Определение № 700 от 03.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 777/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] - [населено място] и по касационна жалба на [фирма] - [населено място] срещу Решение №1648 от 15.10.2013 г. по гр.д.№1798/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 330 от 31.01.2013 г. по гр.д. №2779/ 2012 г. на Пловдивски районен съд в частта, с която по иска по реда на чл. 422 ГПК, предявен от [фирма] - [населено място] срещу [фирма] - [населено място] е признато вземане 2529.02 лв. - неустойка по чл. 60 от Договор за отдаване на автомобили при финансовообвързан лизинг от 03.04.2006 г. за забавено плащане на лизингови вноски за м.януари и м.февруари 2009 г. за период на забава 27.03.2009 г. - 23.06.2009 г., и за 6056.10 лв. - неустойка по чл. 61 от Договора, със законната лихва от датата на заявлението 27.10.2011 г., и е отхвърлен иска за неустойка по чл. 60 от Договора за разликата до предявения размер 17 935.70 лв. и за периода от 23.06.2009 - 04.12.2010 г. Касационната жалба на ответника е срещу решението в частта, с която искът за неустойка по чл. 60 от Договора е уважен, с оплакване за неправилност и необоснованост, като счита, че неустойката нарушава добрите нрави и противоречи на закона. В Молба жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, като сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материално- правен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и прилага копие от решение № 1650/16.10.120995 г. по гр.д.№ 2767/ 1994 г. на ВКС, ОСГК по въпроса за кумулативно уговаряне на мораторна лихва в законоустановения размер наред с наказателна лихва за неизпълнение на едно и също парично задължение. Касационната жалба на ищеца е срещу решението в частта, с която не е уважен искът по чл. 60 от Договора за лизинг, с оплакване за неправилност. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по въпроса: какъв е редът, по който следва да бъдат погасявани задълженията при приложение на чл. 76 ал. 1 ЗЗД, жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с други съдебни решения: Р. от 09.04.2013 г. по гр.д.№ 428/2013 г. на Бургаски окръжен съд; Р.№2120/12.11.2012 г. по гр.д. 2499/2011 г. на Варненски окръжен съд; Р. от 11.04.2013 г. по гр.д.№ 2587/2012 г. на Добрички районен съд. Въз основа данните по делото обосновава, че съдът не е спазил посочената разпоредба и при наличието на предходни обременителни задължения неправилно е приел, че лизингополучателят с плащането на 23.06.2009 г., е погасил лизингови вноски за м.януари и м.февруари 2009 г. и като заключава, че въззивното решението е от значение за точното приложение на материалния закон, което е необходимо с оглед наличието на ясна, последователна и непротиворечива съдебна практика, иска да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК. С оглед изложеното решението, като необжалвано от ответника, е влязло в сила в частта, с която е уважен искът за признаване вземане за неустойка по чл. 61 от Договора за лизинг. [фирма] - [населено място] - ищец по делото - по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване на ответника, тъй като последният не е посочил решения по делото материално- правен въпрос, а решението, на което се позовава, касае случай, различен от настоящия; оспорва и по същество касационната жалба на ответника, като неоснователна. [фирма] - [населено място] - ответник по делото - не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване на ищеца, нито по същество на касационната му жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него в сега обжалваната част е потвърдено решение, с което е уважен иск по реда на чл. 422 ГПК, цената на който не е до 10 000 лв., намира на основание чл. 280 ал. 2 ГПК, че касационните жалби са допустими, подадени в срок и редовни. За да потвърди решението в частта за установяване на вземане на лизингодателя за неустойка 2529.02 лв. по чл. 60 от Договора за лизинг за забавено плащане на вноските за м.януари и февруари 2009 г. за период на забавата 27.03.2009 г. - 23.06.2009 г. и да отхвърли иска за период на забава 23.06.2009 - 04.12.2010 г. за разликата до предявения размер 17 935.70 лв., въззивният съд е съобразил плащането 10 000 лв. на 23.06.2009 г. и е приел, че при липса на изявление от ответника кои задължения погасява, се прилага чл. 76 ал. 1 ЗЗД и се погасяват неплатените лизингови вноски за м.януари и февруари 2009 г. По касационната жалба на ответника: Искането за допускане на касационно обжалване по въпроса за кумулативно уговаряне на мораторна лихва в законоустановения размер наред с наказателна лихва за неизпълнение на едно и също парично задължение, основано на Р. № 1650/16.10.1995 г. по гр.д.№ 2767/1994 г. на ВКС, ОСГК е неоснователно. Такъв въпрос не е решаван по делото, за да се приеме, че е решен в противоречие с установена задължителна съдебна практика, която жалбоподателят сочи. Страните в чл. 60 от Договора са уговорили дължима от лизингополучателя неустойка за забавено плащане на лизинговите вноски съгласно погасителния план, която се дължи в посочения размер върху стойността на неизплатената вноска за времето на просрочието - договорна мораторна неустойка, която обезпечава своевременното плащане от лизингополучателя на дължимите лизингови вноски. По касационната жалба на ищеца: По въпроса за приложението на чл. 76 ал. 1 ЗЗД с посочените решения на различни по степен съдилища жалбоподателят не доказва противоречивото му решаване, тъй като Р. от 09.04.2013 г. по гр.д.№ 428/ 2013 г. на Бургаски окръжен съд е по приложението на чл. 76 ал. 2 ЗЗД, а Р.№2120/12.11.2012 г. по гр.д. 2499/2011 г. на Варненски окръжен съд и Р. от 11.04.2013 г. по гр.д.№ 2587/2012 г. на Добрички районен съд не са влезли в законна сила. Дори и да се приеме, че по въпроса за приложението на чл. 76 ал. 1 ЗЗД има противоречива съдебна практика, същата е преодоляна с постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции Р.№111/27.10.2009 г. по т.д.№ 296/2009 г. на І т.о. и Р.№ 233/11.12.2012 г. по № 914/2011 г. на ІІ т.о., в които по въпроса за поредността на погасяване на главница и законна лихва върху нея - обезщетение за забавено плащане по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, когато изпълнението не е достатъчно и длъжникът не е заявил кое задължение погасява, е прието, че се прилага чл. 76 ал. 1 ЗЗД. Аргументирано е, че признатото вземане за обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД е еднородно по своя характер с главницата и от момента на неговото определяне, то не се идентифицира със законната лихва, чрез която е изчислено, обезщетението за забавено плащане по своята същност не е лихва и не се прилага правилото на чл. 76 ал. 2 ЗЗД, относимо само за възнаградителните лихви, в който случай поредността настъпва по силата на закона. Въззивният съд, като е приложил поредността, установена в чл. 76 ал. 1 ЗЗД при частично плащане на лизингополучателя и липса на изявление кои вноски погасява и е приел, че се погасява най-обременителното задължение - лизинговите вноски за м.І и м.ІІ 2009 г.,(а не дължимите лихви за забавено плащане), е решил въпроса за приложението на чл. 76 ал. 1 ЗЗД в съответствие с посочената задължителна съдебна практика. Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК е неоснователно. Несъстоятелно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК с оглед създадената задължителна съдебна практика. . По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение