Определение № 3090 от 04.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1231/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 73 от 14.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 30/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, поправено с решение № 82 от 19.03.2025 г., постановено по същото дело, в частта, с която е потвърдено решение № 202 от 10.10.2024 г., постановено по гр.д. № 308/2023 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на С. А. Н. сума в размер на 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на лицето, с което фактически е съжителствала - С. Х. И., настъпила на 08.05.2023 г. в резултат на ПТП от 30.04.2023 г., причинено по вина на водача на лек автомобил „Опел З.“, с рег. [рег.номер на МПС], за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 12.05.2023 г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд за неоснователност на направеното от него възражение за принос на пострадалото при ПТП лице, с което ищцата е живяла във фактическо съпружеско съжителство, за настъпване на смъртта му, не съответства на събраните по делото доказателства. От тях се установява, че починалото лице е избрало съзнателно да управлява велосипед по пътища, отворени за обществено ползване, без да се съобразява с останалите участници в движението, без да се движи най-дясно в лентата му за движение и като е криволичил по цялата ширина на пътното платно. Това е причина за фаталния инцидент и неговият принос за настъпване на смъртта му трябва да се определи на 70 %. Намира, че въззивният съд не е извършил цялостна преценка на обстоятелствата, имащи значение за определяне на справедливия размер на обезщетението, дължимо на ищцата за претърпените неимуществени вреди от смъртта на лицето, с което е съжителствала на съпружески начала, с което е нарушена нормата на чл. 52 ЗЗД. Посочва, че в обжалваното решение не са изложени никакви мотиви за направения в него извод, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на това обезщетение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира два въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл, като поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответницата по касационната жалба С. А. Н. е подала отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Варна е приел, че предмет на разглеждане е иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от увреденото лице С. А. Н. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Счел е, че във въззивната жалба, подадена от ответното застрахователно дружество, не са заявени оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд, че в производството от влязла в сила присъда се установяват всички елементи от фактическия състав, при който възниква деликтната отговорност на водача на МПС „Опел З.“, с рег. [рег.номер на МПС] - С. Х., за настъпилото на 30.04.2023 г. ПТП, в резултат на което е починало лицето С. Х. И., което се е движило с велосипед, както и че по делото е доказано, че за това МПС е имало сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, която е била действаща към деня на произшествието. С оглед на това въззивният съд не може да се произнася по правилността на тези изводи, направени в първоинстанционното решение. Приел е, че по делото са събрани доказателства чрез разпит на свидетели, от които се установява, че ищцата и починалото лице са съжителствали на съпружески начала преди произшествието, като между тях е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, отглеждали са заедно двете деца на ищцата от предишен брак, както и роденото от връзката им дете, като непосредствено след събитието се е родило и второто им общо дете. Ето защо е заключил, че ищцата е легитимирана да получи обезщетение за търпените от нея вреди от смъртта на С. Х. И.. От показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на изготвената по делото съдено-психологическа експертиза възивният съд е намерил, че по делото се доказва, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страданията от загубата на лицето, с което е живяла на съпружески начала. За да определи размера на обезщетението, което се дължи за възмездяване на тези вреди, съдът е отчел, че ищцата е преживяла драматично загубата на своя мъж, като за това са допринесли и следните обстоятелства: - че тя не е била приета добре в семейството на починалия; - че към момента на смъртта на фактическия си съжител ищцата е била бременна в девети месец с второто им общо дете и е родила няколко дни след това; - че ищцата е била изцяло икономически зависима от починалия мъж и че след смъртта му не е можела да работи поради необходимостта да отглежда двете си деца. След събитието ищцата изпаднала в състояние на шок и объркване от необходимостта вече да се справя сама с различни житейски ситуации и конкретно с отглеждането на двете си невръстни деца, родени през 2021 г. и 2023 г., едното, от които било пеленаче. Въззивният съд е съобразил и това, че от изводите на вещото лице по съдено-психологическа експертиза е доказано, че в резултат на трагичното събитие ищцата отключила умерена до тежка депресия, като страдала от нервност, напрежение, безсъние, чувство за безизходица и безперспективност, които довели до пълното й изтощение, както и че това състояние не е преодоляно две години след събитието, като то налага провеждане на лечение с антидепресанти, каквито ищцата продължава да приема. Като е отчел всички тези факти, както и възрастта на увредената и на починалото лице към датата на произшествието от 37-38 години, и социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, въззивният съд е заключил, че е налице изключителност на понесените от ищцата вреди от смъртта на фактическия й съжител, поради което е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за тяхното възмездяване възлиза на сумата от 200 000 лв. Счел е, че по делото не се доказва починалото лице да е имало такова поведение при управлението на велосипеда, което да е в причинна връзка с произшествието и със смъртта му. Посочил е, че въпреки че е доказано, че пострадалият е управлявал велосипед без светолоотразителна жилетка, това не е в причинна връзка с настъпване на удара между него и лекия автомобил, защото ПТП-то е реализирано в светлата част на деня и по делото е безспорно, че водачът на автомобила е забелязал своевременно велосипедиста и неговото движение. За доказан по делото от заключението на изслушаната съдебна автотехническа експертиза /САТЕ/ е приет фактът, че починалото лице е управлявало велосипеда преди произшествието около и към средата на дясната пътна лента, в която зад него се е движило и МПС-то, с което е осъществен сблъсъкът. Въззивният съд е намерил, че това движение не е попречило на водача на автомобила да възприеме велосипедиста и да съобрази поведението си на пътя с него, тъй като той е имал възможност да направи това от разстояние от поне 100 метра, което е достатъчно, за да избере подходящата маневра, при която да не причини произшествие. Съдът се е позовал и на извода, направен от вещото лице, изготвило САТЕ, че дори и велосипедистът да се е движил най-вдясно на пътното платно, водачът на автомобила не би могъл да го изпревари безопасно, без да премине в насрещната лента за движение, което той не е направил, тъй като е предприел изпреварването в дясната лента, в която са се движили и той и велосипедистът. Предвид това е приел, че няма основание да се намалява размерът на обезщетението, което се следва на ищцата за репариране на претърпените от нея неимуществени вреди. Поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции, решението на първоинстанционния съд е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира два въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, като по всеки от тях се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият въпрос е: Kои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя?. Той касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична основателност на предявения иск. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди при настъпила смърт на негов близък са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, отношенията между починалия и лицето, на което са причинени вредите, които се иска да бъдат обезщетени. В практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се посочва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от настъпилата при ПТП смърт на лицето, с което е живяла на съпружески начала, въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото, и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищеца вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Въззивният съд е отчел възрастта на починалото лице и на ищцата, с която са живели във фактическо съпружеско съжителство към датата на произшествието, това, че са имали две общи деца и са се грижили заедно за двете деца, които ищцата е имала от предходен брак, че между двамата приживе е била изградена трайна и дълбока емоционална връзка. Съобразил е и обстоятелството, че в резултат на смъртта на мъжа, с когото съжителствала, ищцата е преживяла тежки емоционални страдания. Взел е предвид и това, че преди произшествието тя била зависима от този мъж, както и че към момента на смъртта му била бременна в девети месец с второто им общо дете, което се родило само няколко дни след това. Това предизвикало у нея чувство на объркване, страх и безизходица, че следва сама да се справя с отглеждането на двете си невръстни деца, грижата по които не й позволява да работи. Въззивният съд е отчел и това, че по делото се доказва, че след загубата на фактическия си съжител ищцата отключила заболяване - умерена до тежка депресия, от което страда и до момента и което изисква лечение, включително прием на антидепресанти. От мотивите на обжалваното решение е видно, че съдът е съобразил и икономическите условия в страната към 30.04.2023 г., когато е настъпило произшествието. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалата вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Вторият въпрос, който касаторът поставя в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е: При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно: а) възприетия за справедлив размер на обезщетение от 200 000 лв. в полза на С. А. Н. и относно: б) невъзприетия процент съпричиняване от пострадалия в ПТП и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми?. Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи задълженията на въззивния съд при постановяване на решение, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с това, че в него апелативният съд не е обсъдил оплакванията, които той е заявил във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е взел предвид всички критерии за определяне на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди и не ги е оценил правилно, както и че изводът на първоинстанционния съд, че пострадалият велосипедист не е допринесъл за настъпилата при ПТП смърт, не отговаря на фактите, установени от всички събрани в производството доказателства. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че в него въззивният съд е изложил много подробни мотиви за това кои са конкретните обстоятелства, въз основа на които е определил справедлив размер на обезщетението, което се следва на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, за това от кои събрани в производството доказателства намира за установено всяко от тях, както и за това какво е значението на отделните обстоятелства за размера на обезщетението. Изразеното от касатора несъгласие с определения по този начин размер на обезщетението за неимуществени вреди всъщност представлява въвеждане на оплакване за необоснованост на изводите на съда, по което касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. В мотивите на постановеното въззивно решение е разгледано и заявеното в процеса от ответника защитно възражение за това, че със своето поведение лицето, с което ищцата е живяла на съпружески начала, е допринесло за настъпване на смъртта си при реализираното ПТП, като апелативният съд е изложил подробни съображения защо намира, че по делото не се доказва да е налице изискуемата от закона причинна връзка между соченото от ответника поведение на това лице и вредоносния резултат. С оглед на това трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по всеки от зададените въпроси касаторът се е позовал и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал защо счита, че отговорът им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Това основание няма как да е осъществено по отношение на който и да е от формулираните въпроси, защото по всеки от тях вече има постановена съдебна практика, като не е настъпил факт, който да налага осъвременяване на даденото с нея тълкуване. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 73 от 14.03.2025 г., постановено по в.т.д. № 30/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в обжалваната му част. По отговорността за разноски: Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски се следват на ответницата по касационната жалба, която е направила искане за тяхното присъждане. От тази страна са представени доказателства за направени разходи за водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 7 900 лв. - адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна защита и съдействие е изрично записано, че е платено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение