Определение № 261 от 09.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1573/2020 г.

Производството е по чл.278 ал.3 ГПК по частната касационна жалба на М. В. Й. от С., приподписана от адвокат П.М., срещу въззивното определение на Апелативен съд София /САС/ от 03.02.2020г. по в.ч.гр.д. № 360/2020г. Частната касационна жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното определение САС е потвърдил определението на СГС от 20.12.2019г. по гр.д. № 9398/2019г., с което е оставено без уважение искането на касаторката за освобождаване от внасянето на държавна такса по предявената от нея срещу В. П. П. от С. претенция за разваляне на дарение на 140000 щ.д. и за присъждане на сумата. Въззивният съд е взел предвид, че съгласно представената от Й. на 17.09.2019г. декларация тя не получава месечни доходи от заплата, пенсия, наем или други източници, не упражнява дейност като ЕТ, няма сключен граждански брак, семейството й се състои от двама членове, средствата за издръжката на което са спестявания в размер на 34000 щ.д., притежава лек автомобил марка „М.“, производство 2003г., че тя и лицата, които издържа, не страдат от заболяване, налагащо постоянни разходи. Съгласно удостоверение от НАП от 04.06.2019г. няма данни за деклариран трудов договор, както и за подадена данъчна декларация по чл.50 ЗДДФЛ за последната календарна година. Представено е запорно съобщение от ЧСИ, с което ищцата е уведомена, че по всички нейни банкови сметки е наложен запор до 3225.01лв. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че касаторката разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса. Не се твърди наличие на влошено здравословно състояние, препятстващо възможността за упражняване правото на труд, ищцата има спестявания в неколкократно надвишаващ дължимата държавна такса размер, а естеството на правоотношението, за което са предявени претенциите – разваляне на договор за дарение на стойност 140000 щ.д., обосновава извод за неоснователност на искането за освобождаване от заплащане на държавна такса. В касационната жалба са изложени съображения за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното определение, както и че отказ от освобождаване от заплащане на държавна такса по предявената претенция лишава касаторката от ефективни правни средства за защита на гражданските и материалните й права. В изложението, представено след дадено от съда указание, се сочи, че определението било постановено по материалноправен и процесуални въпроси, без такива да са формулирани, които били от значение за точното прилагане на закона, при вероятна нищожност или недопустимост и при очевидна неправилност. Релевирани са доводи, че представените доказателства сочат на наличие на предвидените предпоставки за освобождаване от внасяне на държавна такса и за явна необоснованост на извода, че ищцата разполага с достатъчно средства за заплащане на такса, тъй като върху влога е наложен запор за дължима издръжка на малолетното дете на страните, а размерът на спестяванията към момента на подаването на частната касационна жалба е редуциран на 18000 щ.д. ВКС намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.2 предл. първо и второ ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване. Атакуваното определение е валидно. Нищожен е съдебен акт при постановяването му от ненадлежен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, неизготвен в писмена форма, неподписан от съдия или когато волята на съда не може да бъде изведена поради неразбираемост на мотивите. Твърдения в тази насока не се релевират, а и по делото липсват такива данни. Определението е и допустимо. Не съществува противоречие в съдебната практика, че е недопустимо решение, което е постановено: при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване, при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, при десезиране на съда, по недопустима или просрочена жалба. Тези пороци са относими съответно и към определенията. В случая такива не се твърдят от касаторката, като и в тази насока по делото данни не се установяват. Не са налице и предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторката не сочи въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не може да вземе предвид служебно тези въпроси, в какъвто смисъл е задължителната съдебна практика по т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК. Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на обжалваното определение. В тази връзка не се сочи порок, а и съдът не намира данни за такъв, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния и материалния закони, видими пряко от съдържанието на съдебния акт. В изложението и в частната касационна жалба са заявени оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на фактическите и правни изводи на въззивния съд, но преценката дали такива нарушения са допуснати изисква проверка и анализ на процесуалните действия на страните и съда, на събраните доказателства и съпоставянето им с формираните изводи, каквато касационният съд извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. С оглед на изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,