Определение № 302 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 241/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 13994/15.07.2019 г. на „Домстрой“ ООД, чрез адвокат В. М., и касационна жалба вх. № 15656/15.08.2019 г. на Ц. О. К., К. М. И., М. Д. Т., И. Д. М., Г. О. Д., Г. Т. Г., Т. А. С., А. П. С. и Т. П. С., чрез адвокат Ц. М., подадени срещу решение № 1194 от 20.05.2019 г. по гр. д. № 5407/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 1296 от 27.02.2017 г. по гр. дело № 7446/2014 г. на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от Българската академия на науките срещу „Домстой“ ООД иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че Българската академия на науките е носител на правото на собственост върху следната недвижима вещ: поземлен имот с идентификатор ***, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-15/6.03.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 1 804 кв. м, с предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, по предходен план с пл. № *, кв. 1 по плана на [населено място], с граници: по акт за собственост - улица, тупик, УПИ *-за общежитие, а по кадастрален план - имот с идентификатор *, имот с идентификатор *, имот с идентификатор * и имот с идентификатор *, придобит въз основа на изтекла в негова полза 10-годишна (обща) придобивна давност (по евентуалния петиторен иск), като производството в тази част е прекратено; отменено е първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от Българската академия на науките срещу „Домстрой.“ ООД иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 10, ал. 2 ЗБАН за установяване, че Българската академия на науките е носител на правото на собственост върху следната недвижима вещ: поземлен имот с идентификатор ***, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-15/6.03.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 1 804 кв. м, с предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, по предходен план с пл. № *, кв. 1 по плана на [населено място], с граници: по акт за собственост: улица, тупик, УПИ *-за общежитие, а по кадастрален план: имот с идентификатор *, имот с идентификатор *, имот с идентификатор * и имот с идентификатор *, придобит по силата на закона поради предоставянето му за стопанисване от държавата - на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН (по главния петиторен иск), и вместо него е постановено решение, с което е прието за установено по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 10, ал. 2 ЗБАН, предявен от Българската академия на науките срещу „Домстрой“ ООД, че Българската академия на науките е носител на правото на собственост върху следната недвижима вещ: поземлен имот с идентификатор ***, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-15/6.03.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 1 804 кв. м, с предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, по предходен план с пл. № * кв. 1 по плана на [населено място], с граници: по акт за собственост: улица, тупик, УПИ *-за общежитие, а по кадастрален план: имот с идентификатор *, имот с идентификатор *, имот с идентификатор * и имот с идентификатор *, придобит по силата на закона поради предоставянето му за стопанисване от държавата - на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН (по главния петиторен иск), описан графически и текстуално в комбинирана скица към заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, намираща се на л. 109 от кориците на гр. д. № 5407/2017 г. по описа на САС, по буквите А-Б-В-Г-Л-Е-А. ограничен с лилав контур, неразделна част от решението.

Решението е постановено при участието на трети лица помагачи на страната на „Домстрой“ ООД: Ц. О. К., К.М. И., М. Д. Т., И. Д. М., Г. О. Д., Г. Т. Г., Т. А. С., А. П. С. и Т. П. С..

Въззивният съд е посочил, че по делото са обективно съединени при условията на евентуалност положителни установителни петиторни искове за установяване принадлежността на правото на собственост върху спорния имот в патримониума на Българската академия на науките (БАН). Чрез тези искове ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да се установи спрямо ответника, че е придобил твърдяното право на собственост върху спорния имот на деривативно основание (въз основа на настъпило по силата на закона превръщане на правото на стопанисване и управление на БАН върху процесната земя от държавата в право на собственост на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН), а в случай че този вещен иск бъде отхвърлен, съдът да се произнесе по предявения под евентуалност петиторен иск за установяване правото на собственост върху процесния имот, който е основан на оригинерно придобивно основание - изтекла в полза на ищеца придобивна давност. Визирал е, че съгласно чл. 10, ал. 2 ЗБАН трансформирането (превръщането) на правото на стопанисване и оперативно управление в право на собственост настъпва по право, като за установяване материалната легитимация на ищеца следва да се докаже по несъмнен начин, че в обективната действителност са се осъществили следните материални предпоставки (юридически факти): 1) държавата да е била собственик на имота и 2) държавата да е предоставила на БАН преди влизане в сила на ЗБАН от 1991 г. правото на стопанисване и оперативно управление на имота. Приел е, че основният спор по делото се съсредоточава по отношение на втората материална предпоставка, а именно дали към момента на влизане в сила на ЗБАН от 1991 г. държавата е предоставила процесния имот за стопанисване на БАН.

Софийски апелативен съд е кредитирал изцяло заключенията на съдебно-техническите експертизи по делото, като обективни и компетентно изготвени.

Въз основа на основното заключение е приел следното:

С Протокол от 10.04.1959 г., за извършване на замяна на основание чл. 15 от ПДИ между БАН и ХМС, БАН предала на ХМС терен, означен с граници, а ХМС предала на БАН терен с площ от 37.8 дка, находящ се непосредствено до южната граница на комплекса „Физически институт с Атомно научноекспериментална база”, при граници: на изток, север и запад - комплекса на БАН „ФИ с АНЕБ”, и на юг - обединено ТКЗС. С Разпореждане № 1837/9.11.1959 г. за отчуждаване на имоти за нуждите на Атомната научноекспериментална база и Физическия институт МС на НРБ било разпоредено отчуждаването на 154 дка ниви за нуждите на БАН, при граници: на североизток - шосето С.-П., на северозапад - съществуваща граница на АНЕБ, на югозапад - земи на ТКЗС и на югоизток - Дървенишко шосе, като по този начин югозападната граница на терена на БАН станала права линия. Процесният ПИ с идентификатор ***, представляващ имот със стар пл. № *, кв. 1, по плана на [населено място], местност „ж.к. „М. 1А”, с площ от 1 804 кв. м, попадал в парцел І-за общежитие по одобрения със заповед № 457А/24.11.1981 г. регулационен план на м. „М. 1А”. В кадастрален план, изработен около 1950 г., бил нанесен имот с пл. № *, като процесният имот се идентифицира като северната част от този имот. Именно имот с № * е нанесен в кадастралната основа като северна част от бивш имот с пл. № *, кад. план от около 1955 г., и попада в УПИ *-за общежитие, кв. 1, м. „ж.к. „Младост 1А” съобразно регулационния план, одобрен със заповед № 457А/24.11.1981 г. Със заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. били одобрени кадастрална карта и кадастрални регистри, като в същата бил нанесен процесният поземлен имот с идентификатор ***, с площ по данни от кадастралната карта от около 1 804 кв. м. Този имот е идентичен с имот № * от кадастралната основа на регулационния план и с част от имот пл. № * от кадастрален план, изработен около 1950 г. На комбинирана скица № * (на л. 145 от кориците по гр. д. 7446/2014 г. на СГС) процесният имот е описан, както следва: по букви А-Б-В-Г-Д-Е-А е нанесен процесният имот с идентификатор ***; по букви А-Б-В-Е-А с жълто оцветяване е нанесена частта от процесния имот, попадаща в терена, получен от БАН след замяната от 1959 г.; по букви Е-В-Г-Д-Е с червен цвят е нанесена частта от процесния имот, попадаща в терена, предмет на Разпореждане на МС от 1959 г.

От така изложеното въззивният съд е направил извод, че спорната недвижима вещ попада върху два терена: терен, придобит чрез замяната от 1959 г. - повдигнат с жълт цвят на скицата, и терен по Разпореждането на МС от 1959 г. - повдигнат с червен цвят на скицата.

Софийски апелативен съд е изложил, също така, въз основа на горецитираното заключение, че на комбинирана скица № * (на л. 146 от кориците по гр. д. № 7446/2014 г. на СГС), графически е индивидуализиран процесният имот, като по букви А-Б-В-Е-А с червено оцветяване и червено защриховане е нанесен процесният имот, съставляващ ПИ с идентификатор *** (съгласно кадастралната карта с площ от около 1 804 кв. м, идентичен с имот № * от кадастралната основа на регулационния план, нанесен със заповед № РД-06-266/26.06.2007 г. на кмета на район „Младост”, за попълване на кадастралната основа); по букви А-Б-В-Г-Д-Е-А със зелен контур е нанесен имот пл. № *, съгласно кадастрален план, изработен около 1950 г., в който попада спорната недвижима вещ; по букви Е-В-Г-Д-Е е нанесен имот № * от кадастралната основа на регулационния план, в който понастоящем е изграден жилищен блок (намиращ се на югозапад от процесния имот). На североизток от процесния имот по цифри 1-2-3 с червена линия е показана част от регулационната линия на УПИ *-за общежитие, в който се намира спорната земя, разделяща терена, предвиден за общежитие, от терена, където са изградени сградите на БАН. Съдът е посочил, че по югозападния край на процесния имот - по цифри и букви 4-Е-В-5 с черен контур, на място съществува ограда с бетонова основа и бетонови колове с изпопадала метална мрежа. Визирал е, че въз основа на така изяснените правнорелевантни обстоятелства вещото лице е достигнало до извода, че процесният имот попада в оградения на място от БАН терен, а по регулационния план, одобрен през 1981 г. - в УПИ *-„За общежитие”, кв. 1.

Въззивният съд е посочил, че от допълнителната съдебно-техническа експертиза се изяснява, че при извършения на място оглед вещото лице е установило, че процесният имот попада в гъсто заселен терен с дървета и храсти, като мероприятието по регулационния план на имота, в който е включена и спорната земя, а именно „Общежитие”, не е осъществено. Потвърдено е, че теренът, в който попада процесният имот, е ограден с ограда, състояща се от бетонова основа и колове, разрушена на някои места, която отделя от югозапад спорната земя от съседния поземлен имот. Вещото лице е пояснило устно пред съда, че процесната земя е включена в голям комплекс, предназначен да обслужва дейността на БАН, като поземленият имот, в който е включен спорният, е с отреждане „За общежитие” и е част от целия комплекс на БАН.

Съдът е изложил, че установеното от експертизите пред първоинстанционния съд е потвърдено изцяло от приетата от Софийски апелативен съд експертиза, изследвала и допълнителни обстоятелства, свързани с регулационния статут на процесния имот, които не са били предмет на обсъждане от предходните заключения - макар че в АДС № 2990/14.04.1984 г. да е удостоверено, че парцел I, кв. 1, м. „ж. к. „М. 1 А” (незастроен урегулиран имот, отреден за[жк]), е предоставен за оперативно управление на друга държавна структура - район „Х. Б.”, с представената пред въззивната инстанция заповед № РД-50-09-47/22.01.1986 г., издадена от гл. архитект на [населено място], е одобрено преотреждане на този парцел за „нуждите на БАН, общежитие, детска градина и магазин”. При извършената от вещото лице проверка в НАГ не била установена графична част към тази заповед, а единствено текстова част. Впоследствие със заповед № РД-50-09-318/15.12.1989 г., издадена от гл. архитект на [населено място] бил одобрен застроителен план на зоната за общежития на БАН в парцел I, кв. 1,[жк]. Съдът е посочил, че на комбинирана скица № * от заключението на изслушаната пред втората съдебна инстанция съдебно-техническа експертиза спорният имот графически е изобразен по букви А-Б-В-Г-Д-Е-А, ограничен с лилав контур, като част от площта на този имот, предоставен по замяна на БАН с Протокол от 10.04.1959 г., е обозначена по букви А-Б-В-Е-А, защрихована с жълт цвят. Другата част от процесната земя, отчуждена с Разпореждане на МС № 1837/9.11.1959 г. за нуждите на БАН, е показана по букви В-Г-Д-Е-В, защрихована в червено. По регулационната линия, изразена на скицата по букви Г-Д, е изградена ограда, разделяща терена, владян от БАН, с част от изграден от южната страна жилищен комплекс - в съседния УПИ **, кв. 1а, представляващ част от бившия ПИ с пл. № *, който в северната си част е включвал и процесният. Именно при оглед на място вещото лице е установило, че спорната земя попада върху незастроен терен, владян от БАН, ограден с ограда с бетонови колове и метални платна с мрежа, която на места е била разрушена и допълнително възстановена с ограда от метални колове (тръби) и оградна мрежа - по местоположение той попада върху част от терена, отреден като УПИ *-„За общежитие” съгласно регулационния план от 1981 г., който по-късно със заповед № РД-50-09-47/22.01.1986 г. на гл. архитект на [населено място] бил преотреден за нуждите на БАН - общежитие, детска градина и магазин. Площта му е заета от гъста дървесна, храстова и тревна растителност, а съвсем малка част попада върху вътрешна алея. При изслушване на вещото лице в открито съдебно заседание същото е пояснило, че процесният имот е включен в първоначалния регулационен план, а в момента в парцел I, кв. 1, м. „ж. к. „М. 1А” по регулационния план от 1979 г. Зад изградената на южната линия на имота ограда теренът се ползва от БАН.

Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на наведените пред него доводи както за недопустимост на доказателственото искане за събиране пред него на заповед № РД-50-09-47/22.01.1986 г. и заповед № РД-50-09-318/15.12.1989 г., издадени от гл. архитект на [населено място] за преотреждане, така и за одобряване на застроителен план на парцела, в който попада процесният имот, респ. за недействителност на тези индивидуални административни актове (ИАА).

След извършен косвен съдебен контрол на горепосочените два ИАА по правилата, уредени в чл. 17, ал. 2, изр. първо ГПК, въззивният съд е направил извод, че те обективират действителни едностранни властнически волеизявления, поради което са породили целените от органа на власт правни последици, а именно парцелът, в който е включен процесният имот, да бъде преотреден за „нуждите на БАН - общежитие, детска градина и магазин”, респ. да бъде одобрен за него застроителен план, въз основа на който да бъдат постигнати целите на преотреждането. При направената преценка съдът е съобразил разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ППЗТСУ (отм., в редакцията към релевантния момент - 1986 г. и 1989 г.), съгласно която на председателя на ИК на СНС е предоставена предметна (родова) компетентност да одобрява регулационни и застроителни планове, какъвто е конкретният случай, но е посочил, че съгласно нормативните правила, предписани в чл. 184, ал. 1 ЗТСУ (отм., в редакцията към релевантния момент), ИК на окръжните и градските НС могат да овластят главния архитект (инженер) на Н. съвет да изпълнява функциите на председателя на Изпълнителния комитет по одобряване и изменение на подробни градоустройствени планове. Визирал е, че от предметното съдържание на оспорените два ИАА се установява, че тези властнически актове са издадени от главния архитект на [населено място] на основание чл. 32, ал. 1 т. 1 ЗТСУ („Влезли в сила застроителни и регулационни планове... могат да се изменят в обществен интерес във връзка с цели и нужди на градоустройството”), чл. 74 ППЗТСУ (отм.), който предоставя компетентност на председателя на ИК на СНС да одобрява регулационни и застроителни планове, и Протокол 19, ст. 4 от 24.09.1973 г. на ИК на СНС (по заповед № РД-50-09-47/22.01.1986 г.), респ. Протокол № 7, ст. 20/9.05.1988 г. на ИК на СНС (по заповед № РД-50-09-318/15.12.1989 г.). Приел е, че е очевидно, че с решенията на ИК на СНС, обективирани в тези протоколи, на основание чл. 184 ЗТСУ (отм.) главният архитект на [населено място] е бил овластен от ИК на СНС да изпълнява функциите на председателя на Изпълнителния комитет по одобряване и изменение на подробни градоустройствени планове. Следователно, той е притежавал материална (предметна) компетентност да издаде тези два ИАА, с които парцелът, в който попада процесният имот, е бил преотреден през 1986 г. за „нуждите на БАН - общежитие, детска градина и магазин”, като през 1989 г. е бил одобрен за него застроителен план, въз основа на който да бъдат постигнати целите на преотреждането. Поради тези правни съображения възззивният съд е заключил, че въпросните ИАА са действителни и са породили целените от властническото изявление на гл. архитект на [населено място] правни последици.

Софийски апелативен съд е посочил в решението си, че с оглед предмета на доказване по делото пред него от съществено значение е фактическото предоставяне за стопанисване на процесните имоти от държавата на БАН преди влизане в сила на ЗБАН от 1991 г.

Като е обсъдил събраните доказателства, включително гласните такива, съдът е направил извод, че процесният имот, включен в единния комплекс на БАН, поне от 60-те - 70-те години на миналия век е бил ограден, като БАН е упражнявала фактическата власт върху него от неговото придобиване (от държавата) през 1959 г. (двете части на две отделни придобивни основания - замяна и отчуждаване за нуждите на БАН, Атомна научноекспериментална база и Физически институт). Визирал е, че обстоятелството, че от момента на изграждане на процесния комплекс на БАН е съществувала ограда между имот пл. № * и имот с пл. № * (двата - част от имот с бивш пл. № *), е установено по несъмнен начин и от приетите по делото съдебно-технически експертизи.

Въз основа на изложеното, въззивният съд е стигнал до правния извод, че в процеса на доказване ищецът е установил по несъмнен начин двете материални предпоставки (юридически факти), включени във фактическия състав, очертан в хипотезиса на чл. 10, ал. 2 ЗБАН от 1991 г., при чието проявление БАН е придобила правото на собственост върху спорния имот от държавата ех lege на деривативно придобивно основание. Североизточната част от процесния имот е била придобита от държавата с Протокол от 10.04.1959 г. за извършване на замяна на основание чл. 15 ПДИ между БАН и ХМС, а другата - югозападната част - с Разпореждане № 1837/9.11.1959 г. за отчуждаване на имоти за нуждите на Атомната научноекспериментална база и Физическия институт МС на НРБ. Следователно, държавата е придобила правото на собственост върху имота, част от който е спорната недвижима вещ, единствено за нуждите на БАН и неговите институти, като ищецът от 1959 г. до настоящия момент - без прекъсване, упражнява фактическата власт върху нея.

Въззивният съд е взел предвид, че в АДС № 2990/14.04.1984 г. е удостоверено, че парцел I, кв. 1, м. „ж. к. „М. 1А” (незастроен урегулиран имот, отреден за[жк]), в който се намира процесният имот, е предоставен за оперативно управление на друга държавна структура - район „Х. Б.”, но е посочил, че това благоустройствено мероприятие не е било осъществено, поради което две години по-късно - със заповед № РД-50-09-47/22.01.1986 г., издадена от гл. архитект на [населено място], е било одобрено преотреждане на този парцел за „нуждите на БАН, о бщежитие, детска градина и магазин”. Изложил е, че при преотреждането на парцела не се променят неговите регулационни граници, а само предназначението му, поради което е намерил за ирелевантно за правилното решаване на правния спор обстоятелството, че не съществува графична част към този заповед. Впоследствие със заповед № РД-50-09-318/15.12.1989 г., издадена от гл. архитект на [населено място], бил одобрен застроителен план на зоната за общежития на БАН в парцел I, кв. 1,[жк].

Съдът е направил извод, че след като държавата е била собственик на процесния имот към момента на влизане в сила на ЗБАН от 1991 г., като парцелът, в който се намира спорната земя, е бил предоставен за стопанисване на БАН (от 1959 г. до настоящия момент фактическата власт върху него се упражнява непрекъснато от тази научна организация), по силата на закона е настъпило преобразуване (трансформация) на държавната собственост в такава, която принадлежи на БАН въз основа на уредения в чл. 10, ал. 2 ЗБАН придобивен деривативен способ.

Въззивният съд е изложил съображения, че на ищеца е непротивопоставимо решението на органа на поземлената собственост (решение № 381/8.08.2006 г.), на което третите лица-помагачи на ответника и самият ответник основават своята материална легитимация като собственици на спорния имот, тъй като е издадено в противоречие с императивен материален закон - чл. 10, ал. 2 ЗБАН. Обстоятелството, че БАН е придобила правото на собственост от държавата на това деривативно правно основание, е следвало да бъде съобразено от ОСЗГ -район „П.“ при издаване на това решение, като органът на поземлената собственост е следвало да откаже възстановяването на правото на собственост на наследниците на лицето, от което имотът е бил обобществен, въз основа на земеделската реституция. В тази връзка съдът е приел за неоснователно правното съждение на процесуалния представител на третите лица-помагачи на ответника, че поради осъществен т. нар. пряк съдебен контрол на първоначалното негативно решение на органа на поземлената собственост с решение от 27.06.2006 г., постановено по адм. д. № 11998/2003 г. по описа на CPC, конститутивният ИАА на ОСЗГ - район „П.“ обвързва ищеца. Посочил е, че БАН не представлява държавно учреждение, а самостоятелен правен субект, основан със ЗБАН от 1991 г., който притежава юридически статут на национална автономна организация за научни изследвания, която обхваща академичните институти и други самостоятелни структурни звена, и по отношение на него са неприложими тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на „Домстрой“ ООД се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.

На първо място, жалбоподателят „Домстрой“ ООД формулира въпроса: Придобивното основание по чл. 10, ал. 2, изр. първо ЗБАН изисква ли произнасяне на Народното събрание, с което държавното имущество се предоставя на БАН.

Сочи, че въззивният съд е приел в решението си, че съгласно чл. 10, ал. 2 ЗБАН трансформирането (превръщането) на правото на стопанисване и оперативно управление в право на собственост настъпва по право при следните материални предпоставки: 1. държавата да е била собственик на имота и 2. държавата да е предоставила на БАН преди влизане в сила на ЗБАН от 1991 г. правото на стопанисване и оперативно управление на имота.

Счита, че така извършеното тълкуване на материалния закон е неправилно, макар да съответства на приетото в решение № 69/3.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г. на ВКС, II г. о. Твърди, че повдига основанието по чл. 280, aл. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, за да се преодолее така създадената неправилна съдебна практика, влизаща в противоречие с буквалния текст на закона.

На второ място, жалбоподателят формулира въпроса: Отчуждава ли се един недвижим имот чрез замяна по чл. 15 ПДИ (отм.), за който твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросът е поставен във връзка с извода на въззивния съд, че с протокола от 10.04.1959 г. за извършване на замяна по чл. 15 ПДИ (отм.) имотът бил придобит от държавата, като жалбоподателят счита, че това съждение противоречи на законовата разпоредба, тъй като същата се отнася до държавни имоти, преминаващи от едно ведомство на друго, а не е способ за отчуждаване; разпоредбата урежда и предоставянето на един имот за оперативно управление на държавно ведомство.

Жалбоподателят твърди, че по този въпрос постановеното решение на Софийски апелативен съд противоречи на практиката на ВКС, изразена в решение № 119/28.05.2013 г. по гр. д. № 839/2012 г., I г. о., според което правната последица от акта по чл. 15, ал. 2 ПДИ (отм.) е предоставяне на ограниченото право на стопанисване и управление върху недвижимия имот, тоест имотът следва да е бил държавен преди неговото предоставяне.

На трето място, в изложението е формулиран въпросът: Възстановява ли се правото на собственост върху земеделските земи ех lege с влизане в сила на ЗСПЗЗ, като по отношение на него жалбоподателят твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1, 2 и 3 от ГПК.

Относно позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК визира противоречие с РКС № 7/19.06.1995 г. по конст. д. № 9/1995 г.; относно приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2, ГПК сочи противоречие на въззивното решение с: решение № 1335/24.11.2008 г. по гр. д. № 5570/2007 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 222/6.12.2013 г. по гр. д. № 3790/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., ТР № 1/1997 г. по тълк. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС; приложението на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК аргументира с твърденията, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото съгласно чл. 17, ал. 3 от Конституцията на РБ частната собственост е неприкосновена и въпросът касае придобивен способ; никъде в закона (ЗСПЗЗ) поставеният въпрос не намира конкретен и пряк отговор.

На четвърто място, в изложението към касационната жалба на „Домстрой“ ООД е поставен въпросът: За предоставянето на един имот за оперативно управление по ПДИ (отм.) и НДИ (отм.) необходим ли е изричен правен акт или е въпрос на фактическо състояние на осъществяване на фактическа власт. Жалбоподателят твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид противоречието на решението на Софийски апелативен съд с възприетото в решение № 69/3.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.

На пето място, в изложението стои въпросът: Възможна ли е реституцията по ЗСПЗЗ, ако предоставеният на БАН терен не обслужва пряко целите и нуждите, за които е предоставен.

По този въпрос жалбоподателят сочи приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид това, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 69/3.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г. на ВКС, ІІ г. о. Същевременно счита и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, защото урежда колизия на две придобивни способа, колизия на вещни права между възстановени собственици по ЗСПЗЗ и между способа по чл. 10, ал. 2 ЗБАН.

В изложението към касационната жалба на третите лица помагачи на „Домстрой“ ООД се сочи, че са налице всички основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК. Формулирани са следните въпроси, по които се твърди, че се е произнесъл Софийски апелативен съд:

1. Валиден (действителен) индивидуален административен акт ли е заповед № РД-50-09-47/22.01.1986 г. за преотреждане на парцел * от кв. 1,[жк], която не е подписана от председателя на изпълнителния комитет, без да е налична процедурата по чл. 184, ал. 1 ЗТСУ (отм.);

2. Допустимо ли е да се приеме, че процесният недвижим имот е придобит от БАН чрез „ фактическото предоставяне за стопанисване” или е необходимо недвижимият имот да бъде предоставен на БАН по действащия правен ред - чл. 33 ПДИ (отм.), чл. 94 НДИ (отм.) и чл. 53 ЗС;

3. Допустимо ли е да се приеме, че държавата е придобила правото на собственост върху имота, част от който е спорната недвижима вещ, единствено за нуждите на БАН и неговите институти, ако е представен и приет АДС № 2990/14.04.1984 г., в който е записано, че парцел *-за общежитие, в кв. 1, по плана на [населено място] за местността „М. 1А“, одобрен със заповед № 457А/24.11.1981 г., е предоставен за оперативно управление на държавната организация - район „Х. Б.“;

4. Допустимо ли е въззивният съд да не обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и в противоречие е практиката на ВКС.

По първия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 1406/10.01.2009 г. по гр. д. № 4692/2007 г. на ВКС, ІV г. о. (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), както и очевидна неправилност на решението (чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК).

По втория въпрос жалбоподателите се позовават на противоречие на въззивното решение с решение № 69/3.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.

По третия въпрос се сочи, че възприетото от Софийски апелативен съд противоречи на: ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 2Г, решение № 108/20.05.2011 г. по гр. д. № 931/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 1296/17.12.2008 г. по гр. д. № 5083/2007 г. на ВКС, І г. о.

Относно четвъртия формулиран въпрос се навеждат доводи, че съдът не е обсъдил представената по делото заповед № РД-57-62/29.03.2007 г. на кмета на СО, с която процесният имот е бил отписан от АОС (частна) № 45/5.11.1996 г., както не е обсъдил и доводите на жалбоподателите, че приетият АДС № 2990/14.04.1984 г. е косвено доказателство, че през 1984 г. оперативното управление на парцел І-за общежитие е било предоставено не на БАН, а на район „Х. Б.“. Твърди се, че по този въпрос обжалваното решение е в противоречие с приетото в решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, ІV г. о.

От БАН е постъпил отговор на касационната жалба, подадена от третите лица помагачи, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата, подадена от третите лица помагачи на „Домстрой“ ООД. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първите три въпроса, формулирани в изложението към касационна жалба вх. № 15656/15.08.2019 г., нямат характер на правни такива по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не притежават необходимата абстрактност. Въпросът по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е конкретен в указаната с визираното по-горе тълкувателно решение степен - да е свързан с решаващите съображения на съда и предмета на делото, но без необходимата абстрактност от фактическите твърдения и теза на страната същият губи характеристиката си на правен и се свежда до оспорване на крайните изводи на съда по същество, въз основа на конкретните доказателства по делото, както е и в случая. Освен това, вторият от въпросите не съответства на възприетото от въззивния съд, доколкото същият не е приел в решението си, че БАН е придобила имота чрез „фактическото предоставяне за стопанисване“, а е направил извод, че в случая преди влизане в сила на ЗБАН държавата е придобила на две отделни основания (замяна и отчуждаване) правото на собственост върху процесния имот единствено за нуждите на БАН и нейните институти, като за тези нужди имотът е бил ползван и към момента на влизане в сила на посочения закон. Относно втория въпрос следва да се отбележи и че в случая въззивният съд не е разсъждавал за отстъпено от държавата вещно право на ползване върху процесния имот в полза на БАН, поради което чл. 33 ПДИ (отм.) и чл. 56 ЗС (погрешно визиран в изложението като чл. 53 ЗС) нямат отношение към мотивите на обжалваното решение.

Четвъртият въпрос от изложението има белезите на процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на него не е налице твърдяното противоречие на обжалваното решение с цитираната съдебна практика. По становище на настоящия съд Софийски апелативен съд е изпълнил задълженията си, вменени му от закона, да обсъди доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Видно от решението, същият изрично е съобразил в мотивите си представения АДС № 2990/14.04.1984 г., като е приел, че с последваща заповед - № РД-50-09-47/22.01.1986 г. на гл. архитект на С., е било извършено преотреждане на парцела за нуждите на БАН. Що се отнася до визираната заповед № РД-57-62/29.03.2007 г., същата действително не е обсъдена във въззивното решение, но това доказателство, доколкото не е в състояние да повлияе върху изложените решаващи мотиви, очевидно е било счетено за ирелевантно за спора.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по касационната жалба на „Домстрой“ ООД.

По първия въпрос от изложението към касационната жалба на „Домстрой“ ООД не са налице сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, обективирана в решение № 69/3.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно която чл. 10, ал. 2 ЗБАН урежда транслиране на собственост от държавата към Българската академия на науките – с влизане в сила на посочената разпоредба настъпва законова (ex lege) трансформация на правото на ползване и управление в право на собственост по отношение на стопанисваните от БАН към този момент държавни имущества. Фактическият състав на чл. 10, ал. 2 ЗБАН изисква към влизане в сила на закона (ДВ бр. 85/15.10.1991 г.) БАН да стопанисва вещите и последните да са предоставени по надлежния ред за стопанисване и управление на БАН или нейно звено. Посочената съдебна практика е възприета, например, и в определение № 337/1.06.2016 г. по гр. д. № 1793/2016 г. на ВКС, І г. о., и се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос от изложението, тъй като същият, така както е поставен, не съответства на възприетото от въззивния съд. Последният в решението си не е приел, че по реда на чл. 15, ал. 2 ПДИ (отм.) е бил отчужден имотът, визиран в протокола от 10.04.1953 г., подписан от представителите на БАН и на Института по хидрология и метеорология при ХМС, още повече, че в случая визираният институт не е притежавал право на собственост, която да му бъде отчуждена, а право на стопанисване и управление. За извършено отчуждаване съдът се е позовал на разпореждане № 1837/9.11.1959 г. Същевременно, визираното от жалбоподателя решение № 119/28.05.2013 г. по гр. д. № 839/2012 г. на ВКС, І г. о. е неотносимо към настоящия казус, тъй като в него е обсъдено дали е налице вещнопрехвърлително действие на разпореждане на МС на НРБ от 1957 г., издадено на основание чл. 17 ПДИ (отм.), какъвто акт по настоящото дело не е налице и не е обсъждан. И по отношение на третия въпрос не са налице сочените предпоставки на закона за допускане на касационно обжалване.

Съгласно възприетото в Тълкувателно решение № 1/1997 г. по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС, като в този смисъл е и установената трайна и непротиворечива практика на ВКС, законодателната уредба на възстановяване на собствеността върху земеделските земи е различна от реституцията по ЗВСОНИ и е съобразена с обективните последици от колективизацията на земята. С включването на частните земеделски имоти в селскостопанските организации и премахване на реалните им граници е прекратено качеството на обекта на собствеността да е конкретно обособена вещ. Липсата на такъв обект е лишила от съдържание правото на собственост, тъй като то може да съществува само върху индивидуално определен имот. Индивидуализацията на земеделските земи се определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии. Те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие. С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността – индивидуализация, и затова то има конститутивно действие. Това се отнася и за двата вида решения на общинските поземлени комисии за определяне на реалните граници на земеделските земи - решенията по чл. 18ж, ал. 1 и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Действието на решението на комисията е еднакво независимо от различието в способа за определяне на реалните граници - чрез възстановяване на старите граници или определяне на нови граници с план за земеразделяне. Тоест правото на собственост върху земи, попадащи под действието на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, се поражда с влизане в сила на решението на съответния орган на поземлена собственост (ПК, ОСЗГ, ОСЗ), а не възниква по силата на закона (ex lege). Четвъртият въпрос не е обсъждан от въззивния съд, доколкото последният въобще не е разсъждавал, че в случая имотът е бил предоставен по реда на ПДИ (отм.) и НДИ (отм.) и не е изложил доводи по какъв начин, съгласно визираните два нормативни документа, става предоставянето.

Петият въпрос от изложението се явява ирелевантен, тъй като същият предполага, че Софийски апелативен съд е констатирал в решението си, че спорният имот не обслужва пряко целите и нуждите, за които е бил предоставен. Такива изводи не са налице в обжалвания съдебен акт. Освен това, в случая решаващите изводи на въззивния съд за това, че имотът не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ, са аргументирани с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН, представляваща според него самостоятелна законна пречка за земеделска реституция. По отношение на тези изводи на съда не е формулиран въпрос в изложението.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

БАН не е направила разноски по делото, които да й бъдат присъдени. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,