Определение № 223 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 916/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Л. Д. срещу решение № 266373 от 02.11.2021 г. по в.гр.д.№ 12613 от 2020 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 99744 от 26.05.2020 г. по гр.д.№ 74146 от 2016 г. на Софийския районен съд, второ гражданско отделение, 155 състав за осъждане на Р. Л. Д. да заплати на „Равидон“ ЕООД на основание чл.45 ЗДД сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, причинено от ответницата на 29.04.2016 г. чрез извършване на неправомерен паричен превод от банковата сметка на ищцовото дружество в „Уникредит Булбанк“ АД по сметка на „Топ Тон“ ООД с основание на превода: захранване на сметка, ведно с лихвата върху главницата, считано от извършване на деликта- 29.04.2016 г. до окончателното й изплащане, 2 161 лв. разноски по делото за първата инстанция и 1 356 лв. разноски за въззивната инстанция.

В жалбата се твърди, че решението на Софийския градски съд е постановено при съществени процесуални нарушения, необосновано и незаконосъобразно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обоснове изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост ? Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото ? По тези въпроси се твърди противоречие на решението със следната практика на ВКС: решение № 35 от 23.05.2019 г. по гр.д.№ 1499 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 196 от 21.12.2018 г. по гр.д.№ 1101 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д.№ 165 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Допустимо ли е съдът да направи решаващи изводи относно настъпването на даден юридически факт само на основание извършеното признание на страната, когато последната твърди изгодни за себе си факти ? При извършване на съвкупна преценка на доказателствата длъжен ли е съдът да изследва дали направеното от страната признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства по делото и събрания доказателствен материал ? По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 311 от 27.01.2020 г. по гр.д.№ 3463 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Заличаването на органното представителство на управителя на търговското дружество в Търговския регистър води ли автоматично до прекратяване на учреденото договорно представителство пред трето лице, при положение че липсва оттегляне на направеното упълномощаване /след извършеното заличаване/ и може ли едното да съществува без другото ? По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 55 от 16.05.2017 г. по гр.д.№ 60167 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Използването на електронно банкиране чрез валиден банков сертификат от договорен пълномощник на ЕООД при спазване на обявените от банката Общи условия и нареждането на сума по сметка на друго дружество /в което пълномощникът и едноличният собственик на капитала на първото дружество са съдружници/ представлява ли противоправно действие ? Неуведомяването на управителя при използване на издадения банков сертификат води ли до противоправност ? По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 312 от 25.05.2009 г. по гр.д.№ 1839 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 257 от 14.07.2001 г. по гр.д.№ 1149 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

5. Длъжен ли е представляваният да търпи в патримониума си правните последици от извършените действия от страна на представителя ? Действията на представителя ангажират ли правната сфера на представлявания, при положение че не е потърсено предварително съгласие и представляваният не е уведомен за извършването им ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 16 от 05.02.2018 г. по гр.д.№ 1438 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

6. Подаването на искане за предоставяне на електронно банкиране с посочване на имената на пълномощниците и обема на правата им представлява ли валидно упълномощаване пред банката за ползване на услугата или е необходимо пълномощно в специална форма ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 338 от 11.01.2016 г. по гр.д.№ 1729 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС.

Освен това се твърди противоречие на решението със следните решения на ВКС: решение № 11 от 03.02.2015 г. по гр.д.№ 3889 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 188 от 15.06.2012 г. по гр.д.№ 1122 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 547 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 1025 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Не на последно място касаторът твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В писмен отговор от 09.02.2022 г. пълномощникът на „Равидон“ ЕООД оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за направените разноски за адвокат по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения от „Равидон“ ЕООД срещу Р. Л. Д. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 20 000 лв., заедно със законната лихва от датата на непозволеното увреждане, въззивният съд е приел, че на 29.04.2016 г. ответницата е извършила неправомерно деяние- разпоредила е паричен превод в размер на 20 000 лв. от банковата сметка на ищцовото дружество в „Уникредит Булбанк“ АД по сметка на „Топ Тон“ ООД с основание на превода: захранване на сметка, въпреки че към този момент /още от 09.12.2010 г., когато в Търговския регистър е било вписано заличаването й като съдружник, управител и представляващ на ищцовото дружество/ вече не е имала право да се разпорежда с паричните средства на „Равидон“ ЕООД. Тъй като от това неправомерно деяние на ответницата за ищцовото дружество са настъпили вреди в размер на 20 000 лв., ответницата е била осъдена да заплати тази сума като обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане.

