Определение № 5597 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3069/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. К. срещу решение № 97 от 20.05.2025 г. по гр. д. № 360/2024 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 452 от 25.04.2024 г. на Варненски окръжен съд по гр. д. № 2549/2022 г., с което на основание чл. 362, ал. 2 ГПК е обезсилено постановеното по същото дело решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключен между С. П. К., в качеството му на купувач, и Д. С. А. и М. С. Ц., в качеството им на продавачи, предварителен договор за продажба на недвижим имот от 28.01.2021 г.. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано, поради което моли то да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба жалбоподателят К. поставя в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК правния въпрос: „При преценка основателността на предявеното искане по чл. 362, ал. 2 ГПК за обезсилване на решението, с което предварителният договор е обявен за окончателен, поради неизпълнение в срок на задължението на купувача да заплати продажната цена, съдът следва ли да съобрази не само дали законоустановеният срок е изтекъл безрезултатно, но и дали неизпълнението на длъжника се дължи на причина, която може да му се вмени във вина ? При разглеждане на молбата за обезсилване на решението дали съдът следва автоматично да обезсили решението или съобразно доказателствата по делото може да откаже исканото обезсилване, като приеме, че неизпълнението на задължението на длъжника се дължи на извинителни причини или поради обстоятелства, които не могат да му се вменят във вина?“, който счита за разрешен в противоречие с решение № 82 от 21.03.2012 г. по гр. д. № 844/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 194 от 25.02.2009 г. по гр. д. № 6193/2007 г. на ВКС, I г.о. и решение № 2341/27.11.1968 г. по гр. д. № 1685/68 г., на ВС, I г.о.. Ответникът по касационната жалба – М. С. Ц. подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т. е. тя е допустима. Атакуваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 362, ал. 2 ГПК, след сезиране с молба от 29.11.2023г., с която Д. С. А. и М. С. Ц., наследодатели на М. С. Ц., починали в хода на въззивното производство, са поискали обезсилване на постановеното по гр. д. № 2549/2022 г. на Варненски окръжен съд решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД поради това, че купувачът не им е заплатил в срок дължимия от него остатък от продажната цена. Въззивният съд е приел за установено, че с решение № 1196/24.10.2023 г. по гр. д. № 2549/2022г. на Варненски окръжен съд е бил обявен за окончателен предварителен договор за продажба от 28.01.2021г., с който Д. С. А. и М. С. Ц. са продали на С. П. К. 100 кв. м. ид. ч. от ПИ с идентификатор № ..........................., както и самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ...................... по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-73/23.06.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, за цена в размер на 40 000 евро, при условие, че купувачът С. К. заплати на продавачите Д. А. и М. Ц. остатък от продажната цена в размер на 30 000 евро в двуседмичен срок от влизане в сила на съдебното решение, на основание чл. 362, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Намерил е за безспорни между страните обстоятелствата, че с оглед извършено прихващане с насрещно задължение на продавачите (присъдени със същото решение съдебни разноски), дължимият остатък от продажната цена, която е следвало да получат е в размер на 28 230 евро (в който смисъл е и направеното уточнение на молбата по чл. 362, ал. 2 ГПК); че решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е влязло в сила на 10.11.2023г.; че двуседмичният срок по чл. 362, ал. 1 ГПК изтича на 24.11.2023г. и че с платежно нареждане от 23.11.2023 г., преди изтичане на срока, лицето Е. Д. М. е наредило по сметка на продавача М. С. Ц. с IBAN: [банкова сметка] сумата от 28 230 евро, при посочено основание „остатък от продажна цена от името на С. П. К., гр.д. № 2549/2022г.“. По спорния въпрос дали е налице изпълнение с нареждане на продажната цена от банковата сметка на купувача или меродавна е датата на заверяване със сумата на банковата сметка на продавачите, решаващият съд е посочил, че отговор е даден в разпоредбата на чл. 75, ал. 3 ЗЗД и константната съдебна практика по нейното приложение, според която при банкови разплащания, задължението се счита за погасено със заверяване на сметката на кредитора. Приел е, че чл. 75, ал. 3 ЗЗД е относим за определяне именно на момента, към който се счита изпълнено задължението за заплащане на дадена сума на кредитора, с оглед обективно необходимото време за изпълнение на банковата операция, а не към преценката за доказаност на плащането. Посочил е, че нареждането да бъде извършено плащане само по себе си не доказва, че операцията е извършена, тъй като сумата може да не е налична по сметката. Въз основа на приетото от първоинстанционния съд заключение на счетоводната експертиза е счел за установено, че нареденият на 23.11.2023г. от купувача превод е излъчен от банката на наредителя към сметката на бенифициера на 27.11.2023г., като обяснението за това е отбелязаният от клиента в платежното „обикновен вальор“, т.е. 3-дневен вальор (според вещото лице, ако е бил отбелязан „днешен вальор“ или „вальор следващ ден“, то нареждането би било обработено в същия ден или най-късно на следващия ден), а банковата сметка на продавача е заверена на 30.11.2023 г.. Въззивният съд е посочил, че при така изяснената от счетоводната експертиза причина за датата на обработване на процесното платежно нареждане от страна на банката на наредителя, ирелеванто е обстоятелството за точния час на излъчване на платежното нареждане от страна на Е. Д. М., а изложените доводи за липса на виновно неизпълнение от страна на купувача, поради това, че не може да отговаря за действията на банката, пред която е представено платежното нареждане, са неоснователни. Варненски апелативен съд е заключил, че задължението за плащането на дължимия остатък от продажната цена по обявения за окончателен предварителен договор е изпълнено на дата 30.11.2023г., когато сумата е постъпила по сметка на продавача, т.е. след преклузивния срок по чл. 263, ал. 2 ГПК и това обстоятелство обуславя основателността на искането за обезсилване на решението, с което е уважен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Поставеният от касатора въпрос притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е обусловил решаващите правни изводи в атакувания съдебен акт. По него е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС (решение № 245 от 15.05.2017г. по т. д. № 1938/2015г. на II т. о., решение № 12 от 25.02.2010г. по т. д. № 181/2009г. на II т. о., решение № 239 от 21.06.2013г. по т. д. № 188/2011г. на II т. о., решение № 297 от 19.12.2014 г. по гр. д. № 5502/2014г. на ІII г. о., решение № 179 от 16.10.2019 г. по гр.д. № 1675/2018 г. на ІV г.о. и др.), според която при искане по чл. 362, ал. 2 ГПК за обезсилване на влязло в сила решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, изпълнението на задължението на купувача за заплащане на остатъка от продажната цена се счита за настъпило към момента на заверяване на банковата сметка на продавача с дължимата сума. Този е релевантният момент, към който се преценява спазването на двуседмичния срок по чл. 362, ал. 1, изр. последно ГПК, а не момента на нареждане на паричната сума от сметка на купувача. Този извод произтича от правилото на чл. 75, ал. 3 ЗЗД, според което при банкови разплащания, задължението се счита погасено със заверяване на сметката на кредитора. В този смисъл е и чл. 305 ТЗ, който регламентира изпълнението на парични задължения по търговски сделки. В производства по реда на чл. 362, ал. 2 ГПК купувачът носи тежестта да докаже точното изпълнение на задължението си за заплащане на остатъка от продажната цена, което се свежда до доказване на момента, в който е заверена със съответната сума банковата сметка на продавача. При нареждане на цената в последните дни от двуседмичния срок по чл. 362, ал. 1 ГПК, купувачът следва да съобрази времето, необходимо за осъществяване на банковия превод, така че сумата да постъпи по сметка на продавача в рамките на законния двуседмичен срок. Когато, въпреки че е положил дължимата грижа да стори това, но поради причини, които не могат да му се вменят във вина (невиновна невъзможност за изпълнение), сметката на кредитора е заверена след изтичане на срока по чл. 362, ал. 1 ГПК, приложение следва да намери общото правило на чл. 81, ал. 1 ЗЗД и последиците на обективната невъзможност за изпълнение. Именно в този смисъл са цитираните от касатора решение № 82 от 21.03.2012 г. по гр. д. № 844/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 194 от 25.02.2009 г. по гр. д. № 6193/2007 г. на ВКС, I г.о. и решение № 2341/27.11.1968 г. по гр. д. № 1685/68 г. на ВС, I г.о.. Решаващите правни изводи в атакуваното решение не противоречат, а изцяло съответстват на горепосочената практика на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразявайки нормата на чл. 75, ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е заключил, че сметката на кредитора – продавач е заверена на 30.11.2023 г., след изтичане на двуседмичния срок по чл. 362, ал. 1 ГПК (изтекъл на 25.11.2023 г.), поради което купувачът е платил след срока – основание по чл. 362, ал. 2 ГПК. Изследвайки причините, поради които банковият превод, въпреки че е бил нареден от купувача в двуседмичния срок (на 23.11.2023 г.) е достигнал до банката на бенефициента едва на 27.11.2023 г., която пък е заверила сметката на продавача на 30.11.2023 г. (двете действия, осъществени извън срока по чл. 362, ал.1 ГПК), решаващият съд е кредитирал неоспореното заключение на икономическата експертиза по делото, според което причина за забавянето на банковия превод е собственото поведение на купувача К.. Последният е отбелязал в платежното си нареждане от 23.11.2023 г. „обикновен вальор“, т.е. 3-дневен вальор, а е могъл да посочи „днешен вальор“ или „вальор следващ ден“, при което банковият превод би бил обработен в същия или най-късно на следващия ден, чрез заверяване на сметката на бенефициента. Тогава плащането на остатъка от продажната цена би било в рамките на законния двуседмичен срок по чл. 362, ал. 1 ГПК. Като е счел, че касаторът не е преценил горепосочените обстоятелства, които е могъл и е бил длъжен да съобрази, въззивният съд е приел, че той не е положил дължимата грижа като длъжник по процесното договорно правоотношение, поради което неговото неизпълнение не е невиновно по смисъла на чл. 81, ал. 1 ЗЗД, за да може да се приеме, че неблагоприятните последици от него следва да се считат за ненастъпили. Именно поради осъществена хипотеза на виновно неизпълнение, за което купувачът носи отговорност, е приел за възникнало правото на кредитора – продавач да иска обезсилване на влязлото в сила решение, с което е бил уважен иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по реда на чл. 362, ал. 2 ГПК, което съставлява упражняване на потестативното право на разваляне на двустранен договор поради виновно неизпълнение. Следователно не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения правен въпрос, а наличието на ясна и недвусмислена правна норма (чл. 75, ал. 3 ЗЗД) и константна съвременна практика на ВКС, даващи отговор на правния въпрос, обуславя извод за отсъствие и на второто наведено допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно гореизложеното не са налице основания за допускане на искания касационен контрол на обжалваното въззивно решение, поради което, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение