Определение № 913 от 28.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Ч. К., подадена чрез адв. В. В. и адв. Цв. Р., против въззивно решение № 198/03.02.2022 г., постановено по в. гр. д. № 8013/2021 г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено като недопустимо решение № 20062106/09.03.2021 г. по гр. д. № 74401/2019 г. на Софийски районен съд, производството по делото е прекратено и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Сочи противоречие с ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и определение № 357/12.05.2014 г. по ч. т. д. № 771/2014 г. на ВКС, I т. о. и решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, II т. о. Формулирал е следния въпрос: „Ако навеждането на основания за нищожност в рамките на производството по възражение по чл. 414 от ГПК (аналогия с преодолимата преклузия по чл. 131 от ГПК) може да преодолява преклузивните срокове в гражданския процес, то тогава завеждането на иск за установяване нищожността на договор или негова клауза ограничено ли е със срок и по специално срока по чл. 414 от ГПК и следващите преклузивни срокове?", за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от ответните страни по касация „БАНКА ДСК" АД, чрез юрк. Св. К. и третото лице - помагач „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ" ЕАД, чрез юрк. Ан. М., в които излагат съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. По делото не е спорно, че по гр. д. № 1187/2011 г. на Софийски районен съд на 19.01.2011 г. са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, с които длъжниците П. П. М. и К. Ч. К. са осъдени да заплатят солидарно на „Банка ДСК" ЕАД парични вземания /главница и лихва/, произтичащи от договор за кредит от 19.12.2006 г. и договор за поръчителство от 19.12.2006 г. За вземанията е образувано изпълнително дело № 20118380406816 по описа на ЧСИ М. Б.. От представената покана за доброволно изпълнение, изх. № 74470/14.10.2011 г. е установено, че заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е редовно връчена на ищеца на 07.11.2011 г. чрез пълномощника му по изпълнителното дело адв. В. И.. Ищецът не е депозирал възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК в законоустановения срок по чл. 414 ГПК. С влязло в сила определение от 27.01.2021 г., постановено по гр. д. № 12496/2020 г. на Софийски градски съд е оставено без уважение възражението по чл. 423 ГПК, депозирано от длъжника К. Ч. К. и заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е влязла в сила срещу ищеца на 22.11.2011 г. Въззивният съд е обезсилил като недопустимо първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск за нищожност на договора за поръчителство от 19.12.2006 г. поради липса на съгласие на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Приел е, че с влизане в сила на процесната заповед за незабавно изпълнение по отношение на поръчителя - ищец в настоящето производство, основана на описания по-горе договор за кредит и процесния договор за поръчителство, поради неподаване на възражение в срока по чл. 414 ГПК, се е преклудирала въможността му да предявява самостоятелен иск за прогласяване недействителността на договора за поръчителство. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът не е формулирал ясно и точно въпрос във връзка с посоченото от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи въпрос. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, тъй като формулираният въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора. Поставеният въпрос за допустимостта на иска е обуславящ, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с приетото в т. 11в и т. 11б от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно,че в производството по установителния иск по реда на чл. 422 от ГПК подлежат на разглеждане всички правоизключващи, правопогасяващи и правоизменящи защитни възражения на длъжниците, като е допустимо те да ги въвеждат в предмета на делото. Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена заповед за изпълнение, включително и с възражение за недействителност на договора, на който кредиторът основава вземането си по заповедта, е предвидено да се осъществи по реда на подаване на възражение на основание чл. 414 ГПК, след което най-късно в срока по чл. 133 ГПК с отговора на исковата молба, ако не ги е обективирал във възражението по чл. 414 ГПК, длъжникът следва да направи горепосочените оспорвания. При неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или невъвеждането на тези възражения в предмета на спора с отговора на исковата молба в производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК, се преклудира възможността на длъжника да защити правата си в отделно, самостоятелно исково производство. Само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства длъжникът може да оспори вземането по исков ред, съгласно изричната и ясна норма на чл. 424, ал. 1 ГПК, какъвто очевидно не е настоящият случай. В същия смисъл е и практиката на ВКС, на която се е позовал въззивният съд в решението. Наличието на практика изключва поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника „БАНКА ДСК" АД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Разноски на третото лице - помагач не се дължат. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.