Определение № 24 от 24.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4640/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Я. Н., Ц. Ц. Н. и М. Ц. Н. срещу решение № 264370 от 01.07.2021 г. по в.гр.д.№ 4349 от 2021 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II„Б“ състав, с което е потвърдено решение № 286905 от 27.11.2019 г. по гр.д.№ 80529 от 2015 г. на Софийския районен съд, II ГО, 66 състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 20197833 от 14.09.2020 г., за допускане на делба на два имота / нива с площ от 2 дка, находяща се в [населено място], район “О.“, м.“Б.“, представляваща поземлен имот с идентификатор ....по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-19 от 29.03.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК и нива с площ от 2,3 дка, находяща се в [населено място], район „К.“, м.“С.“, представляващ имот с идентификатор ....по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-50 от 02.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК/ между следните лица и при следните квоти: 2/6 ид.ч. за Ц. М. В. и по 1/6 ид.ч. за Н. Я. Я., Л. Я. Н., Ц. Ц. Н. и М. Ц. Н..

В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо, евентуално неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.2, предл.2 ГПК /вероятна недопустимост на решението/ и чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Дали изходът на правен спор между страните в делбеното производство и трети лица по положителен установителен иск за собственост, респективно евентуално отрицателен установителен иск за собственост относно имоти, които са процесни в производството по делба, обуславя предмета на делото в първата фаза на делбата ? По този въпрос се твърди, че решението противоречи на следните решения на ВКС: т.1 от ППВС № 4 от 1964 г., Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по тълк.д.№ 8 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по тълк.д.№ 2 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 66 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 5605 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. От кой момент следва да се приеме за приключила процедурата по възстановяване на собствеността на земеделски земи с решение по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ и чл.27 ППЗСПЗЗ и за значението за тази реституционна процедура на скицата, която следва да е издадена заедно с решението на ОСЗ ? По този въпрос се твърди противоречие със следните решения на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. по тълк.д.№ 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, решение № 595 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 1333 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 10 от 28.01.2019 г. по гр.д.№ 1007 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Допустимо ли е за разглеждане възражение, направено от заинтересовано лице, засегнато от позитивно решение на ОСЗ, против материалната законосъобразност на реституционното решение ? По този въпрос се твърди противоречие със следните решения на ВКС: Тълкувателно решение № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 56 от 11.02.2021 г. по гр.д.№ 3447 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о.

В писмен отговор от 10.11.2021 г. съделителката Н. Я. Я. оспорва същата.

Другият съделител Ц. М. В. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делбата на двата земеделски имота, въззивният съд е приел, че правото на собственост върху тези имоти е било възстановено по реда на ЗСПЗЗ на всички наследници на Б. Ф. Й., починала на 15.07.1978 г. с решения № 393КК от 25.10.2011 г. и № 0393 от 25.10.2011 г. на ОСЗ- район „Овча купел“. Поради това и тъй като с нотариален акт № ....г. един от наследниците на Б. Й.- сина й Г. Я. Й. се е разпоредил с притежаваните от него 2/6 ид.ч. от тези имоти в полза на Ц. Ц. Н. и М. Ц. Н., съдът е постановил делбата да се извърши между следните лица и при следните квоти: 2/6 ид.ч. за Ц. М. В. /единствен наследник на дъщерята на Б. Й.- В. Я. Л./, по 1/6 ид.ч. за Л. Я. Н. и Н. Я. Я. /дъщери на сина на Б. Й.- Я. Я. Й./ и по 1/6 ид.ч. за Ц. Ц. Н. и М. Ц. Н. /закупили тази част от сина на Б. Й.- Г. Я. Й./.

Въззивният съд е счел за неоснователно направеното от съделителите Л. Н., Ц. Н. и М. Н. възражение, че имотите не са съсобствени с другите съделители, тъй като били индивидуална собственост на Г. Я. Й. по силата на постановено в негова полза решение № С2 от 10.09.1997 г. на Поземлена комисия- община „Овча купел“. Съдът е взел предвид това решение на поземлената комисия, но е отчел и обстоятелството, че то е било изменено по реда на чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ с решенията от 25.10.2011 г. на ОСЗ- район „Овча купел“, издадени въз основа на влязло в сила между наследниците на Б. Й. решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ /решение от 07.07.2003 г. по гр.д.№ 536 от 2002 г на Софийския районен съд, 49 състав, с което по иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, предявен от Н. Я. Я., е било признато за установено по отношение на наследниците по закон на сина й Г. Й., че процесните два земеделски имота са били собственост към момента на внасянето им в ТКЗС на общата наследодателка Б. Й./. Отчел е и че, решенията по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ имат конститутивно действие за възстановяне на правото на собственост върху тези имота в полза на всички наследници на Б. Й., а не само в полза на сина й Г. Й..

За недопустимо е приел направеното от Ц. Н., М. Н. и Л. Н. оспорване на матариалната законосъобразност на решенията по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, тъй като по този начин в делбеното производство се възобновявал вече приключилия с влязло в сила решение спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. В този смисъл съдът се е позовал на решение № 131 от 11.06.2014 г. по гр.д.№ 7755 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. Що се отнася до валидността на тези решения на ОСЗ- район „Овча купел“, въззивният съд е приел, че те не са нищожни и не са „без предмет“, тъй като възможността за издаването им е законоустановена в разпоредбата на чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ.

По възражението на Ц. Н. и М. Н. за придобиване на имотите по давност, съдът е приел, че от представените по делото писмени доказателства и разпита на свидетеля Р. Т. не се установявало явно и трайно владение само на Ц. Н. и М. Н. върху делбените имоти. Отделно от това, от 23.11.2011 г. /когато са влезли в сила решенията по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността и от която дата е можел да започне да тече давностния срок/ до 23.12.2015 г. /когато е бил заведен иска за делба/ не били изтекли 5 години, колкото е изискуемия съгласно чл.79, ал.2 ЗС срок на придобивната давност при добросъвестно владение.

По наведените във въззивната жалба твърдения за недопустимост на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че правилно делбата е била допусната с участието на Ц. Н. и М. Н. /а не с наследниците по закон на наследника на Б. Й.- сина й Г. Й., от когото те с договор от 05.10.1999 г. са придобили 2/6 ид.ч. от имота/, тъй като никой от останалите наследници на Б. Й. не е направил възражение /не е предявил иск/ по чл.76 ЗН за прогласяване на тази сделка за относително недействителна по отношение на тях. Решението не било недопустимо и поради неконституиране в производството на съпрузите на Ц. Н. и на М. Н., тъй като видно от изисканите от съда служебни справки, същите не са били в брак към 1999 г. /момента на придобиването по силата на договора от 05.10.1999 г./.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд поради следното:

1. По първия поставен правен въпрос /Дали изходът на правен спор между страните в делбеното производство и трети лица по положителен установителен иск за собственост, респективно евентуално отрицателен установителен иск за собственост относно имоти, които са процесни в производството по делба, обуславя предмета на делото в първата фаза на делбата ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: В посочените от касаторите т.1 от ППВС № 4 от 30.10.1964 г., Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. по тълк.д.№ 8 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по тълк.д.№ 2 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС няма произнасяне по този въпрос. В решение № 66 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 5605 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че ако някой от съделителите е пропуснал в рамките на делбеното производство да направи възраженията си, касаещи имуществената общност върху делбените имоти, то няма пречка да предяви иск за защита на правата си по общия исков ред, докато е висящо производството по допускане на делбата. В тази хипотеза второто дело, макар и заведено след иска за делба, би имало обуславящ характер за делбата, поради което производството по делбата следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на по-късно заведеното друго исково производство. Обжалваното решение не противоречи на горепосоченото решение на ВКС. Напълно в съответствие с практиката на ВКС, делбеното производство не е било спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на гражданското дело, образувано по искова молба вх.№ 8021937 от 19.12.2016 г. по описа на СРС, тъй като по това дело Ц. Н., М. Н. и Л. Н. не са заявили права, различни от вече заявените като възражения по делбеното дело: права, придобити въз основа на нотариален акт за покупко-продажба № .... г. и въз основа на давностно владение.

2. По втория поставен въпрос /От кой момент следва да се приеме за приключила процедурата по възстановяване на собствеността на земеделски земи с решение по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ и чл.27 ППЗСПЗЗ и за значението за тази реституционна процедура на скицата, която следва да е издадена заедно с решението на ОСЗ ?/ също няма противоречие с практиката на ВКС: По този въпрос в практиката на ВКС, включително посочената от касаторите, се приема, че административната процедура по възстановяване на собствеността върху земеделски земи приключва съгласно чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ с издаването на решение на Поземлената комисия /ОСЗГ или ОСЗ/ и скица към него. В обжалваното решение не е прието, че реституционната процедура е била завършена въпреки, че към решенията от 25.10.2011 г. на ОСЗ- район „Овча купел“ не са били издадени скици. Напротив, към тези решения има издадени скици от Поземлената комисия- община „Овча купел“ още при постановяване на първоначалното решение по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ в полза на Г. Й. от 10.09.1997 г. /скица № 615 от 10.09.1997 г. за нивата в м.“Б.“ и скица № 611 от 10.09.1997 г. за нивата в м.“С.“/. С решенията от 25.10.2011 г. е било изменено решението от 10.09.1997 г. по реда на чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ само по отношение на лицата, в полза на които се възстановява собствеността, но не и по отношение на имотите, поради което нови скици към тези решения не е следвало да бъдат издавани.

3. По третия въпрос /Допустимо ли е за разглеждане възражение, направено от заинтересовано лице, засегнато от позитивно решение на ОСЗ, против материалната законосъобразност на реституционното решение ?/ също не се констатира противоречие. В посочените от касаторите решения на ВКС е прието, че лице, които не е участвало в административното производство по възстановяване на собствеността върху земеделска земя, може в исковото производство за собственост на тази земя да оспори постановеното от административния орган решение, с твърдения за неговата нищожност или материална незаконосъобразност. В конкретния случай напълно в съответствие в практиката на ВКС въззивният съд е приел, че Ц. Н. и М. Н. могат да се позовават на нищожност на решенията на ОСЗ- район „Овча купел“ от 25.10.2011 г. и в решението си съдът се е произнесъл по това възражение за нищожност. Що се отнася до възражението за материална незаконосъобразност на решенията от 25.10.2011 г. /поради това, че процесните имоти са били собственост преди внасянето им в ТКЗС не на Б. Й., а на сина й Г. Й./ съдът е отчел, че този спор за собственост вече е разрешен със сила на пресъдено нещо между наследницата на Б. Й.- Н. Я. и праводателя на Ц. Н. и М. Н. по договора от 05.10.1999 г.- Г. Й., поради което не може да се пререшава в делбеното производство. Приетото от съда по този въпрос напълно съответства на практиката на ВКС, включително и на посоченото от въззивния съд решение № 131 от 11.06.2014 г. по гр.д.№ 7755 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Не са налице и предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

С оглед посоченото по първия поставен въпрос няма вероятност решението да е недопустимо въпреки заведения от касаторите по друго дело иск за собственост, тъй като не са били налице предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на делбеното дело до приключване на това друго дело. Горното е установено с влязлото в сила между страните определение № 26 от 05.02.2018 г. по ч.гр.д.№ 3981 от 2017 г. на ВКС, ГК, първо г.о., с което е отменено определението на първоинстанционния съд за спиране на делбеното дело. Настоящият състав на ВКС напълно споделя приетото в горепосоченото определение на ВКС по ч.гр.д.№ 3981 от 2017 г.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за наследството, Закона за собствеността, ЗСПЗЗ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение