Определение № 68 от 06.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3140/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. П. М., Й. Д. Н., Р. Д. М., В. Д. М. /като наследници по закон на В. К. Б./, С. В. С., П. Б. Д., И. Б. Д., С. В. С., Л. В. К., И. С. К., Б. Б. П., М. Б. П.-Й., И. И. А., Р. И. М., С. Г. М. и Е. С. А. /като наследници по закон на С. К. С./ против Решение от 05.01.2017 г. по в. гр. д. № 3921/2009 г. на Софийския градски съд. С посоченото въззивно решение, постановено по реда на чл. 196 във вр. с чл. 2 18з ГПК /отм./, е оставено в сила първоинстанционното решение от 19.07.2001 г. по гр.д. № 3502/1997 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите, респ. от починалите в хода на процеса техни универсални правоприемници, срещу [фирма], [населено място] /с правоприемник [фирма]- в ликвидация, [населено място]/ и [фирма], [населено място] /с правоприемник [фирма], [населено място]/ искове с правна квалификация чл. 108 ЗС - за признаване правото на собственост на касаторите и осъждане на ответниците да им предадат владението върху имот с площ от 2 560 кв.м., включени в кв.1 от кв.3 по плана от 1997г. на [населено място], м. „М. ливади“ и одобрен ЧИЗРП със заповед № РД-50-434/01.06.1995г., обозначен на скицата на вещото лице по допълнителното заключение от 05.05.2000 г. с букви А-Е-Ж-З-И-А, представляващ част от бивша ЛИВАДА, намираща се в м. „Б. ливада- И.- М. Ливади“, съставляващ и мот № 6/стар/ от кв.285В /стар/ по плана на кв. Б.- С., реална част от ПИ с идентификатор 68134.1932.730 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-68/02.12.2010 г., находящ се в гр.С офия, бул. „Т одор К аблешков “, както и иск с правна квалификация чл. 109 ЗС- за осъждане на ответниците да премахнат изградените върху него сгради: СГРАДА с идентификатор № 68134.1932.730.6 с адрес гр.С офия, бул. „Т одор К аблешков “, разположена в ПИ с идентификатори: 68134.1932.730, 68134.1932.2291 и принадлежи към ПИ с идентификатор 68134.1932.730, със застроена площ от 650 кв.м., на два етажа с предназначение за научна и проектантска дейност и СГРАДА с идентификатор 68134.1932.730.7, находяща се в гр. С офия, бул. „Т одор К аблешков “, разположена в ПИ с идентификатор 68134.1932.730, 68134.1932.2291 и принадлежи към ПИ с идентификатор 68134.1932.730 със застроена площ от 656 кв.м., на два етажа с предназначение за научна и проектантска дейност. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение на Софийския градски съд е недопустимо в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС на наследниците на В. К. Б. за ½ ид.ч. от процесния имот като разгледани на непредявено основание- възстановяване правото на собственост на ищците по реда на ЗСПЗЗ с Решение № 209/ 23.11.1992 г. на ПК „В.”, докато действителното основание на иска е реституция по ЗВСОНИ. Заедно с това се заявяват доводи за неправилност на атакуваното въззивно решение в останалата му част, обективираща произнасяне по исковата за собственост на ½ ид.ч. от процесния имот на наследниците на С. К. С., поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост. Моли се за неговото обезсилване в недопустимите му части и отменяване в останалата част и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковете за собственост бъдат уважени със законните последици.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, наред с доводите за недопустимост на въззивното решение по отношение на исковете за собственост от наследниците на В. Б., са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касаторите са обуславящи за изхода на делото и по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика, както и в противоречие с други влезли в сила съдебни решения - допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Тези въпроси са следните:

1. „Задължителни ли са указанията на ВКС за въззивния съд, на който делото се връща за ново разглеждане?“, като по въпроса се твърди противоречие с Решение № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1 356/2009 г. на ВКС, І V г.о.

2. „При искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС, основани на възстановяване на правото на собственост по ЗВСОНИ, към кой момент следва да се прецени съществуването на условията за възстановяване - към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ или към по-късен момент?“, като по въпроса се твърди противоречие с т. 3 от ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС.

3. „Към кой момент постройките изградени по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ трябва да са получили траен градоустройствен статут, за да са пречка за възстановяване на правото на собственост?“. По този въпрос се поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с Решение № 11/06.02.2015 г. по гр. д. № 4680/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 219/11.11.2013 г. по гр. д. № 2545/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 1 379/29.12.2008 г. по гр. д. № 5 714/2007 г. на ВКС, І V г.о.

Ответниците по касационната жалба - [фирма]- в ликвидация, [населено място] и [фирма], [населено място] са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмени отговори, с които молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:

Производството по делото е образувано по искове за собственост с правна квалификация чл.108 и чл.109 ЗС, предявени от наследниците по закон на В. К. Б. и С. К. С., които по силата на Крепостен акт за покупко-продажба № 1236 от 31.12.1904 г. са били собственици на ливада от 6,7 дка в м.”Б. ливада-И.-М.ливади”- С., съставляваща имот пл.№ 6 /стар/ от кв.285В /стар/, нов пл.№ 1452 в кв.1, кад.лист 494 и 518 по плана на кв.Б.- С.. Посочено е в исковата молба, че с Акт № 1681/29.05.1949г. по ЗОЕГПНС е била отчуждена Ѕ ид.ч. от имота, като същата била възстановена на основание ЗВСОНИ, и със Заповед № РД-57-836/03.11.1995г. тази Ѕ втора ид.ч. била отписана от актовите книги за държавни и общински имоти. Едновременно с това е заявено, че цялата нива е била отнета за нуждите на ТКЗС. След възстановяването на посочената Ѕ ид.ч. от имота били останали невъзстановени 2 560 кв.м., върху които ответниците незаконно поставили временни постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./. В съдебно заседание на 26.03.2001 г. процесуалният представител на ищците е уточнил, че претендираната от тях реална част от процесния имот е включена в парцел 1 от кв.3 по одобрения със Заповед № РД-50-434/ 01.06.1995 г. частичен ЗРП за квартали 3 и 5 /бивш кв.1/ в м.”М. ливади- запад”, като тази част е обозначена с буквите А-Е-Ж-З-И-А на скицата към заключението на допълнителната Съдебно-техническа експертиза от 05.05.2000 г. При тези твърдения ищците са заявили искане до съда да осъди ответниците да им предадат владението върху описания по- горе имот, както и да ги осъди да премахнат построените в него сгради. Основанието на така предявените искове не е изменяно пред първоинстанционния съд. Ищците са представили като доказателство Решение № 209 от 23.11.1992 г. на ПК „В.”, с което на наследниците на С. С. и В. Б. е възстановена собствеността върху 4 300 кв.м., представляващи свободната от застрояване част от ливада на площ от 6 550 кв.м. в м.”И.- М. ливади”, имот пл.№ 6, парцел 285В, кад.лист 494, 518 по плана на С. от 1980 г. Първоинстанционният съд е формирал извод за неоснователност на предявените искове за собственост по чл.108 и чл.109 ЗС. За Ѕ ид.ч. от имота, претендирана от ищците- наследници на С. К., е прието, че в полза на същите не е настъпила реституция по силата на ЗВСОНИ, тъй като имотът не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Този извод е направен въз основа на установеното по делото, че имотът е застроен с функционално свързани 3 бр. двуетажни сгради- сглобяема конструкция, изградени на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, като със Заповед № РД-50-434/ 01.06.1995 г., с която е одобрено частично изменение на ЗРП на кв.3, в който се намират сградите, същите са придобили траен градоустройствен статут. За останалата Ѕ ид.ч. от имота, претендиран от ищците- наследници по закон на В. Б., е прието, че същите не са в състояние да се легитимират като собственици на основание реституция по ЗСПЗЗ, тъй като с Решение № 209 от 23.11.1992 г. на ПК „В.” в тяхна полза е възстановена само частта от имота извън извършеното строителство, т.е. за процесната застроена площ в тяхна полза не е издаван административен акт на органа на поземлената собственост за възстановяване на собственическите им права.

С решение от 20.07.2007 г. по гр.д.№ 3760/03 г., постановено по реда на чл.196 и следв. ГПК /отм./, СГС е отменил така постановеното първоинстанционно решение в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС на наследниците на С. К., и е постановил уважаване на същите, а в останалата му част решението на СРС е било оставено в сила. В решаващите с мотиви въззивният съд е приел, че изградените в имота временни постройки по чл. 120, ал. 4 ЗВСОНИ не са пречка за възстановяване на собствеността, тъй като предпоставките за реституцията следва да се преценяват към влизане в сила на реституционния закон, т.е към 25.02.1992 г. По отношение на претендираната от наследниците на В. Б. Ѕ ид.ч. от процесния имот, СГС е възприел мотивите на първоинстанционния съд, според които същите не са в състояние да се легитимират като собственици на спорната застроена част от притежавания от наследодателя им имот на основание реституция по ЗСПЗЗ, тъй като с решението на ПК „В.” от 1992 г. им е възстановена само незастроената част от имота.

С Решение № 186 от 17.04.2009 г. по гр.д.№ 1545/08 г. на ВКС, ІІ г.о. така постановеното въззивно решение е било отменено и делото- върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС с указания за изслушване на допълнителната Съдебно-техническа експертиза, която да изследва вида и статута на извършеното застрояване в парцел 1 от кв.3 по действащия план, както и да се установи налице ли е функционална свързаност на това застрояване.

При новото разглеждане на делото въззивният съд е дал на ищците указания да конкретизират местоположението на процесния имот по съседи към момента на внасянето му в ТКЗС /протоколно определение от съдебно заседание на 27.10.2014 г./. В изпълнение на тези указания, с молба от 30.12.2014 г. процесуалният представител на ищците е посочил, че процесният имот не е бил внасян в ТКЗС, а отнет за нуждите на стопанството. Заявено е, че към момента на масовизацията имотът е имал селищен характер и следователно не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а реституционния ефект, на който се позовават ищците-наследници на В. Б., е настъпил на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.

С обжалваното в настоящото производство решение от 05.01.2017 г. по гр.д.№ 3921/09 г. СГС, ІІ-Б състав е оставил в сила първоинстанционното решение на СРС от 19.07.2001 г. по гр.д.№ 3502/97 г. В мотивите си въззивната инстанция е приела, че наследниците на С. С. не са собственици на Ѕ ид.ч. от процесния имот на основание реституция по ЗВСОНИ, тъй като при влизане в сила на реституционния закон отчужденият от наследодателя им имот не е съществувал реално до размерите, в които е бил отчужден, тъй като е бил застроен 3 бр. двуетажни административни сгради с топли връзки между тях. Посочено е, че сградите са били изградени на основание чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ като временни, но през 1995 г. са получили траен градоустройствен статут, което е пречка за възстановяване на имота на основание ЗВСОНИ. За останалата Ѕ ид.ч. от имота, която е предмет на предявените от наследниците на В. Б. искове за собственост, изводът за неоснователност на претенциите, основани на твърдения за проведена реституция по ЗСПЗЗ, е мотивиран с липсата на конститутивен реституционен акт по реда на този закон, тъй като с решението на ПК „В.” от 1992 г. е възстановена не спорната част от притежавания от наследодателя на ищците имот, а само частта извън извършеното застрояване.

