Определение № 50712 от 05.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1234/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 20.12.2021г. по гр.д.№1740/2021г. на АС София,с което частично е уважен иск с правно основаниечл.2 ЗОДОВ. Жалбоподателят – Д. В. В., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърлен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът-Прокуратура на РБ, не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка на предпоставките по чл.280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, е като е отменил частично първоинстанционното решение, е постановил решение с което е уважил предявения иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ против Прокуратурата на Република България и я е осъдил да заплати на Д. В. сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3, във вр. с ал. 1, предл. 1 НК, по което е оправдан с вляла в сила на 16.04.2020 г. присъда от 20.03.2019 г., постановена по нохд № 2909/2018г. по описа на СГС, НО, ведно със законната лихва от 16.04.2020 г. до окончателното ѝ заплащане. Със същото решение предявеният иск е отхвърлен до пълния му размер от 35000лева. В частта, с която е присъдено обезщетение в размер на 1100лева имуществени вреди от незаконно наказателно преследване, решението е влязло в сила като необжалвано. По делото от фактическа страна е установено, че с постановление на прокурор при СРП от 19.12.2011 г. срещу ищеца е било образувано досъдебно производство, като с постановление на прокурор при СРП от 20.02.2012 г. той е привлечен като обвиняем за извършване на следното престъпно деяние: на 17.08.211 г. в [населено място], в района на язовир „Искър”, противозаконно е отнел чужда движима вещ (яхта), на стойност от 39744 лв., която я владеел на законно основание (по договор за наем), като обсебването е в големи размери - престъпление по чл. 206, ал. 3, във вр. с ал. 1, предл. 1 НК. Констанирано е, че срещу ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка”. Установено е, че с присъда от 23.10.2013г. по нохд№14174/2012г. РС София е признал ищеца за виновен по повдигнатото му обвинение, като е постановил наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 години, изтърпяването на което на основание чл. 66, ал. 1 НК е било отложено за срок от 5 години, като е било наложено и следното наказание: лишаване от право да упражнява търговска дейност за срок от 5 години. Констатирано е, че с решение № 204/09.02.2018 г., постановено по в.нохд № 5326/2017 г. ГС София е отменил присъдата и е върнал делото за ново разглеждане. Установено е, че при новото разглеждане на делото с присъда от 20.03.2019г. по нохд№2909/2018г. РС София е признал подсъдимия Д. В. за невиновен и го е оправдал по повдигнато обвинение по чл.206, ал.3, вр.ал.1,пр.1 НК и тази присъда е потвърдена с решение от 16.04.2020г. по вонд№3635/2019г. на ГС София. Установено е, че наказателното преследване срещу обвиняемия Д. В. е продължило за периода от 19.12.2011 г. до 16.04.2020г., т.е. почти 8 години и 4 месецa. За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от ищеца вследствие на обвинението неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Въззивният съд е взел предвид, че от свидетелите показания се установяват изменения в социалното общуване на ищеца (хората от по- широката социална среда го отбягвали, като тяхното по-предпазливо отношение го гнетяло) и в неговото психично състояние (станал е угрижен, депресиран, потиснат, по-затворен и вглъбен, преустановил хобито си - риболова, както и разходките с негови познати), както и че същите са последица от незаконното обвинение за престъплението, за което ищецът е бил обвинен, т. е. изживеният стрес, психическо напрежение и емоционална потиснатост са в причинно-следствена връзка с незаконно обвинение за тежко престъпление, за което се предвижда кумулативно наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години и с временно лишаване от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7 НК. Въззивният съд е приел от друга страна, че основните човешки права на ищеца на свобода и свободно предвижване, уредени в 30, ал. 1 КРБ и чл. 35, ал. 1 КРБ, не са били накърнени в значителна степен, тъй като е била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка”. Прието е, че макар и първата постановена присъда да е била осъдителна, което увеличава интензитета на негативните изживявания, изтърпяването на наложеното наказание „лишаване от свобода” не е било ефективно, а е било отложено за срок от 5 години, поради което ищецът не е бил под непосредствената угроза да търпи това наказание в местата за лишаване от свобода Въззивният съд е приел, че предявения иск по чл. 2, ал.1, т.3, предл.1 ЗОДОВ да бъде уважен за сумата от 7000 лв., а да бъде отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 35000 лв. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иска по чл. 2, ал.1, т.3 предл. 1 ЗОДОВ и задължен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни обстоятелства, които обуславят размера на това обезщетение, както и да изложи мотиви за тяхното значение, както и следва ли съдът да съобрази настъпилата продължителна инфлация през последните години в страната при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. В съдебната практика е утвърдено становището, според което определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се извършва в резултат на съдебно установеното увреждане на ищеца, като се съотнасят както онези фактически обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им или свидетелстват за по-висок или по-нисък интензитет на негативни емоционални преживявания у конкретната личност на ищеца. При разрешаването на поставения в изложението на жалбоподателя въпрос, въззивният съд не се е отклонил от тези постановки на практиката. За да достигне до извод, че дължимото от Прокуратурата парично обезщетение е в по-нисък от претендирания размер, съдът е поставил на разглеждане всички по делото обстоятелства и е преценил относителната тежест, както на тези, които допринасят за по-висок размер на обезщетението или водещите до увреждането на ищеца, така и онези, които сочат за по-нисък интензитет на преживените душевни страдания. Съобразени са възрастта на ищеца, характера на престъплението, за което е повдигнато обвинение, продължителността на преследването от около три години, от една страна, но от друга са преценени обстоятелствата, че не е доказано реално влошено здравословно състояние в следствие на повдигнатото обвинение. Взета е предвид обусловеността от взетата мярка за неотклонение от предходното „чисто“ съдебно минало на ищеца. По този начин въззивният съд се е съобразил и с указанията на т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължително трябва да вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Според практиката, приложението на принципа за справедливост следва да се основава не само и единствено на позоваването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, но включва именно задължението на съда да определи размера на обезщетението, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, в който смисъл и посочените от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС по чл.290 ГПК. Според т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК се приема, че понятието "справедливост", по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Съдът е посочил обстоятелствата, които водят до нарастването или намаляването на интензитета на осъщественото срещу ищцата наказателно преследване и настъпилото в резултат на това увреждане и по този начин е съобразил посочената практика. Що се касае до въпроса следва ли съдът да съобрази настъпилата продължителна инфлация през последните години в страната при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, то същият не съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда за основателността на предявения иск и размера на определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Предвид изложените съображения, съдът