Определение № 2979 от 29.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 201/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Летище София“ ЕАД - чрез юрк. Т. П. - И., против решение № 444 от 25.07.2025 г., постановено по в. т. д. № 196/2023 г. на Апелативен съд - София. С обжалваното решение са потвърдени постановените от състав на Софийски градски съд, Търговско отделение, решения по т. д. № 227/2020 г., както следва: 1/ Решение № 260665 от 07.11.2022 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от „Летище София“ ЕАД срещу Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение” (ДП „РВД“) искове с правно основание чл. 285 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 3 655 171.86 лв. (равностойност на 1 868 859.70 евро), формирана като сбор от сумите 112 015.18 щ. д. с равностойност 183 578.57лв. - извършени от „Летище София“ ЕАД разходи за преместване на комуникационни кабели от ПТ 4 (старо) за ППРЦ Кривина, предназначени да обслужват работата на системите на Управление на въздушното движение, попадащи в предмета на дейност на ДП „РВД“, 1 006 888 щ. д. с равностойност 1 868 771.07 лв. - заплатени от „Летище София“ ЕАД разходи/обезщетение въз основа на присъдено от Международен арбитражен съд при Международна търговска камара (МАС при МТК) в Париж с арбитражно решение и допълнително решение по арбитражно дело касателно шесто удължение на срока на строителството във връзка с иск на МАК/А. по договор за строителство на Лот Б2 за извършена забавена проверка на инструменталната система за кацане ILS/DME09 - дейности по провеждане на облитания или т. нар. летателна проверка, 1 298 352.84 лв. - извършени от „Летище София“ ЕАД разходи за заплащане на разноски в арбитражното производство пред МАС при МТК и в производството по екзекватура по т. д. № 6378/2012 г. на Софийски градски съд (СГС), VІ-6 състав, както и за лихви за забавени плащания, и 304 469.38 лв. - обезщетение за забава върху претендираните основни вземания за периода от 18.01.2019 г. до датата на подаване на исковата молба - 30.01.2020 г., и в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Летище София“ ЕАД срещу ДП „РВД“ евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите 1 006 888 щ. д. (с равностойност 1 868 771.07 лв.) и 1 298 352.84 лв. - общо 3 471 593.29 лв. (равностойност на 1 774 997.46 евро), по правилата на неоснователното обогатяване за чужда сметка, заедно с лихва за забава за периода от 18.01.2019 г. до датата на подаване на исковата молба в размер на 304 469.38 лв.; 2/ Решение № 260045 от 05.03.2024 г., с което е отхвърлен предявеният от „Летище София“ ЕАД срещу ДП „РВД“ иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата 112 015.18 щ. д. с равностойност 183 578.57 лв. като стойност на неоснователно обогатяване за чужда сметка. С въззивното решение са потвърдени решенията на първоинстанционния съд и в частите, с които „Летище София“ ЕАД е осъдено да заплати на ДП“ РВД“ разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, и в зависимост от изхода на въззивното производство на ДП „РВД“ е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 000 евро (равностойност на 511.29 евро). В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното въззивно решение като неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а именно: Допуснато съществено нарушение на принципа за равнопоставеност на страните в процеса, изразяващо се в разглеждане на делото в открито съдебно заседание без участие на адв. О. Ш., на която „Летище София“ ЕАД е възложило изготвяне на въззивна жалба; Съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващи се в необсъждане на доказателства и избирателна преценка на релевантните за спора обстоятелства, довело до необоснованост на крайния извод на въззивния съд, че с оглед характера на претендираните в хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД разходи няма причина те да бъдат поети от ответника, тъй като не е доказана нормативна или друга необходимост да са за сметка на неговото имущество или да са обусловени от негови специфични качества/потребности; Игнориране от въззивния съд на съществен за правилното решаване на спора факт, че макар договорната обвързаност между страните да произтича от сключеното през 2002 г. Организационно споразумение и три броя допълнителни споразумения към него, същите не уреждат последващите взаимоотношения по повод разплащания във връзка с двете арбитражни решения на МАС при МТК, които определят окончателната стойност на проекта за реализиране на строителството по проект „Реконструкция, развитие и разширение на Летище София, Лот Б2 - Нова пистова система и прилежащи работи“, заместват окончателния платежен сертификат на Инженера, признавайки извършени работи и допълнителни разходи, и поради това съставляват правопораждащ факт за претендираното вземане за сумата 112 015.18 щ. д.; Неправилно обвързване на изискуемостта на вземането за сумата 112 015.18 щ. д., а оттук и на началния момент на погасителната давност, с уговорките в споразуменията, вместо с датата на влизане в сила на решението за признаване и допускане на изпълнение на арбитражните решения на територията на Република България; Необсъждане на действието и правните последици на арбитражните решения и на съдебното решение, постановено в производството за екзекватура, въпреки наведените от „Летище София“ ЕАД аргументи пред въззивната инстанция, че в случай на отказ от страна на българския съд да признае и допусне изпълнение на арбитражните решения, присъдените с решенията суми няма да се дължат и дружеството няма да има претенции за заплащането им към ДП „РВД“; Нарушения на материалния закон - чл. 110 вр. чл. 111, б. „б“ и б.“в“ ЗЗД, чл. 114 ЗЗД и чл. 116, б. „в“ ЗЗД, при прилагане на института на погасителната давност; Необоснованост на фактическите и правни изводи на въззивния съд, обусловили крайния резултат от делото. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че въззивният съд е разрешил неправилно и в противоречие с практиката на ВКС следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: „ 1. Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, непризоваването и неявяване на процесуалния представител на страната в съдебното производство; 2. Дължи ли самостоятелна преценка на събраните доказателства въззивният съд, както и следва ли да посочи кои факти приема за доказани и кои не и да изложи мотиви въз основа на всички допуснати по делото доказателства; 3. Кога възниква задължение за кредитора да плати в случай на образувано производство по екзекватура на международно арбитражно решение; 4. Кой е началният момент на общата пет годишна давност при претенция по чл. 59 от ЗЗД“. В подкрепа на поддържания допълнителен селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 4/23.11.2022 г. по тълк. д. № 4/ 2021 г. на ОСГТК на ВКС (за първия въпрос) и на практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения: Решение № 157/30.03.2012 г. по гр. д. № 209/2011 г., решение № 65/07.06.2021 г. по гр. д. № 4208/2019 г., решение № 101/13.05.2016 г. по гр. д. № 5440/2015 г. и решение № 65/07.06.2021 г. по гр. д. № 4208/2019 г. (за първия въпрос); Решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., решение № 327/03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г., решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г., решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г., решение № 44/10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. и решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. (за втория въпрос); Решение № 27/17.03.2008 г. по т. д. № 510/2007 г. (за третия въпрос); Решение № 394/27.11.2015 г. по гр. д. № 3034/2015 г., определение № 160/16.03.2011 г. по т. д. № 752/2010 г., решение № 60148/13.07.2021 г. по гр. д. № 3684/2020 г., и решение № 141/17.07.2019 г. по гр. д. № 3152/2018 г. (за четвъртия въпрос). Във връзка с третия поставен въпрос се излагат и твърдения, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № Т-262/25.05.2010 г. по гр. д. № 51/2010 г. на САС, ТО, 6-ти с-в, влязло в сила след недопускане на касационно обжалване с определение № 254/12.04.2011 г. по т. д. № 854/2010 г. на ВКС. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, аргументирана с бланкетно препращане към „нарушенията на материалния закон, изложени в предходните точки“, и с „решаването на спора по същество в противоречие на закона“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация ДП „РВД“ - чрез юрк. А. П. и юрк. Д. С., в който са изложени съображения за отсъствие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция в размер на 5 000 евро. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по т. д. № 227/2020 г. е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на „Летище София“ ЕАД, с която са предявени евентуално съединени осъдителни искове срещу ДП „РВД“ за заплащане общо на сумата 3 655 171.86 лв., от която 3 350 171.86 лв. - главница, и 304 469.38 лв. - обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът „Летище София“ ЕАД е обосновал исковите си претенции най-общо със следните твърдения: Във връзка с проект „Реконструкция и разширение на Летище София“, финансиран със средства от външни източници и от държавата, който включва и изграждане на съоръжения за метеорологическо, светотехническо и навигационно оборудване, на 19.12.2002 г. между „Летище София“ ЕАД и ДП „РВД“ е сключено Организационно споразумение за възлагане на дейностите, свързани с техническо осигуряване на въздушното движение в района на Летище София, с първоначален предмет „Поръчка на организацията на строителството, изграждане, доставка и монтаж на съоръженията, подготовка и въвеждане в експлоатация на Техническо осигуряване, принадлежащо към проекта „Реконструкция и разширение на Летище София“. Според уговорките в споразумението осигуряването на СМР по проекта за реконструкция в частта „Техническо оборудване“ (включващо предвидените за изграждане към новата сграда на пътническия терминал и новата писта за излитане и кацане прилежащи съоръжения за метеорологично оборудване, светотехническо осигуряване и навигация, предназначени да обслужват въздушното движение в района на летището) е за сметка на средствата, с които съгласно чл. 122а ЗГВ се финансира дейността на ДП „РВД“, като тяхното разходване е възложено на ДП „РВД“, а самото изпълнение на проекта по пълномощие и безвъзмездно е възложено на „Летище София“ ЕАД. Развитието на проекта наложило сключване на три допълнителни споразумения, които заедно с първоначалното Организационно споразумение уредили механизъм за определяне и актуализиране на процентно участие на договарящите страни във финансирането на проекта към съответните моменти от неговото изпълнение (според последното допълнително споразумение № 3/02.09.2005 г. участието на доверителя ДП „РВД“ е 16.41 %, а на довереника „Летище София“ ЕАД - 83.59 %). На 14.03.2003 г., въз основа на проведен търг от Министерство на транспорта и прието тръжно предложение от джойнт венчър, наричан за кратко МАК/А., е сключен договор за строителство по проект „Реконструкция, развитие и разширение на „Летище София. Лот Б2 - Нова пистова система и прилежащи работи“ между избрания изпълнител МАК/А. и „Летище София“ ЕАД - възложител, по правилата на ФИДИК и по измерване (сертифициране на фактически изпълнените работи от Инженера). Договорът останал незавършен съгласно условията на ФИДИК и преди издаване на сертификат за окончателно плащане изпълнителят завел дело пред МАС при МТК в Париж срещу „Летище София“ ЕАД с искания за преразглеждане на решения на Инженера по проекта. С постановено на 28.09.2011 г. арбитражно решение и последващо допълнително решение от 11.07.2012 г. МАС при МТК потвърдил и изменил отделни позиции по договора, в резултат на което окончателната стойност на обекта претърпяла промяна съобразно диспозитива на решенията. С решение № 857/11.06.2014 г. по т. д. № 6378/2012 г. на СГС, ТО, VІ-6 състав, влязло в сила след недопускане на касационно обжалване с определение № 59/03.02.2017 г. по т. д. № 788/2016 г. на ВКС, по предявен от МАК/А. иск българският съд признал и допуснал изпълнение на територията на Република България на двете арбитражни решения. По силата на приключилото производство за екзекватура за „Летище София“ ЕАД възникнало основание да извърши в периода 02 - 08 март 2017 г. плащане съобразно присъдените с арбитражните решения суми на изпълнителя МАК/А. и по този начин били покрити изцяло разходите по изпълнение на съответната част от проекта. Предвид цялостната схема за изграждане и финансиране на проекта за реконструкция и разширение на Летище София отношенията между „Летище София“ ЕАД и ДП „РВД“, предмет на подписаното Организационно споразумение, се уреждат на плоскостта на договора за поръчка (чл. 280 и сл. ЗЗД), поради което въз основа на споразумението и на арбитражните решения, признати и допуснати до изпълнение в Република България с решението за екзекватура, за доверителя ДП „РВД“ се породило задължение по чл. 285 ЗЗД при поискване да заплати (възстанови) на довереника „Летище София“ ЕАД част от сумите, платени на изпълнителя за реализация на проекта в частта „Техническо осигуряване“, и да му възстанови всички направени разходи, които представляват пряка и непосредствена последица във връзка с крайния резултат от изпълнението на поръчката - относно активите, ползвани от и обслужващи предмета на дейност на ДП „РВД“. С писмо вх. № 100-15983/31.07.2018 г. ДП „РВД“ признало за дължими част от присъдените с арбитражните решения суми и заплатило доброволно на „Летище София“ ЕАД 226 440.53 щ. д. и 21 603.97 лв., но отказало да заплати останалите дължими суми с аргумент, че не е допринесло за забавеното изпълнение на работите по проекта и няма основание да отговаря за обезщетенията, лихвите и разноските, възложени с арбитражните решения и с решението в производството за екзекватура върху „Летище София“ ЕАД. Въз основа на изложените фактически твърдения ищецът е поискал да бъде осъден ответникът да му заплати на основание чл. 285 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумите 112 015.18 щ. д. с равностойност 183 578.57 лв. - извършен разход за изпълнение на работи по преместване на комуникационни кабели от ТП 4 (старо) за ПРЦ Кривина, предназначени да обслужват работата на системите за Управление на въздушното движение, попадащи в предмета на дейност на ДП „РВД“; 1 006 888 щ. д. с равностойност 1 868 771.07 лв. - извършени разходи за присъденото с арбитражните решения в полза на МАК/А. касателно шесто удължение на срока за строителство по договора за строителство на Лот Б2 за забавена проверка на инструменталната система за кацане ILS/DME09 - дейности по провеждане на облитания или т. нар. летателна проверка, 1 298 352.84 лв. - извършени разходи за съдебни разноски и лихви за забава във връзка с арбитражните решения и с решението в производството за екзекватура (изчислени пропорционално на задълженията, предмет на първите два иска), и общо 304 469.38 лв. - обезщетение за забава върху трите основни вземания от 18.01.2019 г. (датата на изтичане на определения с писмена покана изх. № 100-26641/17.12.2018 г. срок за доброволно плащане) до датата на подаване на исковата молба (30.01.2020 г.). При условията на евентуалност, в случай, че съдът не установи наличие на договорна обвързаност между страните, ищецът е поискал да бъде осъден ответникът да му заплати сумата 3 655 171.86 лв. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - като спестен разход, с който последният се е обогатил без основание за негова сметка, заедно с обезщетение за забава. Ответникът е оспорил всички предявени искове с възражения, подробно обосновани в подадени отговори по чл. 372, ал. 1 ГПК и чл. 373, ал. 2 ГПК, в т. ч. и с възражения за погасяване на част от претендираните вземания по давност. С решение № 26065 от 07.11.2022 г. първоинстанционният съд е отхвърлил исковете с правно основание чл. 285 ЗЗД и поддържаните във връзка с тях акцесорни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД общо за сумата 3 655 171.86 лв., прекратил е производството по евентуалния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 112 015.18 щ. д. и е отхвърлил останалите евентуални искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД общо за сумата 3 471 593.29 лв. Относно претендираната на основание чл. 285 ЗЗД сума в размер на 112 015.18 щ. д. съдът е приел, че по силата на сключеното между страните Организационно споразумение от 19.12.2002 г. за ищеца е възникнало вземане към ответника за заплащането й, тъй като разходите за изпълнение на дейности по преместване на комуникационни кабели от ТП 4 (старо) за ППРЦ Кривина, предназначени да обслужват работата на системите за Управление на въздушното движение, са извършени във връзка с предмета на дейност на ответника и подлежат на финансиране от него, но вземането е погасено с изтичане на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД преди предявяване на иска на 30.01.2020 г. За останалите претендирани на основание чл. 285 ЗЗД суми съдът е направил извод, че с поведението си ответникът не е станал причина за забавеното провеждане на летателна проверка в процеса на реализация на проекта за реконструкция и разширение на Летище София и не дължи възстановяване на разходите, които са възложени в тежест на ищеца с арбитражните решения (за обезщетяване на изпълнителя МАК/А. по повод забавената летателна проверка касателно шесто удължение на срока за строителство, за лихви и за разноски в арбитражното производство), а също и на разноските за производството за екзекватура. При условията на евентуалност съдът се е произнесъл, че дори да се приеме за дължимо, вземането за сумата 1 006 888 щ. д. е погасено по давност. Прекратяването на производството по евентуалния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 112 015.18 щ. д. е мотивирано със съображения, че след като ищецът е имал възможност да поиска заплащане на сумата на договорно основание, но е пропуснал да предяви иска си в рамките на давностния срок по чл. 110 ЗЗД, е недопустимо да я претендира на извъндоговорно основание с оглед субсидиарния характер на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД (чл. 59, ал. 2 ЗЗД). Отхвърлянето на евентуалните искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумите 1 006 888 щ. д. и 1 298 352.84 лв. е мотивирано с изводи, че разходите за погасяване на присъденото с арбитражните решения в полза на изпълнителя МАК/А. по повод забавянето на летателната проверка, заедно с лихвите за забава, и на разноските за арбитражното производство и за производството по екзекватура не могат да се квалифицират като спестени разходи от ответника за сметка на ищеца, доколкото не е доказано нормативно или друго изискване те да бъдат поети от ДП „РВД“. Решението на първоинстанционния съд е обжалвано в прекратителната част с частна жалба от „Летище София“ ЕАД, която е оставена без уважение от състав на Апелативен съд - София с определение по ч. т. д. № 196/2023 г. Посоченото определение е отменено по реда на обжалването с определение по ч. т. д. № 1389/2023 г. на ВКС, ІІ т. о., и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по евентуалния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 112 015.19 щ. д. В изпълнение на указанията, дадени от касационната инстанция, първоинстанционният съд е разгледал иска, но го е отхвърлил като неоснователен с решение № 260045 от 05.03.2024 г., след като е приел, че наличието на договорна обвързаност между страните, която стои в основата на възникналото за ищеца право да търси плащане на сумата 112 015.18 щ. д., изключва неоснователното обогатяване като правопораждащ вземането факт, а оттук и възможността вземането да се претендира със субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В срока по чл. 