Определение № 2220 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 834/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на М. К. Т. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд /ВОС/ № 1010/ 10.10.2025 г. по гр.д.№ 1190/ 2025 г., с което е потвърдено решение на Варненски районен съд /ВРС/ № 1490/ 29.04.2025 г. по гр.д. № 11234/ 2024 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Г. С. М. искове за заплащане на сумата 8 000 лева за причинени неимуществени вреди от договорното неизпълнение, изразяващо се в оттегляне на пълномощията по в.гр.д. № 920/ 2019 г., ведно с лихва за забава върху тази сума в размер 4 563,07 лева за периода от 16.09.2019 г. - 03.09.2024 г.; за заплащане на сумата 15 000 лева за причинени неимуществени вреди изразяващи се в душевни терзания, емоционално страдание и стрес, накърняване на честта и доброто име и др., от неоснователното искане до Адвокатски съвет - Варна за възбуждане на дисциплинарно производство, ведно с дължимата лихва за забава върху тази сума в размер на 8 530,75 лв. за период 17.09.2019 г. - 03.09.2024 г.; за заплащане на сумата 12 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на отправени клеветнически и обидни твърдения за ищеца в публикации направени от ответницата в нейния личен „Фейсбук“ профил на 01.01.2020 г. - 02.01.2020 г., ведно с лихва за забава върху тази сума в размер на 6 824,60 лева, за период 01.01.2020 г. - 03.09.2024 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на завеждане на исковата молба /03.09.2024 г./ до окончателното им изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. В частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Г. С. М. искове за заплащане на сумата 1 970 лева - дължимо, но незаплатено адвокатско възнаграждение по в.гр.д. № 920/ 2019 г. на ВОС ведно с лихва за забава върху тази сума в размер на 1 123,66 лв. за период 05.09.2019 г. - 03.09.2024 г. въззивното решение е влязло в сила /определение на ВКС, ІV г.о. от 23.02.2026 г. по ч.гр.д.№ 337/ 2026 г., потвърждаващо разпореждане на ВОС за връщане на касационната жалба на ищеца в тази част/. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа недопустимост на обжалваното решение като постановено от незаконен състав /такъв, който е определен в нарушение на принципа на случаен подбор по чл.9 ал.1 ЗСВ/ и тъй като съдът не се е произнесъл самостоятелно по всеки от обективно съединените искове. Освен това поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като решаващият съд се отклонил съществено от установената практика на ВКС. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са повдигнати и правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на всеки от съединените искове да изходи от твърдените факти за осъществени неправомерни действия на ответника, да изложи и обоснове собствени мотиви /резултат на решаваща, а не на контролна дейност/, да не въвежда служебно спорни въпроси, които не са сочени от страните и не са включени в предмета на делото и да не се позовава на служебно известни факти във връзка с други водени от страните дела; обвързани ли са съдилищата от принципа на справедливост, заложен в нормата на чл.4 § 3 ал.2 ДЕС и длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, дадени на правните субекти от правото на ЕС и ЕКПЧ; при предявен иск за заплащане на адвокатско възнаграждение въз основа на сключен договор за адвокатска услуга, в който не е уговорен размер на възнаграждение, длъжен ли е въззивният съд да изходи от въведените от ищеца факти за наличие на неизпълнение и може ли той по аналогия на чл.36 ал.3 ЗАдв да определи размера на дължимото възнаграждение; подлежат ли на обезщетяване пропуснатите ползи, причинени от договорно неизпълнение; дължи ли се обезщетение за причинени неимуществени вреди от договорно неизпълнение и други деликти поради нарушаване на общото правило на чл.45 ЗЗД; накърняват ли доброто име, честта и достойнството на адвокат действията на негов клиент, който, след като е оттеглил пълномощията му по висящо дело, неоснователно е поискал от съответната Адвокатска колегия ангажиране на дисциплинарната отговорност на адвоката; накърняват ли доброто име и репутацията на лице действия, състоящи се в негативна публикация във Фейсбук профил, когато имената на лицето не са посочени, но то може да бъде идентифицирано от посочени професия, образование и близост с друго лице, обект на същата публикация; допустимо ли е съдът да се произнесе по искане или възражение, което не е въведено и от двете страни в предмета на делото, чрез излагане в решението само на правни теоретични изводи, без да са обсъдени доказателствата и доводите на двете страни. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ответната страна Г. М. оспорва жалбата като поддържа, че принципът за случаен подбор е спазен, а въззивният съд се е произнесъл самостоятелно по всеки един от предявените искове. По поставените правни въпроси взема становище, че те или са неотносими, или разрешенията на въззивния съд са дадени в съответствие с установената практика. Поради това моли касационното обжалване да не бъде допуснато. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да отхвърли предявените искове за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел, че на 20.11.2014 година Г. С. М. упълномощила адвокат М. К. Т. от АК-Варна да води дело за делба против Л. В. Б.. По подадена от адвокат Т. искова молба било образувано гр.дело № 14936/ 2014 г. на ВРС, по което с решение № 771 от 24.02.2017 г., след като приел, че делбеният имот е неподеляем, съдът постановил той да бъде изнесен на публична продан. Въззивната жалба на адвокат Т. срещу този съдебен акт била отхвърлена с решение № 377/ 06.03.2018 г. по в.гр.д.№ 911/ 2017 г. на ВОС. По подадена от адвокат Т. касационна жалба срещу въззивното решение то било отменено с решение № 52/ 10.05.2019 г. по к.гр.д.№ 2217/ 2018 г., ВКС, и делото било върнато на ВОС за ново разглеждане от друг състав. Там то било образувано под нов номер /в.гр.д.№ 920/ 2019 г./, допусната била поисканата от ищеца нова експертиза и били дадени указания за внасяне на депозит от 200 лева. С молба от 12.09.2019 година Г. М. оттеглила дадените на адвокат Т. пълномощия да я представлява по делото, като до този момент платените от клиента на адвоката суми за производството по това дело възлизали общо на 10 006 лв /на 13.01.2015 г. - 1 500 лева; на 24.03.2015 г. – 1 000 лева; на 25.05.2016 г. - 300 лева; на 05.07.2026 г. - 2 350 лева; на 19.11.2016 г. – 500 лева; на 16.12.2016 г. – 800 лева; на 30.10.2017 г. – 2 950 лева; на 29.11.2017 г. – 503 лева; на 16.02.2018 г. - 603 лева/. Макар в пълномощното, дадено от ответницата на ищеца да не било уговорено възнаграждение, на 26.08.2019 година ищецът изготвил фактура № 000000000013/ 26.08.2019 г. и поискал заплащане на такова. Съдът приел, че ответницата е изпълнила задължението си да възмезди труда на своя процесуален представител във всяка една фаза на процеса и че претенцията за плащане на допълнително възнаграждение е неоснователна. Посочил, че и по гр.д.№ 14936/ 2014 г. на ВРС, по което адвокат Т. също представлявал ответницата, адвокатът получил /без да е конкретно уговорено с договор/ възнаграждение в общ размер 6 970 лв /на 24.03.2016 г. - 1 170 лева; на 04.07.2016 г. - 430 лева; на 04.04.2017 г. - 1 550 лева; на 13.04.2018 г. - 800 лева; на 28.07.2018 г. – 220 лева; на 05.04.2019 г. - 1 000 лева; на 15.04.2019 г. - 900 лева; на 25.04.2019 г. - 900 лева/. Нямало договорно неизпълнение. Съдът приел още, че оттеглянето на пълномощията на ищеца Т. от ответницата М. по в.гр.д. № 920/ 2019 г. на ВОС не е противоправно деяние, доколкото чл.35 ГПК давал на доверителя право да оттегли по всяко време дадените пълномощия, като уведоми съда. Освен, че деянието не било противоправно, то не се доказвали и претендираните от ищеца неимуществени вреди – свидетелските показания в тази насока съдът намерил за дискредитирани. Съдът посочил също, че не е в нарушение на закона сезирането от ответницата на АК – Варна за проверка действията на ищеца, защото последният непрекъснато изисквал от нея да получи допълнително средства. Нямало противоправност и в заявеното във „Фейсбук“ профила на ищцата, защото нито било доказано тя да е автор на публикацията, нито било споменато името конкретно на ищеца. Съдът не открива вероятност така постановения съдебен акт да е недопустим. Не се установяват твърденията на ищеца, че делото е решено от съдебен състав, формиран в нарушение на чл.9 ЗСВ. Напротив, по делото е приложен протокол от разпределение от 04.06.2025 г., 12:58, видно от който съдията-докладчик е определен на принципа на случайния подбор /автоматично разпределение/. Вън от изложеното, евентуално нарушение на чл.9 ЗСВ не би имало значение за допустимостта на решението – то не процесуална предпоставка нито за съществуването, нито за упражняването на правото на иск. Не се установяват и твърденията на касатора, че съдът не е се е произнесъл по всеки от предявените искове за обезщетяване на неимуществени вреди поотделно – разгледани са всички твърдения на ищеца и е прието, че или те са останали недоказани /за публикацията във Фейсбук/ или че поведението на ответницата не е било противоправно. Освен това дори при липса на самостоятелни мотиви по всеки от обективно съединените искове, това не би имало отношение към допустимостта на постановения съдебен акт, а към неговата правилност. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и по твърденията на касатора за очевидната му неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален - или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът не излага твърдения за наличие на тези предпоставки, доводите му са за извършени от съда нарушения на процесуалния и материалния закон, а те не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Касационния контрол не следва да бъде допуснат и по уточнените правни въпроси. Първият от тях /който синтезира въпросите под № 3 и № 12 от изложението/ се свежда до това какви са задълженията на въззивния съд при преценката и обсъждането на доказателствата, при изграждане на фактическите си изводи и при мотивиране на съдебния му акт. Тези въпроси са обуславящи, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Вторият от уточнените въпроси /обвързани ли са съдилищата от принципа на справедливост, заложен в нормата на чл.4 §3 ал.2 ДЕС и длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, дадени на правните субекти от правото на ЕС и ЕКПЧ/ е необуславящ. Той не е разрешаван от въззивния съд, който не е основал решението си на никакви норми от общностното право. Освен това питането е формулирано абстрактно и изисква теоретични разсъждения, които нямат значение за правните разрешения в обжалвания акт. Третият и четвъртият от уточнените въпроси /при предявен иск за заплащане на адвокатско възнаграждение въз основа на сключен договор за адвокатска услуга, в който не е уговорен размер на възнаграждение, длъжен ли е въззивният съд да изходи от въведените от ищеца факти за наличие на неизпълнение и може ли той по аналогия на чл.36 ал.3 ЗАдв да определи размера на дължимото възнаграждение; подлежат ли на обезщетяване пропуснатите ползи, причинени от договорно неизпълнение/ касаят отхвърления иск на касатора за реално изпълнение на договорното задължение на ответницата да плати адвокатско възнаграждение. Както бе посочено по-горе, въззивното решение по този иск е влязло в сила, поради което въпросите са неотносими /те нямат значение за исковете за обезщетяване на неимуществени вреди/. Петият въпрос /дължи ли се обезщетение за причинени неимуществени вреди от договорно неизпълнение и други деликти поради нарушаване на общото правило на чл.45 ЗЗД/ също е необуславящ, тъй като съдът не е постановил, че такова обезщетение не се дължи. Той е постановил друго – че такова вземане за ищеца не е възникнало, тъй като нито има договорно неизпълнение, нито има извършен от ответницата деликт. Останалите въпроси не отговарят на изискванията, които ал.1 на чл.280 ГПК и практиката по прилагането й поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпросите под номера 9, 10 и 11 от изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не отговарят. Те касаят именно правилността на обжалваното решение, а не правните разрешения на въззивния съд. По изложените съображения съдът приема, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и