При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, и като се има предвид посоченото по-горе относно основанието на предявените искове за собственост, следва да се приеме, че не е налице твърдяната от касаторите вероятна недопустимост на въззивното решение в частта, обективираща произнасяне по исковете за собственост на Ѕ ид.ч. от процесния имот на наследниците на В. Б.. Доколкото в обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че по реда на ЗОЕГПНС е била одържавена само Ѕ ид.ч. от процесния имот, която е била собственост на С. С., която идеална част е била възстановена на основание ЗВСОНИ, а същевременно е заявено, че имотът е бил отнет за нуждите на ТКЗС, то очевидно материалноправната легитимация на ищците-наследници на другия съсобственик в лицето на В. Б. е обусловена от възстановяване на правата им по административния ред, предвиден в ЗСПЗЗ. По смисъла на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на този закон подлежат именно земите, включени в ТКЗС, независимо дали са били внесени от техните собственици като член-кооператори или са били завзети за нуждите на стопанството. Самият факт, че ищците са представили като доказателство по делото Решение № 209 от 23.11.1992 г. на ПК „В.”, обуславя извода, че същите обосновават собственическите си претенции именно на рестутиция по силата на конститутивното действие на акта на органа по поземлената собственост. Противно на поддържаното от касаторите, основанието на така предявения иск не е изменяно в производството по повторното разглеждане на делото от въззивния съд. Поначало възможността да се измени исковата претенция по основание е била преклудирана с приключване на производството пред първата инстанция /чл.116, ал.1 ГПК-отм./, а указанията на въззивния съд, в изпълнение на които ищците са депозирали посоченото по-горе уточнение от 30.12.2014 г., са се отнасяли само до границите на имота към момента на масовизирането му, но не и до начина, по който наследодателите им са били лишени от собствеността си. Отделно от това, с молбата си от 30.12.2014 г. ищците по същество са заявили становище относно приложимия материален закон, което не обвързва съда, но не са изменили първоначално заявените фактически твърдения, че имотът на наследодателите им е бил отнет за нуждите на ТКЗС, като само Ѕ ид.ч. от него е била одържавена по ЗОЕГПНС. По тези съображения следва да се приеме, че като е разгледал исковите претенции за собственост на Ѕ ид.ч. от имота на наследниците на В. Б. на основание реституция по реда на ЗСПЗЗ, въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск, и следователно не е налице хипотезата на вероятна недопустимост на решението му в тази част като основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и условно да се приеме, че основанието на исковите за собственост е реституция на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, същите не биха могли да бъдат уважени на това основание, тъй като в такъв случай предпоставките за възстановяване на собствеността ще следва да се преценяват към 22.11.1997 г. /датата на влизане в сила на ЗОСОИ, с който се разшири приложното поле на реституцията по ЗВСОНИ/, а към тази дата изградените в имота административни сгради вече са имали траен градоустройствен статут /т. 3 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК/.

Налице са основанията на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за касационно обжалване на въззивното решение на СГС в останалата му част, обективираща произнасяне по исковете за собственост на Ѕ ид.ч. от процесния имот на наследниците на С. С.. Формулираните от касаторите материалноправни въпроси, отнасящи се до момента, към който следва да се преценят предпоставките за възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ, и значението в тази връзка на заварени в имота при влизане в сила на реституционния закон временни постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, които едва впоследствие са получили траен градоустройствен статут, са от обуславящо значение за изхода на делото, като същевременно произнасянето на въззивния съд по същите е в отклонение от задължителните постановки на т. 3 от ТР № 6/ 10.05.2006 г. на ОСГК, според които предпоставките за възстановяване на собствеността, вкл. реалното съществуване на имота до размерите, в които е бил отчужден, се преценява към момента на влизане на реституционния закон в сила, т.е. към 25.02.1992 г., а не към по-късен момент.

С оглед допускането на касационното обжалване на обжалваното въззивно решение в посочената по-горе част, на касаторите- наследници на С. С. следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за платена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 25 лева /чл. 18, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.

Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение