Определение № 677 от 15.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 260/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Т. Б. срещу решение № 67/05.11.2021 г. по в.гр.д. № 465/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което, като е отменено решение № 260893/11.07.2021 г. по гр.д. № 2373/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, е отхвърлен предявеният от касатора иск срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД за признаване на установено по отношение на ответника, че Б. Т. Б. не дължи поради погасяване по давност на претенцията за принудителното му изпълнение, част от паричното вземане по изпълнителен лист от 05.02.2009 г. по ч.гр.д. № 33/2009 г. по описа на РС-Панагюрище, въз основа на който е образувано изп. д. № 266/2009 г. по описа на ЧСИ Н. Т., рег. № 750 на КЧСИ, преобразувано в изп.д. № 1580/2011 г. на ЧСИ Т. Л., в общ размер от 28 456,24 лв., представляващо главница в размер на 16 981,42 лв. и законна лихва върху главницата за периода 11.12.2008 г. – 21.06.2019 г. в размер на 11 474,82 лв. Касаторът счита, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба се цитира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени са следните въпроси, уточнени от настоящия състав: 1. Прекратява ли се по право изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК даже и да не са правени нови искания от взискателя за извършване на изпълнителни действия, ако по делото са извършени изпълнителни действия? – по този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с ТР № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 2. Дали извършените изпълнителни действия пречат на делото да се перемира по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК? – този въпрос се приема, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; 3. Молбата за разсрочване на дълга представлява ли признание на вземането от страна на длъжника и прекъсва ли давността? – посочва се противоречие с решение №131/23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, ІV г.о.; 4. Плащанията по изпълнителното дело прекъсват ли давността? – този въпрос се счита, че е решен в противоречие с ТР № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 98/26.07.2013 г. по т.д. № 851/2012 г. на ВКС, І т.о. и решение № 161 от 03.02.2016 г. по т.д. № 1934/2014 г. на ВКС, І т.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касаторът твърди още, че решението е недопустимо и очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ОТП Факторинг България“ ЕАД в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Пред окръжния съд е предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. Ищецът Б. Б. твърди, че образуваното срещу него изпълнително дело за процесните вземания е прекратено по право на 06.04.011 г., на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като давността била изтекла към момента на подаване на исковата молба на 31.08.2020 г. Въззивният съд е приел, че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД на 05.02.2009 г. е издаден изпълнителен лист в производство по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 33/2009 г. по описа на РС-Панагюрище срещу ищеца Б. Б., солидарно с Т. М. Б., за парично вземане за главница по договор за кредит в размер на 16 981,42 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 11.12.2008г. до окончателното плащане; лихва за периода 04.04.2008г. - 11.12.2008г. в размер на 2 067, 74 лв. и 711 лв. разноски по делото. Въз основа на така издадения изпълнителен лист, по молба от 06.04.2009г. на „Банка ДСК“ ЕАД е образувано изп. д. № 266/2009 г. по описа на ЧСИ Н. Т., рег. № 750 на КЧСИ срещу двамата солидарни длъжници. С молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано налагане извършване на изпълнителни действия „опис“ и „публична продан на движими и недвижими вещи на длъжниците“, а на осн. чл. 18 ЗЧСИ е възложено на ЧСИ извършването на „всички необходими и законосъобразни действия, съобразно предоставената информация от надлежните институции“. Заповедта за изпълнение е връчена на ищеца заедно с покана за доброволно изпълнение на 10.04.2009 г. и тъй като същият не е подал възражение срещу нея в законовия срок, е влязла в сила по отношение на него на 25.04.2009 г. На 09.04.2009 г. ЧСИ е изпратил запорно съобщение до работодателя на ищеца за налагане на запор върху трудовите възнаграждения на ищеца. От ищеца са постъпвали суми по сметката на ЧСИ за погасяване на дълга по изп. д. № 266/2009 г., както следва: на 12.05.2009 г., на 19.05.2009 г., на 17.06.2009 г., на 18.08.2009 г., на 24.09.2009 г., на 25.11.2009 г., на 29.12.2009 г., на 16.02.2009 г., на 23.03.2010 г., на 19.05.2010 г., на 29.06.2010 г., на 03.09.2010 г., на 27.10.2010 г., на 30.11.2010 г., на 28.12.2010 г. и на 25.01.2011 г. На 09.04.2009 г. ЧСИ е изпратил и запорно съобщение до КАТ - Пловдив за налагане на запор на лек автомобил, собственост на ищеца, като запорът е наложен на 12.05.2009 г. Тъй като ЧСИ Т. е загубил правоспособност с присъда по НОХД № 2/1972 г. на Военен съд - С., въз основа на заповед на Министъра на правосъдието № ЛС-И-134/30.03.2011 г. служебният му архив е прехвърлен на ЧСИ Т. Л., рег. № 820 на КЧСИ, при когото изпълнителното производство е продължило под нов номер като изп. д. № 1580/2011 г. След образуване на новото изпълнително дело на 03.05.2011 г. до ищеца е изпратена покана за принудително изпълнение, връчена на 10.05.2011 г. На 20.05.2011 г. е постъпила молба от ищеца до ЧСИ, с която се задължава да извършва до 30-то число на месеца по банков път преводи на суми по посочените в молбата няколко изп. дела, в т. ч. по изп. д. № 1580/2011 г. Установено е, че с молба от 07.06.2011г. взискателят „Банка ДСК“ ЕАД е поискал насрочване и извършване на нови изпълнителни действия – опис и публична продан на МПС, собственост на длъжника Б.; запор на трудовото му възнаграждение, който е наложен на 21.07.2011 г. Постъпвали са от ищеца суми по сметката на ЧСИ за погасяване на дълга по изп. д. № 1580/2011 г., както следва: на 30.06.2011 г., 01.07.2011 г., 29.07.2011 г., 30.08.2011г, 28.10.2011 г., 27.12.2011 г., 31.01.2012 г., 27.04.2012 г., 19.06.2012 г., 17.09.2012 г., 31.10.2012 г., 21.12.2012 г., 25.01.2013 г., 20.02.2013 г., 21.03.2013 г., 23.05.2013 г. На 02.11.2012 г. е вписана възбрана върху недвижим имот на длъжника; на 12.06.2013 г. е извършен опис на същия недвижим имот; по молба на взискателя е насрочена публична продан на имота на 20.08.2013 г., 11.12.2013 г., 15.04.2014 г. и на 27.11.2015 г. На 28.04.2015 г. е постъпила сума от публичната продан, на 06.11.2015 г. е извършен въвод във владение на продадения недвижим имот. На 13.01.2016 г. е изпратено запорно съобщение до трето задължено лице за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. С разпореждане на ЧСИ от 19.01.2018г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца и, считано от 11.06.2018 г. до 10.03.2020 г., са постъпвали суми от ищеца по сметката на ЧСИ за погасяване на дълга. С разпореждане на ЧСИ Л. от 04.11.2016 г., по молба от 13.10.2016 г., ответното дружество „ОТП Факторинг България“ ЕАД е конституирано като взискател по изпълнителното дело, в качеството му на цесионер, въз основа на договор за цесия от 26.04.2016 г. с „Банка ДСК“ ЕАД, на процесното вземане. При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че нито за посочения от ищеца период 06.04.2009 г. – 06.04.2011 г., нито в периода след това до 10.03.2020 г., е имало време, в което да не се е осъществявало принудително изпълнение. Напротив, непрекъснато са прилагани изпълнителни способи, които са поискани от взискателя „Банка ДСК“ ЕАД, а впоследствие от ответното дружество, или са предприети по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя съгласно чл. 18 ЗЧСИ. В резултат от приложените изпълнителни способи по изпълнителното дело редовно са постъпвали суми от ищеца за погасяване на дълга. За да отговори на доводите на ищеца, че изп. д. № 266/2009 г. по описа на ЧСИ Т. е било прекратено по право на 06.04.2011 г., въззивният съд е взел в предвид постановките в ТР № 2/2015 г. по тълк. д. № 282013 г. на ВКС, ОСГТК, както и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 257/30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г. на ВКС, III г.о. Посочил е, че перемирането и погасителната давност са различни правни институти (перемирането е институт на процесуалното право и не изключва принудителното изпълнение, а погасителната давност е институт на материалното право, като именно тя изключва принудителното изпълнение). Поради това перемирането няма правно значение за погасителната давност за изпълняемото вземане. Според въззивния съд в разглеждания случай, дори условно да се приемат за основателни доводите на ищеца, че изп. д. № 266/2009 г. по описа на ЧСИ Т. е било прекратено по право на 06.04.2011 г., това само по себе си е без правно значение за погасителната давност за изпълняемото вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Релевантният въпрос е дали след влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на ищеца е започнала да тече нова погасителна давност за вземането и ако да – откога, прекъсвана ли е давността съгласно чл. 116 ЗЗД и изтекла ли е новата погасителна давност към момента на подаване на исковата молба. Въззивният съд е посочил, че съгласно приложимата разпоредба на чл. 116 ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника (б. „а“) и с предприемането на действия за принудително изпълнение (б. „в“), а съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД от прекъсване на давността започва да тече нова давност. Тъй като вземанията, чието изпълнение се оспорва, са установени с влязла в сила заповед за изпълнение, е приложима и разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съгласно която срокът на новата давност е винаги 5 години. В случая нова погасителна давност за изпълняемото вземане би могла да започне да тече след влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на ищеца на 25.04.2009 г., като новата давност е 5-годишна, вкл. за вземането за мораторни лихви, тъй като изпълняемото вземане е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, която е приравнена по последици на чл. 117, ал. 2 ЗЗД на влязло в сила решение, а новата давност би могла да се прекъсне на основанията, предвидени в разпоредбата на чл. 116 ЗЗД. Въззивният състав е отбелязал, че изпълнителното дело е образувано на 06.04.2009 г., при действието на ППВС № 3/1980 г., в което е дадено тълкуване, че погасителна давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно принудително осъществяване на вземанията. От друга страна, ППВС № 3/1980 г. е обявено за изгубило сила с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, с което е дадено тълкуване, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Според въззивния съд, което и от двете становища по поставения за тълкуване въпрос по висящото тълк. д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС да се възприеме, вземането, чието изпълнение се оспорва, не е погасено по давност. Втората инстанция е възприела становището, че отмяната на ППВС № 3 /1980 г. няма обратно действие, поради