Определение № 419 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1631/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. З. Г. чрез пълномощника му адвокат П. В. против решение № 27 от 14.02.2020 г., постановено по гр.д. № 41 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Сливен в частта, с която е отменено решение № 70 от 29.10.2019 г. по гр.д. № 97/2019 г. на Районен съд-Котел и вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на М. З. Г., че С. Х. Ч. е собственик по давностно владение на западната част с площ 1730 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], целият с площ 4614 кв.м., която част е означена с червен цвят на скицата на в.л. И. Х. И. от 2.09.2019 г., неразделна част от решението. С. Х. Ч. е подал чрез пълномощника си адвокат Е. Х. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че поземленият имот е придобит от ответника М. З. Г. с договор за замяна от 28.02.2007 г. През 2007 – 2008 г. ищецът С. Х. Ч. установил фактическа власт върху процесната реална част, складирал инертни материали, с които търгувал, оградил мястото най-късно към 2008 г., с което ограничил достъпа, поставил фургон, направил навес и работилница. Ответникът имал кравеферма и построил мандра и козеферма в съседен имот. Съдът е посочил, че не кредитира показанията на свид. Д. в частта, в която заявява, че страните са се разбрали ищеца да ползва мястото докато си купи друго място, тъй като свидетелят не изяснил от къде знае този факт, присъствал ли е на договорките между страните, както и показанията на свид. Г. – син на ответника, който към момента, за който посочва, че са били уговорките между страните за ползване, е бил малък, живеел по него време в Котел и не е присъствал на разговорите между страните. Направил е извод, че установената фактическа власт е владение, като е приложима презумпцията на чл.69 ЗС, доколкото изцяло недоказано е твърдението на ответника за наличието на наемно правоотношение между него и ищеца. От установяването му до предявяване на иска владението е упражнявано непрекъснато от ищеца лично, а след 2012 г. и чрез регистрираното от него ЕООД. Владението на ищеца е несъмнено – той демонстрирал, че владее имота за себе си. Същото е и явно – установил е фактическата власт явно, не по скрит начин, така, че за всеки е ясно, че той я упражнява, в т.ч. чрез дружеството си, с намерение да свои имота. Тъй като владението не е установено по насилствен начин, то е и спокойно. По тези съображения съдът е приел, че в полза на ищеца е изтекла десетгодишната придобивна давност. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ищецът М. З. Г. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради недопустимост на въззивното решение, евентуално като очевидно неправилно, евентуално като постановено в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.второ ГПК. Тезата на касатора за недопустимост на въззивното решение е свързана с довода, че съдът се е произнесъл по факти /че ищецът е упражнявал фактическата власт и чрез регистрираното от него ЕООД/, които ищецът не твърди първоначално в исковата молба и първоинстанционният съд е приел по-късното им твърдение като недопустимо и преклудирано. Тази теза е основана на правно необоснованото смесване на основанието на предявения установителен иска за собственост /в случая осъществен придобивен способ чрез давностно владение в периода след 2007 г./ и на предмета на доказване /включващ установяване на спорните между страните факти/. Ако съдът основе правните си изводи на факт, касаещ упражняваната фактическа власт, който не е бил своевременно заявен от страна по делото, то това би довело до неправилност на съдебното решение, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а не до недопустимост на същото. Настоящият състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Касаторът счита, че очевидно неправилни са изводите на съда по въпросите установена ли е фактическа власт върху недвижимия имот, предмет на спора и упражнявана ли е фактическа власт непрекъснато, несъмнено и спокойно, като тезата му е, че тези изводи не отговарят на събрания по делото доказателствен материал и са явно необосновани. Посочената обосновка не може да бъде свързана с основанието по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, при което порокът на даден извод на съда следва да е установил пряко и единствено от съдържанието на съдебния акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване с действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. При условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите: 1) следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по предмета на спора; 2) длъжен ли е въззивният съд да укаже на страните, че за определени свои фактически твърдения за съществени по предмета на спора обстоятелства не сочат доказателства и в рамките на служебното начало да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна, съобразно чл.7, ал.1 ГПК. Въззивното решение не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС по поставените въпроси. Първият въпрос е свързан с довода на касатора, че съдът не е направил задълбочен анализ на свидетелските показания, за да установи в кои техни части те си противоречат, в какво си противоречат и на кои от свидетелите в тази връзка дава вяра /не са обсъдени противоречията в показанията на свидетелите за основанието на което е установена фактическата власт, а именно показанията на Д. и Г., че ползването е станало по уговорка между ищеца и ответника, имотът да се ползва от ищеца докато си купи друг имот и под наем срещу заплащане на наемна цена/, както и че не са обсъдени доводите на ответника, че не е установено субективното намерение на ищеца да свои имота и че се смята за единствен собственик на оградената част, че не е установено ищецът да е владял постоянно процесната част от имота от 2007-2008 г. до настоящия момент. Посоченият довод не съответства на данните по делото. Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите Д. и Г. и е изложил изрични съображения защо счита, че те не установяват наличието на уговорка между ответника и ищца за предоставяне ползването на процесната част от недвижимия имот. Изрично е посочил и защо приема, че установената от ответника фактическа власт е владение, включително и позовавайки се на презумпцията на чл.69 ЗС, както и защо приема, че владението е несъмнено, непрекъснато, явно и спокойно, с което е отговорил и на доводите на ответника в тази насока. Вторият поставен въпрос е обоснован с тезата, че съдът е следвало служебно да укаже на страната, която има фактически твърдения за установяване на владение и за неговото упражняване в продължение на 10 години, да посочи доказателства в подкрепа на своите твърдения, а въззивният съд е следвало да направи тези констатации за неизясненост на делото по отношение на посочените фактически твърдения и съответно да включи в доклада си такава констатация, както и да даде на страната необходимите указания за посочване на съответни доказателства. Разглеждането на тази теза е недопустимо, тъй като по същество ответникът навежда твърдения за наличие на процесуални нарушения, допуснати спрямо ищеца. С оглед липсата на основание за допускане на касационно обжалване М. З. Г. следва да възстанови на С. Х. Ч. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 200.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Е. Х.. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение