Определение № 3111 от 19.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1507/2023 г.

Производството е образувано по касационни жалби от М. Д. Х., чрез назначения ѝ особен представител адвокат Т. С., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №3271/17.11.2022г., поправено с решение № 6511/18.12.2023г., по в.г.д.№1728/2022г. в частта, с която е прието за установено, че М. Д. Х. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, сумата от 4 330лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 05.2014г. до месец 04.2016г. за имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 23.06.2017г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 38,35лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от месец 05.2014г. до месец 04.2016г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 23.06.2017г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.г.д.№40977/2017г. на СРС, 151 състав. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД – „Техем сървисис“ ЕООД. В жалбата са изложени доводи за недопустимост и в условие на евентуалност за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът „Топлофикация София“ ЕАД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт И. М., оспорва жалбата. Твърди, че същата е недопустима и не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Третото лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД, редовно уведомено, не е депозирало писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, в частта, с която е прието за установено, че М. Д. Х. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, сумата от 4 330лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 05.2014г. до месец 04.2016г. за имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 23.06.2017г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 38, 35лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от месец 05.2014г. до месец 04.2016г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 23.06.2017г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.г.д.№40977/2017г. на СРС, 151 състав. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови обжалваното въззивно решение, съдът приел, че с договор за дарение, обективиран в нотариален акт № .., том ..., дело № 25376/1995 г., М. Д. Х. придобила 5/6 ид.ч. от процесния недвижим имот, който бил топлофициран, а сградата (етажна собственост), в която се намира, била присъединена към топлопреносната мрежа. С решение от проведено ОС на собствениците на етажната собственост, находяща се в [населено място],[жк], С., [жилищен адрес] от 02.08.2002г., етажните собственици взели решение да се сключи договор с „Техем Сървисис“ ЕООД, което да извършва дялово разпределение на топлинна енергия в сградата. В протокола се съдържал списък на етажните собственици, удостоверили с подписа си взетото решение, между които и ответницата М. Х.. Въз основа на това решение били сключени договор №.... г. и договор №...г., с които етажната собственост на процесната сграда възложила на „Техем сървисис“ ЕООД да извършва дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите, при общите условия за дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139 в, ал. 2 ЗЕ, сключен между „Топлофикация София“ ЕАД и „Техем сървисис“ ЕООД. От заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-техническа експертиза, което кредитирал като обективно и безпристрастно, въззивният съд приел за установено, че количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измервало чрез общ топломер, монтиран в абонатната станция. Показанията му се отчитали ежемесечно. В процесния имот били монтирани четири отоплителни тела и съответно четири топлоразпределители, както и една щранг-лира в банята без монтиран топлоразпределител. В имота липсвал узаконен водомер за топла вода, поради което била начислявана служебно на „брой лица“ (в случая на 4 лица) с разходна норма на 140 л на денонощие за 1 потребител. Топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация за апартамента на ответницата, била разпределена в съответствие с правилата на Наредбата (пропорционално на отопляемия обем на имота – 194 куб.м). Не е била разпределяна топлинна енергия, отдадена от отоплителни тела в общите части на сградата, съответно не са били начислени суми по това перо. За процесния период общият топломер бил годно средство за измерване на топлинната енергия, като редовно били отчитани технологични разходи за сметка на ищеца. Топлоенергията била разпределена в съответствие с нормите на ЗЕ и Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. След края на всеки отоплителен сезон били изготвяни изравнителни сметки. Размерът на непогасената главница за доставена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. била в размер на 5 196 лв., след отчитане на разликата между прогнозно начислената стойност и действителната такава, изчислена по изравнителни сметки. Съдът приел за установено, че през процесния период дяловото разпределение в топлоснабдения имот, било осъществявано от „Техем сървисис“ ЕООД, като извършените услуги за периода от м.05.2013 г. до м.04.2016 г. възлизали на сумата от 82,74 лв., съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза. Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът направил извод, че със сключения договор за дарение ответницата М. Д. Х. е придобила правото на собственост върху 5/6 ид.ч. от процесния недвижим имот, което я легитимира като клиент на топлинна енергия за битови нужди. Приел, че между страните по делото бил сключен договор за продажба на топлинна енергия по силата на закона (чл.150 от Закона за енергетиката), без да е необходимо изявление на ответника – потребител, включително и относно приемането на Общите условия. Направил извод, че ищецът се легитимира и като носител на вземането за стойността на извършваната услуга дялово разпределение, поради което предявените искове за установяване на дължимостта ѝ са установени по основание. Въззивният съд посочил, че приложимата към процесните правоотношения погасителна давност е тази по чл.111, б.“в“ от ЗЗД. Същата била прекъсната от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.06.2017 г., поради което приел, че непогасени по давност са задължения, чиято изискуемост е настъпила след 23.06.2014 г., в общ размер на 5 196 лв. Въз основа на това направил извод за основателност на иска за главница за топлинна енергия за сумата от 4 330лв. (5/6 от 5196), дължима за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. По отношение на вземанията за цената за извършеното дялово разпределение, съдът приел, че същите не са погасени по давност и искът е основателен за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. в размер на 38,35 лв. С оглед основателността на исковете за главници, намерил за основателна и акцесорната претенция за законната лихва върху тях, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 23.06.2017г. до окончателното им изплащане. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като в същото има противоречие между събраните доказателства и фактическите изводи на съда направени въз основа на тях. Твърди, че съдът приел, че изискуемостта на задължението за заплащане стойността на доставената топлинна енергия е поставено в зависимост от настъпване на падежа, определен в Общите условия, за които констатирал, че липсват доказателства за публикуването им. Изводът за липса на забава на длъжника бил ограничен единствено по отношение на искането за присъждане на лихвите, но не и за главниците, предмет на предявените искове, макар падежът на същите да не е настъпил, което обосновава извод за неоснователност на предявените искове. Искането е свързано с оплакването за необоснованост на въззивното решение и несъгласие с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Не е налице и очевидна неправилност на същото, доколкото то не е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай, въззивното решение е мотивирано и обосновано. От него не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при уважаване на предявения иск. Настоящият състав на съда намира, че не е налице и наведеното основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК, а именно вероятна недопустимост на постановения съдебен акт, при твърдения за липса на установена пасивната легитимация на ответника (правото му на собственост върху 5/6 ид.ч. от процесния недвижим имот, както и че е клиент на ответното дружество). Съгласно трайно формираната съдебна практика на ВКС по прилагането на чл.270, ал.3 от ГПК, решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай, и двете инстанции са се произнесли по предмета на разглеждане въведен с исковата молба, като не е налице нито една от посочените хипотези за недопустимост на постановения от въззивната инстанция съдебен акт. В исковата молба са изложени твърдения обосноваващи предявяването на иска срещу ответника/касатор, което е достатъчно да обоснове допустимост на производството. Наличието или липса на легитимация, с оглед събраните по делото доказателства, е въпрос по съществото на спора. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 47, ал. 6, изр. 2 и чл. 81 от ГПК съдът следва да определи окончателен размер на възнаграждението на адв. Т. С., назначена за особен процесуален представител на ответника-касатор М. Д. Х., изготвила и подала касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото и обема на положения труд от адвоката, настоящият съдебен състав намира, че окончателният размер на възнаграждението му се равнява на първоначално определения такъв, а именно 200 лв. Посочената сума е заплатена авансово с платежно нареждане от 31.03.2023г., по депозитната сметка на ВКС, поради което същата следва да се изплати на адв. Т. С.. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, предвид крайния изход на спора, ответникът/касатор М. Д. Х. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, направените от последния разноски за възнаграждението по чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК в размер на 200 лв., както и юрисконсултско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 25 от НЗПП от 100лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,