. между Столична община – ТОА „Надежда” и ищеца в първоинстанционното производство е сключен договор за отдаване под наем на общинска земя за изграждане на временен обект – павилион кафе-закуски за срок от 30 години, като в имота, предмет на наемния договор, е изградена метална сглобяема постройка с обща квадратура 60 кв. м, за която през 1996 г. е издаден акт за узаконяване. През периода 2003 г.- 2016 г. между ищеца и първия ответник са сключвани договори за предоставяне на терен под наем – търговска площ № 3, от 64 кв. м, находящ се на територията на пазар „ Х. К.”, [населено място], като последният е за срок от три години. Имоти с пл.№№ * и * към настоящия момент образуват поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], в който са изградени две сгради. По отношение на едната от тях ищецът е упражнявал фактическа власт и е плащал данъци. При така установените факти, въззивният съд е приел, че през посочения по-горе период ищецът не е осъществявал владение върху процесния поземлен имот, тъй като същият му е бил предоставен за временно и възмездно ползване по силата на сключени договори за наем, т. е. държал е имота не като свой, а за наемодателя, поради което презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена. Изложени са и съображения, че в тази хипотеза ищецът е следвало да установи при условията на пълно и главно доказване, че е променил намерението се да държи имота за другиго и е започнал да го държи за себе си, което да е демонстрирал пред наемодателя, което не е сторено, а тъкмо обратното – при сключването на наемните договори е заявявал желанието си да ползва имота по силата на облигационно правоотношение. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и доводите и възраженията на страните; 2 Заплащането на данъци и такси за имота, откритите партиди за ток и вода на името на ищеца представляват ли факти, удостоверяващи, че ищецът е ползвал имота като собствен; 3. Следва ли съдът да вземе под внимание свидетелските показания, които безспорно установяват непрекъснатото владение на имота в продължителен период от 29 години; и 4. Следва ли съдът да се произнесе поотделно за всеки ответник относно предявената претенция за настъпила придобивна давност по отношение на описания имот. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответниците по жалбата са подали писмени отговори, в които са изразили становища, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Ответникът „Пазари Север” ЕАД претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 131 от 27.01.2022 г., тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По поставения в изложението първи въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, включително на соченото от касатора решение № 204 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 2584/2015 г. на ВКС, І г. о. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Следващите два въпроса са формулирани според неговите твърдения и не кореспондират на приетите за установени от въззивния съд факти, поради което същите не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това посоченото в изложението решение № 127 от 04.06.2010 г. по гр.д. № 637/2009 г. на ВКС, І г. о., се отнася до различна от настоящата хипотеза и противоречие с него по втория въпрос не е налице. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съдебната практика е константна в смисъл, че когато фактическата власт върху един имот е започнала на договорно основание, т. е. като държане, както е в случая с оглед установеното по делото, че същият е бил отдаван на касатора под наем, презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена и за да може държателят да го придобие по давност, е необходимо да превърне с едностранни действия държането му във владение и тези действия да са достигнали до знанието на собственика /interversio possessionis/. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо собственика намерението да владее имота за себе си. В случая по делото не е установено касаторът да е извършил посочените по-горе едностранни действия, поради което изводът на съда за неосъществен в негова полза фактически състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е в съответствие с установената практика. Във връзка с последния поставен въпрос /както и с предходния/ не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване неговото значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма, или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, които предпоставки в случая липсват. В допълнение следва да се отбележи, че последният въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като според установената практика не съществуват законови пречки един от съсобствениците на една вещта да сключи наемен договор за цялата вещ. Освен това до реституцията на идеална част от имота в полза на ответниците – физически лица на 17.05.1999 г., дори да е налице осъществявано владение, то е правно ирелевантно, а оттогава до 29.09.2005 г. давностният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Независимо от изхода на делото разноски в полза на ответника „Пазари Север” ЕАД не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват доказателства да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,