258 ГПК ищецът „Летище София“ ЕАД е подал въззивни жалби срещу решенията на първоинстанционния съд, които са разгледани в общо производство и са потвърдени от състав на Апелативен съд - София с обжалваното с касационната жалба въззивно решение. За да потвърди решение № 260665 от 07.11.2022 г., съставът на Апелативен съд - София е разгледал оплакванията във въззивната жалба на „Летище София“ ЕАД и след като е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото при съобразяване на ограниченията по чл. 269 ГПК, е достигнал до изводи за неоснователност на отхвърлените с решението главни и евентуални искове. Произнасяйки се по исковата претенция за сумата 112 051.18 щ. д., въззивният съд е изразил съгласие с преценката на първоинстанционния съд, че изместването на комуникационните кабели от ТП 4 (старо) за ППРЦ Кривина, предназначени да обслужват работата на системите за управление на въздушното движение, които са част от дейността на ответника, е свързано с цялостната реализация на проекта за реконструкция и разширение на Летище София, възложена на изпълнителя МАК/А. с договора от 14.03.2003 г., и според заключението на съдебнотехническата експертиза е било необходимо за продължаването и за нормалното протичане на работата на ответника по време на строителството. Заплащането на посочената сума от „Летище София“ ЕАД - възложител на проекта, на изпълнителя МАК/А. е квалифицирано от съда като извършен от ищеца разход за изпълнение на поръчката, възложена му от ответника с Организационното споразумение от 19.12.2002 г. (договор за поръчка), и с оглед експертното заключение, че преместването на кабелите е било необходимо за целите на дейност на ответника, е направен извод, че за ответника е възникнало задължение по чл. 285 ЗЗД да заплати (възстанови) на ищеца разходваните средства. В зависимост от извода, че задължението за възстановяване на сумата произтича от споразумението, въззивният съд е преценил, че от значение за изискуемостта на вземането, респ. за началото на приложимия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, са постигнатите от страните уговорки относно начина на разплащане помежду им и конкретно - уговорката в изменената с последното допълнително споразумение № 3/09.05.2005 г. клауза на чл. 4 от Организационното споразумение, според която всички дължими плащания ще се извършват директно от доверителя към довереника срещу представени фактури във валута и лева. От доказателствата по делото съдът е установил, че издадената от ищеца фактура за сумата 112 015.18 щ. д. е получена от ответника на 15.09.2005 г. и срокът за заплащането й (7 работни дни) е изтекъл на 26.09.2005 г., поради което е приел, че към датата на предявяване на иска петгодишната давност за вземането е била изтекла и възражението на ответника за погасяване му по давност е основателно. Твърдението на ищеца, че давността е прекъсвана многократно с изявления на ответника, направени в кореспонденцията помежду им, е счетено за недоказано от въззивния съд, който е констатирал, че ищецът не сочи конкретен документ, установяващ релевантни за прекъсването на давността факти, в т. ч. и признание на ответника за съществуване на вземането. Отделно от това съдът е приел, че в нито едно от изпратените във връзка със спора за сумата 112 015.18 щ. д. писма ответникът не е правил изявление, признаващо пряко и недвусмислено вземането на ищеца, а точно обратното - оспорвал е дължимостта на сумата и по тази причина е отказвал да я заплати. Относно иска с правно основание чл. 285 ЗЗД за сумата 1 006 888 щ. д. въззивният съд е съобразил, че тя е присъдена с арбитражните решения на изпълнителя по договора от 14.03.2003 г. МАК/А. във връзка с шесто удължение на срока за строителство за покриване на разходи (за машини, съоръжения, труд и др.), направени вследствие забавяне с 26 дни от страна на възложителя „Летище София“ ЕАД на извършването на проверка на инструменталната система за кацане ILS/DME09 - дейности по провеждане на облитания или т. нар. летателна проверка. В мотивите към арбитражните решения е прието, че в качеството на възложител по договора „Летище София“ ЕАД не е изпълнило задължението си да окаже съдействие на изпълнителя и в резултат на виновното му бездействие изпълнителят е претърпял имуществени вреди от забавянето на летателната проверка, за които му се дължи присъдената сума. Въззивният съд не е възприел поддържаните във въззивната жалба доводи, че възлагането в тежест на ищеца на разходите, понесени от изпълнителя МАК/А. в резултат на забавата, е в причинна връзка с поведението на ответника, който е бездействал и не е изпълнил задълженията си, произтичащи от Организационното споразумение, да окаже съдействие за изпълнение на поръчката, в частност - за своевременно провеждане на летателната проверка. След обсъждане на относимите доказателства въззивният съд е приел за установено, че датата за извършване на летателната проверка е променяна многократно по различни причини - както от самия изпълнител МАК/А., така и от Инженера по договора, и вместо през м. май 2006 г., проверката е осъществена през м. ноември 2006 г.; Одобрена е работна програма, съобразена с експлоатационната дейност на Летище София, според която проверката е следвало да се проведе в периода 20 - 27.10.2006 г., но с няколко писма „Летище София“ ЕАД е уведомило ДП „РВД“, че облитането се отлага поради невъзможност да присъства на обекта представител на Инженера, което генерира нови закъснения; Едва след като е завършен цялостният етап на наземната проверка на ILS/DME09, се е оказало възможно да се пристъпи към извършване на летателната проверка - обстоятелство, потвърдено от изпълнителя с изпратено на 02.11.2006 г. писмо до Инженера; ДП „РВД“ е уведомено за пръв път относно техническата готовност за извършване на летателна проверка на 07.11.2006 г., като в съответствие с уговорките в Организационното споразумение на същата дата е изпратило писмено уведомление до „Летище София“ ЕАД, че проверката не може да се осъществи незабавно по причина, че самолет Фалкон 2000 LZ-OOI е ангажиран с изпълнението на специални полети и със съвместни учения на НАТО и на българските ВВС, предварително насрочени за периода 08 - 09.11.2006 г., поради което тестовете на системата ще бъдат проведени в периода 13 - 15.11.2006 г.; С 3 бр. летателни протоколи е удостоверено, че летателната проверка на инструменталната система за кацане ILS/DME09 е извършена с положителен резултат на 14.11.2006 г. Във връзка с действията на ДП „РВД“ въззивният съд е съобразил и обстоятелствата, че съгласно чл. 64Б ЗГВ полетите със специално предназначение и облитането на радио и светотехническите средства се осъществяват от авиационен оператор Авиоотряд 28, а притежаваната от ДП „РВД“ система Normarc NM 3625B FANFIS, с която се провеждат летателните изпитвания на ILS/DME09, е монтирана и инсталирана в самолет Фалкон 2000 LZ-OOI, експлоатиран от Авиоотряд 28 като лаборатория за облитане на радио и светотехническите средства. Като е отчел факта, че освен с наличието на подходящи метеорологични условия, ДП „РВД“ е следвало да синхронизира летателната проверка и с отнапред изготвения график на Авиоотряд 28, въззивният съд се е произнесъл, че с оглед момента, в който е уведомен за готовността за провеждане на проверката, и причините, поради което тя е отложена за 13.11.2006 г., ответникът не е допуснал виновно бездействие и неговото поведение не е в причинна връзка с осъждането на ищеца да възстанови на изпълнителя разходите от забавеното извършване на проверката. Въззивният съд е акцентирал и върху отсъствието на ангажирани от ищеца доказателства, че ответникът е имал възможност да влияе върху графика за съвместни учения на НАТО и на българските ВВС, както и върху ангажираността на самолет Фалкон 2000 LZ-OOI по повод изпълнението на специални полети от Авиоотряд 28, за да е бил в състояние да преодолее/избегне пречките за извършване на проверката в периода 08 - 09.11.2006 г. В съответствие с извода, че поведението на ответника не се намира в причинна връзка с осъждането на ищеца да заплати на изпълнителя разходите от забавянето на летателната проверка касателно шестото удължение на проекта, въззивният съд е приел, че за ответника не е възникнало задължение по чл. 285 ЗЗД да възстанови на ищеца спорната сума. Въззивният съд се е произнесъл и по оплакванията във въззивната жалба срещу извода на първоинстанционния съд, че дори да се приеме за възникнало, вземането за сумата 1 006 888 щ. д. е погасено по давност с изтичане на пет години от датата, на която е станало изискуемо съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД - 18.07.2012 г. (датата, на която допълнителното арбитражно решение е връчено на „Летище София“ ЕАД). Оплакванията са намерени за неоснователни, след като въззивният съд е възприел изцяло съображенията на първоинстанционния съд, че арбитражните решения имат окончателен характер и обвързват страните в арбитражното производство, които предварително са се съгласили да ги изпълнят (чл. 28, ал. 6 от Правилника на МАС при МТК), поради което с връчване на по-късното от двете решения на ищеца присъдените от арбитражния съд вземания на изпълнителя МАК/А. са станали изискуеми и ищецът е бил длъжен да ги изпълни доброволно; От момента, в който вземанията са установени окончателно и е трябвало да бъдат изпълнени доброволно, за ищеца е възникнало право по силата на чл. 285 ЗЗД да поиска от ответника - в качеството му на доверител по сключеното Организационно споразумение с характер на договор за поръчка, да му възстанови сумите, за които е осъден в арбитражното производство; Вземането за възстановяване на разходите е станало изискуемо от датата, на която е възникнало - 18.07.2012 г., предвид правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, и тъй като не е потърсено в рамките на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, е погасено по давност преди предявяване