За неоснователно е прието възражението на ответницата, че извършеното от нея не било неправомерно деяние, тъй като към 29.04.2016 г. тя продължавала да бъде пълномощник на ищцовото дружество по силата на нарочно пълномощно- защото по делото ответницата, чиято е била доказателствената тежест, не е представила доказателства за нарочното й упълномощаване от представляващ ищцовото дружество да представлява това дружество и след датата на вписване в Търговския регистър на заличаването й като съдружник, управител и представляващ дружеството. А дали банката, допуснала осъществяването на процесния превод, е приела ответницата за пълномощник било ирелевантно за изхода на спора. В случая била налице хипотезата, съгласно която отпадането на представителната власт на ответницата е автоматично, с изгубване на качеството й на представляващ ищцовото дружество съгласно вписването в Търговския регистър.

Относно предявените от ответницата възражения за прихващане от дължимото обезщетение в размер на 20 000 лв. на суми, които, според ответницата, ищцовото дружество й дължи, въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че съгласно разпоредбата на чл.105 ЗЗД такова прихващане не може да бъде извършено, тъй като неправомерното деяние на ответницата е било умишлено и представляващият ищцовото дружество „Равидон“ ЕООД не е дал съгласие за такова прихващане.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по поставените въпроси поради следното:

1. По първия поставен въпрос в практиката на ВКС, включително посочената от касаторката, се приема, че в рамките на чл.269 ГПК, в решението си въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани и относими към спора доказателства, като извърши преценка на достоверността и доказателствената им сила. Обжалваното решение не противоречи, а напротив- напълно съответства на тази практика на ВКС. В него Софийският градски съд е обсъдил и се е произнесъл по всички съдържащи се във въззивната жалба доводи и възражения на ответницата, включително и по възражението й, че представителната й власт към датата на извършване на паричния превод /29.04.2016 г./ не е произтичала от органно, а от доброволно представителство- възникнало по силата на нарочно упълномощаване.

2. По втория поставен въпрос в посочената практика на ВКС се приема, че признанието на изгоден за страната факт не е доказателство за този факт. Обжалваваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. Не отговоря на истината твърдението на касаторката, че изводът на съда за липсата на упълномощаване на ответницата да представлява ищцовото дружество се основавал само на признанието на управителя на ищцовото дружество. Видно от мотивите на решението, за да достигне до този извод, въззивният съд не се е основал на твърдение или признание на управителя на ищцовото дружество, а на правилата за разпределение на доказателствената тежест- приел е, че в тежест на ответницата е било да ангажира доказателства и след като такива доказателства не са били представени от нея, то следва да се приеме, че ответницата никога не е била упълномощавана да представлява ищцовото дружество и съответно не е била доброволен представител на това дружество.

3. Третата група поставени въпроси /Заличаването на органното представителство на управителя на търговското дружество в Търговския регистър води ли автоматично до прекратяване на учреденото договорно представителство пред трето лице, при положение че липсва оттегляне на направеното упълномощаване /след извършеното заличаване/ и може ли едното да съществува без другото ?/ не могат да обуславят допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд, тъй като са неотносими към конкретното дело, по което не е доказано ответницата Р. Д. да е била упълномощена от органния представител на ищцовото дружество „Равидон“ ЕООД да го представлява след 09.12.2010 г.- датата на заличаването й в Търговския регистър като управител и представляващ дружеството.

4. Четвъртата група поставени въпроси /Използването на електронно банкиране чрез валиден банков сертификат от договорен пълномощник на ЕООД при спазване на обявените от банката Общи условия и нареждането на сума по сметка на друго дружество /в което пълномощникът и едноличният собственик на капитала на първото дружество са съдружници/ представлява ли противоправно действие ? Неуведомяването на управителя при използване на издадения банков сертификат води ли до противоправност ?/ също не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на решението, тъй като са неотносими към конкретното дело, по което, както бе посочено и по-горе, липсват доказателства ответницата да е била доброволен представител/ пълномощник на ищцовото дружество.

5. Петата група поставени въпроси /Длъжен ли е представляваният да търпи в патримониума си правните последици от извършените действия от страна на представителя ? Действията на представителя ангажират ли правната сфера на представлявания, при положение че не е потърсено предварително съгласие и представляваният не е уведомен за извършването им ?/ не могат да обуславят допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд по същите съображения, които бяха изложени по третата и четвъртата група въпроси, а именно: че са неотносими към конкретното дело, по което е прието за установено, че към датата на извършване на паричния превод /29.04.2016 г./ ответницата Р. Д. не е била представител на ищцовото дружество „Равидон“ ЕООД /нито органен, нито доброволен представител на дружеството/.

6. По шестия поставен въпрос /Подаването на искане за предоставяне на електронно банкиране с посочване на имената на пълномощниците и обема на правата им представлява ли валидно упълномощаване пред банката за ползване на услугата или е необходимо пълномощно в специална форма ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС- решение № 338 от 11.01.2016 г. по гр.д.№ 1729 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които упълномощаването е едностранна сделка, която не се нуждае от приемане и когато се касае за упълномощаване за сключване на договор, упълномощаването следва да е във формата, предвидена от закона за самия договор. Само когато се касае за договор в нотариална форма, упълномощаването следва да е с писмен акт с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно. В съответствие със закона и с тази практика на ВКС въззивният съд е приел, че подаването на искане до банката за предоставяне на електронно банкиране с посочване на лицата, които могат да представляват ищцовото дружество, съгласно вписаното в Търговския регистър органно представителство /едно от които е била ответницата/, не представлява упълномощаване по чл.37 ЗЗД на ответницата да представлява ищцовото дружество.

Няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочените решение № 11 от 03.02.2015 г. по гр.д.№ 3889 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 188 от 15.06.2012 г. по гр.д.№ 1122 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 547 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 1025 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., според които увреденият не може сам да избира основанието на претенцията си /договорно или деликтно/. Това основание се определя от материалния закон, който се отнася към конкретните юридически факти: когато увреждането е в пряка причинна връзка с пълното неизпълнение, лошото или некачествено изпълнение на задълженията по договор, то се касае за договорна отговорност, а когато увреждането е в причинна връзка от неизпълнение на общо задължение да не се вреди другиму, тогава отговорността е деликтна. Наличието на договор между страните не изключва изначално деликтната отговорност, ако вредата е настъпила не от неизпълнение на задължения по договор, а от факти и обстоятелства, осъществяващи фактическия състав на деликта. Напълно в съответствие с тези решения на ВКС в обжалваното решение е прието, че в случая се касае за деликтна отговорност, тъй като деянието на ответницата /разпореждане за извършване на паричен превод от сметката на ищцовото дружество по сметката на „Топ Тон“ ООД, без към момента на разпореждането- 29.04.2016 г. ответницата да е била органен или доброволен представител на ищцовото дружество/ не е свързано с непълно, лошо или некачествено изпълнение на задължения по договор между ответницата и ищцовото дружество, а представлява неправомерно деяние, което е основание за ангажиране на отговорността й по реда на чл.45 ЗЗД.

. Решението на Софийския градски съд не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и другите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 600 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение