Определение № 540 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1133/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. П. В., с ЕГН [ЕГН], и Г. П. В., с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], подадена чрез адвокат А. К. К., В. адвокатска колегия, срещу въззивно решение № 592 от 17.12.2019г., постановено по в.гр.дело № 950 / 2019г. по описа на Окръжен съд -Велико Търново, с което е потвърдено решение № 329/08.08.2019 г. на Районен съд - Горна Оряховица, постановено по гр. д. № 595 по описа за 2018 г., и на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК Е. П. В. и Г. П. В. са осъдени да заплатят на Цани И. Л., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] сума в размер на 680.00 лева, представляваща разноски за процесуално представителство в производството. С потвърденото първоистанционно решение е отхвърлен предявеният от Е. П. В. и Г. П. В. против Цани И. Л. отрицателен установителен иск, за установяване в отношенията помежду им, че не дължат на ответника сумата от 7 000.00 лева, представляваща разликата между платената продажна цена в размер на 18 000.00 лева и уговорената в договора за покупко- продажба от 29.07.2016 г. (Договора) обща цена за всички вещи в размер на 25000.00 лева, поради разваляне на договора в частта му за вещите - дюшеме, таван, осветление, част от шатра; вентилация кухня; вентилация търговска зала; вентилатор; бойлер и климатик. С решението Е. П. В. и Г. П. В. са осъдени да заплатят и сторените по делото разноски в полза на насрещната страна (продавач по Договора) - Цани И. Л., в размер 710лв. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност решението поради нарушение на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т. 3 ГПК. Сочи се, че неправилно, в нарушение на процесуалните норми, въззивният съд е приел показанията на техните свидетели за опровергани от съдържанието на частния свидетелстващ докумет – служебна бележка с издател „Европа МХ“ЕООД, представен от ответника и оспорен относно съдържанието от тях, без да подложи на проверка по същество фактите и обстоятелствата, удостоверени в този документ. Твърди се също, че следствие на това са формирани грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: „Следва ли въззивният съд да извърши проверка на фактите и обстоятелствата удостоверени в частен свидетелстващ документ, издаден от трето лице, когато същият е оспорен от страна по делото?“. Допустимостта на касационното обжалване се обосновава с противоречие при разрешаване на поставения въпрос между въззивното решение и приетото в Решение №50/21.07.2017г., постановено по гр.д. №4880/2014г. на 4 г.о. на ВКС, според което “частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства (допустими според процесуалния закон), стига да няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват; съдът ги преценява по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Тъй като тези документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК - чл. 153, 154 и 155.“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Цани И. Л. в писмения отговор, подаден чрез адвокат К. Г. М. от В., изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на III г. о., намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима. Великотърновският окръжен съд, като е потвърдил решението на първоинстанционния съд, е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК. Приел е, че спорът в настоящото производство се концентрира в наличието/липсата на задължение, породено от конкретна облигационна връзка – Договора, и без правно значение за допустимостта на производството е дали вещите имат нов собственик; че между страните по делото не се спори относно сключването на валиден договор за продажба на родово определени вещи; че спорен по делото е въпросът относно дължимостта на част от покупната цена (в размер на 7 000.00 лева), като ищците са поддържали, че същата е недължима, поради надлежно волеизявление за разваляне на Договора по отношение на част от предмета му - дюшеме, таван, осветление, част от шатра; вентилация кухня; вентилация търговска зала; вентилатор; бойлер и климатик, тъй като продавачът не е бил собственик на така посочените вещи, не изпълнил задължението си да предаде документи за собственост и спрямо тях е осъществена евикция. След подробен анализ на събраните писмени и гласни доказателства, основно и допълнително заключение на вещото лице по СТЕ, съдът е счел за безспорно установено, че между страните съществува валидна облигационна връзка по договор за продажба на движими вещи (които според СТЕ могат да бъдат демонтирани и не са монолитно свързани е конструкцията на сградата); че вещите са надлежно индивидуализирани - чл. 1 от Договора, продавачът е изпълнил задължението си (чл. 187 ЗЗД) да ги предаде - чл. 6 от Договора, поради което за купувачите е възникнало задължението да платят цената - чл. 200 ЗЗД; че поддържаното от ищците възражение, че спрямо тях е осъществена евикция, поради което е възникнало правото им едностранно да развалят Договора е неоснователно, тъй като по делото не са представени доказателства движимите вещи да са отнети въз основа на съдебно решение; че е неоснователно и твърдението им за частична евентуална евикция. В тази връзка съдът е изложил съображения, че според твърденията на ищците в уточнението на исковата молба, собственикът на сградата е заявил устни претенции по отношение на спорните вещи, но това твърдение е не само недоказано, а и опровергано; че макар и свидетелите П. и В. да са поддържали, че е налице извънсъдебен спор между ищците и собственика на обекта, по делото е представен документ, озаглавен „служебна бележка“, издадена от „Европа МХ“ ЕООД (собственик на помещението, където са разположени вещите), съгласно която извършените подобрения не са собственост на дружеството; че тези обективни данни са потвърдени от управителя на дружеството, разпитан по делото като свидетел; че в тази насока са и показанията на св. Р., който е продал на Цани Л. и му е помогнал да бъдат изградени част от спорните вещи, поради което не би могло да се приеме, че е налице заплаха и от евентуална евикция;че е неоснователно възражението за нарушено правило на чл. 164 ГПК, тъй като данните, изложени от свидетелите за тях, не попадат в нито една от забраните на разпоредбата; че е неоснователно и възражението, че вещите не могат да се демонтират, тъй като в СТЕ, която кредитира, е посочено точно обратното. По тези съображения е обосновал извод, че за ищците не е възникнало правото по чл. 189, ал. 1 да развалят Договора, тъй като липсва една от кумулативните предпоставки за това - наличие на самостоятелни вещни права, в полза на трето лице, които да касаят обекта на продажбата, от което следва изводът, че искът е неоснователен, а първоинстанционното решение правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Поставеният процесуалноправен въпрос е свързан с проблема за разпределяне на доказателствената тежест при оспорване на частен свидетелстващ документ, за неговата доказателствена стойност и за възможността удостоверените в него факти да бъдат установени от издателя на този документ, допуснат като свидетел по искане на страната, ползваща се от документа. По този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е процедирал съобразно утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 193, ал. 3, пр. 2 ГПК, според която тежестта за доказване неистинността му пада върху страната която го е представила. В трайната съдебна практика на Върховния касационен съд, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – пр.: решение № 748 от 17.02.11 г. по гр. дело № 801/09 г. на IV г. о. и решение № 506 от 8.09.10 г. по гр. дело № 705/09 г. на IV г. о., е прието, че частният свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което при оспорване на отразеното в него не е нужно откриване на производство по чл. 193 ГПК. Частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставянето на документа. Съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Издателите на частния свидетелстващ документ, ако не са страни по делото, може да бъдат разпитани като свидетели за установяване на тези факти. За доказването им обаче не е необходимо свидетелите да възпроизведат съдържащите се в документа техни изявления. Доказателствената сила на свидетелските им показания се определя от потвърждаването на участието им в издаването на документа и посочването по какъв начин са узнали удостоверените факти - дали са очевидци на осъществяването им, или са убедени в осъществяването им от други факти, на които са очевидци и кои са тези други факти; както и дали са узнали тези факти от трети лица, или от някоя от страните по делото. Частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства (допустими според процесуалния закон), стига да няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват; съдът ги преценява по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Тъй като тези документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК - чл. 153, 154 и 155.“ В случая въззивният съд е процедирал съобразно тази практика. За да обосноват твърдението си за наличие на противоречие в правното разрешение по въпроса, касаторите са поддържали, че въззивният съд е приел показанията на техните свидетели за опровергани от съдържанието на оспорения като неистински частен свидетелстващ докумет, без да подложи на проверка по същество фактите и обстоятелствата, удостоверени в този документ. Данните по делото не подкрепят това твърдение. В касационната жалба и изложението към нея неправилно се интерпретират мотивите на въззивното решение, в които съдът изрично е посочил, че основава извода си за недоказаност на оспорването на съвкупната преценка на доказателствата по делото. Съдът не е дал превес на частния документ пред показанията на свидетелите, нито е приел, че последните - показанията на свидетелите на ищците, са игнорирани единствено от съдържанието на оспорената служебна бележка. С оглед оспорването на документа от касаторите - ищци по иска, съдът е приел, че доказателствената тежест за установяване на оспорените констатации е за ответника, който се ползва от него. С оглед на това оспорване е обсъдил показанията на разпитаните свидетели, посочени от двете страни, показанията на разпитания като свидетел автор на документа, потвърдил подписа си и удостовереното в последния съдържание, заключенията на експерта по СТЕ, и въз основа на всички тях е изградил решаващите си фактически и правни изводи, че именно ответникът е собственик на процесните вещи и че не се установяват данни за собственически претеции на трети на процеса лица. Предвид това не е налице противоречиво разрешаване на правния въпрос. Следва да се има предвид, че визираното в изложението несъгласие с извода на съда и с анализа на доказателствата, в това число частните такива, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на тези съображения следва да се приеме че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд. Независимо от изхода на делото на ответната страна не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства такива да са направени. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.