което давност не тече за вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г. и висящо. Ето защо, за изпълняемото вземане на ответното дружество, за което е образувано изп. д. № 266/2009 г., висящо понастоящем, след влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на ищеца на 25.04.2009 г. изобщо не е започнала да тече нова погасителна давност. Въззивният съд е посочил, че дори да се възприеме другото становище, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има обратно действие и давността започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното изпълнително действие, започналата да тече нова погасителна давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на ищеца на 25.04.2009 г. е била многократно прекъсвана, както следва: 1/ с конклудентни действия на ищеца, изразяващи се в заплащане от него на суми по изпълнителното дело за погасяване на дълга от ищеца на 12.05.2009 г., на 19.05.2009 г. и на 03.09.2010 г.; 2/ с признание на вземането от ищеца по изпълнителното дело с молбата 20.05.2011 г. до ЧСИ за разсрочване на дълга; 3/ с предприемането на действия за принудително изпълнение: както по изрични искания на взискателя за извършване на изпълнителни действия в молбата за образуване на изпълнителното дело и в молбите от 07.06.2011 г. и 19.09.2011 г., така и по инициатива на ЧСИ (след възлагане от взискателя съгласно чл. 18 ЗЧСИ), като през целия период от образуването на изпълнителното дело до 10.03.2020 г. по него редовно са постъпвали суми от ищеца за погасяване на дълга в резултат от приложените изпълнителни способи. След всяко от тези прекъсвания на давността е започвала да тече нова 5-годишна давност, която не е изтекла към момента на подаване на исковата молба на 31.08.2020 г. При тези изводи на въззивния съд първоинстанционното решение е отменено и предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Мотивите на въззивния съд, с които е отхвърлил предявения иск, се свеждат до това, че перемирането на изпълнителното дело е без правно значение за настъпването на погасителната давност, както и че вземането на ответника не е погасено по давност. Поради това първият и вторият от поставените от касатора въпроси не представляват правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010год. на ВКС по т.дело №1/2009год. ОСГТК, тъй като не са обуславящи решаващите изводи на съда. И двата въпроса са относими към твърденията на касатора за перемиране на изпълнителното дело. Както обаче се посочи, според въззивния състав перемпцията и погасителната давност са два отделни института, като дори перемпцията да е настъпила и изпълнителното дело да е прекратено по право, това не влияе върху изтичането на погасителната давност за вземането. В този смисъл въззивният съд е съобразил и практиката на ВКС в решение №37/24.02.2021год. по гр.дело №1747/2020год., ВКС, ІV г.о., решение №3/04.02.2022год., по гр.дело №1722/21г., ІV г.о. и решение №127/12.07.2022год. по гр.дело №2884/2021год., ВКС, ІІІг.о. която се споделя и от настоящия състав на касационния съд. Третият и четвъртият въпрос касаят преценката на въззивния съд, че плащанията по изпълнителното дело от длъжника, както и молбата за разсрочване на дълга, имаща характер на признание на вземането, прекъсват давността. Действително съдът е направил посочените констатации, но същите представляват само допълнителни доводи за отхвърляне на предявения иск. Водеща в случая е преценката на съдебния състав, че погасителна давност за вземането на ответника за посочения период не е текла, към която поставените въпроси са неотносими. В допълнение следва да се посочи, че според въззивния съд плащанията от длъжника и молбата за разсрочване на дълга не са единствените действия, които прекъсват давността. Съдът изрично е посочил, че предприетите действия за принудително изпълнение (както по изрични искания на взискателя за извършване на изпълнителни действия в молбата за образуване на изпълнителното дело и в молбите от 07.06.2011 г. и 19.09.2011 г., така и по инициатива на ЧСИ, след възлагане от взискателя съгласно чл. 18 ЗЧСИ) в конкретния случай многократно са прекъсвали давността за вземането и от прекъсването й започва да тече нова петгодишна погасителна давност, която към предявяване на исковата молба не е изтекла. В този смисъл, дори по поставените от касатора въпроси да се установи противоречие с цитираната съдебна практика, това не би могло да повлияе на крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявения иск, в подкрепа на който са изложени и доводи извън предмета на двата въпроса. По отношение на сочената от касатора вероятна недопустимост на въззивното решение настоящият състав намира следното: Съгласно постоянната практика на Върховния касационен съд недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Във въззивната жалба е направено възражение, че погасителната давност за вземането не е изтекла и именно по този въпрос въззивният съд се е произнесъл. Освен това доводите на касатора не обуславят недопустимост на решението, а евентуално биха били относими към правилността му, която обаче не е предмет на проверка в настоящата фаза на касационното производство. Не се констатира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените от касатора доводи във връзка с това основание също са относими към правилността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК и налагат преценка на доказателствата по делото, което не се осъществява в настоящото производство. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 23, т. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.