на иска по чл. 285 ЗЗД. Доводите на „Летище София“ ЕАД, че преди признаване и допускане на изпълнение на арбитражните решения в Република България не е текла давност за вземанията му към ответника, а дори да е започнала да тече от връчване на допълнителното решение, давността е прекъсната с предявяване на иска по чл. 51, ал. 3 ЗМТА (сега ЗА), не са споделени от въззивния съд. Във връзка с тях съдът е изложил мотиви, че отказът да бъдат изпълнени доброволно задълженията към изпълнителя МАК/А. и последвалото в резултат на него производство за екзекватура не са довели до промяна в падежа на задълженията, тъй като ответникът не е участвал като страна в арбитражното производство и признаването на решенията няма действие спрямо него - от гледна точка на възможността ищецът да претендира вземанията си, породени от изпълнение на поръчката. Поддържаните пред първата инстанция и във въззивната жалба твърдения за прекъсване на давността относно вземането за сумата 1 006 888.00 щ. д. чрез признания на ответника са прецени като недоказани с мотиви, че от приобщената към делото кореспонденция между страните не се установява ответникът да е признал вземането. Въззивният съд не е констатирал и прекъсване на давността като последица от посочените в исковата молба плащания, извършени от ответника в отговор на отправената от ответника претенция въз основа на арбитражните решения, доколкото плащанията се отнасят до други позиции в решенията, а не до присъденото на изпълнителя МАК/А. по повод забавянето на летателната проверка. Съображенията, че с поведението си ответникът не е станал причина за забавеното провеждане на летателна проверка и за последващото осъждане на ищеца в арбитражното производство за сумата 1 006 888.00 щ. д., са мотивирали въззивния съд да счете за неоснователна и претенцията на „Летище София“ ЕАД за осъждане на ответника да му заплати/възстанови част от разноските, за които е осъден в арбитражното производство и в проведеното по иск на изпълнителя производство за екзекватура, в размер на сумата 1 298 352.84 лв. Препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е възприел разрешението, че предвид обусловеността на отговорността за разноски от изхода на съдебния/арбитражния спор, при липса на причинна връзка между поведението на ответника, включително на плоскостта на Организационното споразумение, и осъждането на ответника за сумата 1 006 888.00 щ. д. няма основание възложените в тежест на ищеца разноски за арбитражното производство и за производството за екзекватура да се поемат от ответника, а евентуално - че вземането за разноски в арбитражното производство е станало изискуемо с връчване на допълнителното арбитражно решение и е погасено по давност. По отношение на отхвърлените от първоинстанционния съд евентуални искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумите 1 006 888.00 щ. д. и 1 298 352.84 лв. въззивният съд се е произнесъл, че в хода на процеса не е установена връзка между обедняването на ищеца със стойността на заплатените в изпълнение на арбитражните решения и на решението за екзекватура суми и твърдяното в исковата молба обогатяване на ответника чрез спестяване на разходи в размер на същите суми. Отбелязал е, че не е доказана произтичаща от нормативната уредба или от специфичната дейност на ответника необходимост извършените по силата на решенията разходи да бъдат поети от ответника, т. е. да са за сметка на неговото имущество, за да се претендират по правилата на чл. 59 ЗЗД. С въззивното решение е потвърдено и постановеното от първоинстанционния съд решение № 260045 от 05.03.2024 г., с което е отхвърлен предявеният от „Летище София“ ЕАД евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 112 015.18 щ. д. За да потвърди решението, съставът на Апелативен съд - София е приел, че поддържаният евентуален иск е неоснователен, тъй като правото на ищеца да претендира посочената сума произтича от Организационното споразумение и възможността то да бъде предявено на договорно основание - с иск по чл. 285 ЗЗД, изключва исковата защита по правилата на чл. 59 ЗЗД. В подкрепа на извода, че вземането произтича от договорното правоотношение между страните, въззивният съд се е позовал на съдържащите се в исковата молба и във въззивната жалба твърдения, че правопораждащият вземането юридически факт е именно споразумението от 19.12.2002 г. Във въззивната жалба ищецът е поддържал, че спорното вземане произтича не само от организационното споразумение, но и от постановените в арбитражното производство решения, с които е определена окончателната стойност на обекта по договора за строителство и реконструкция и е заместен окончателният платежен сертификат на Инженера относно строителството на Лот Б2 на Летище София; че отношенията между него и ответника са се уреждали от първоначалното споразумение и от последващите три допълнителни споразумения до 14.03.2008 г., когато е издадено последното разрешение за ползване на Лот Б2, но след тази дата са подчинени на арбитражните решения, уреждащи финансовите отношения по повод окончателната стойност на обекта. Въззивният съд не е възприел тезата на ищеца, тъй като е преценил, че арбитражните решения не са довели до промяна в правопораждащия вземането факт (споразуменията между страните). Същевременно е установил, че арбитражните решения нямат значение за пораждането на конкретното вземане, тъй като с тях не са присъждани суми и не е променяна стойността на работите по преместване на комуникационни кабели от ТП 4 (старо) за ПРЦ Кривина, за които ищецът претендира от ответника сумата 112 015.18 щ. д. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че по отношение на въззивното решение не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е посочил четири въпроса, които според преценката му са от значение за изхода по делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - задължителна и каузална. Първият формулиран въпрос - дали представлява съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, непризоваването и неявяване на процесуалния представител на страната в съдебното производство, няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на въпроса предполага проверка на процесуалната законосъобразност на обжалваното въззивно решение, каквато може да бъде извършена само по реда на чл. 290 ГПК след допускане на решението до касационно обжалване, не и в селективния стадий на касационното производство. Дори да се приеме, че като относим към ефективното упражняване на правото на защита на касатора пред въззивната инстанция въпросът удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, не се констатира при разглеждане на делото въззивният съд да се е отклонил от възприетите в практиката на ВКС разрешения относно съблюдаването на принципите за състезателното начало и за равенството на страните в гражданския процес (чл. 8 и чл. 9 ГПК). Касаторът е поставил въпроса във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е провел „второинстанционното производство, както и открито съдебно заседание“ без участие на адв. О. Ш. с пълномощно по делото, на която той е възложил изготвянето на въззивна жалба срещу решенията на първоинстанционния съд и извършването на процесуално представителство пред въззивната инстанция. От приложените към в. т. д. № 196/2023 г. призовки, съобщения и съдебни книжа е видно, че след образуване на делото и насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание въззивният съд е изпратил призовка до адв. О. Ш., посочена като пълномощник на „Летище София“ ЕАД в подадените въззивни жалби. Призовката не е приета от друг адвокат, намиращ се на служебния адрес на адв. Ш., с обяснение, че последната няма пълномощно за въззивната инстанция, след което „Летище София“ ЕАД е призовано от вписания в Търговския регистър адрес на управление. Призовката е получена от Т. И. - ръководител на Отдел „Правен“ в дружеството, която се е явила в откритото заседание, представила е пълномощно от изпълнителните директори на „Летище София“ ЕАД, с което е упълномощена да представлява дружеството до окончателното приключване на правния спор, включително да подава жалби срещу постановени съдебни актове, и е направила изявление за даване ход на делото. Предвид тези обстоятелства не би могло да се приеме, че при разглеждане на делото въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС като не е предоставил възможност на касатора да защити ефективно правата си във връзка с обжалването на актовете на първата инстанция. Вторият въпрос - за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните в хода на делото доказателства, да посочи кои факти приема за доказани и кои за недоказани и да изложи мотиви „въз основа на доказателствата“, е значим за делото, но не може да се счете за обуславящ по отношение на неговия изход. Касаторът е задал въпроса хипотетично, без да посочи кои относими към спора доказателства не са обсъдени от въззивния съд и за кои факти, релевантни за основателността на отхвърлените от първата инстанция искове, съдът не е изложил мотиви дали ги приема за доказани/недоказани. В касационната жалба няма оплаквания за необсъждане на конкретни факти/доказателства от страна на въззивния съд, а се съдържат само оплаквания за неправилна преценка на фактите и доказателствата, довела до необоснованост на изводите на въззивната инстанция и до неправилност на обжалваното решение като краен резултат. Единственото конкретно оплакване е за необсъждане на „действието на правните последици на съдебното и на арбитражното решение, въпреки наведените аргументи“, но то не съответства на мотивите към решението. От мотивите е видно, че въззивният съд е обсъдил оплакванията и доводите на касатора, отнасящи се до значението и правните последици на арбитражните решения и на решението за признаването и допускането им до изпълнение на територията на Република България, но ги е преценил като неоснователни. Произнасянето на въззивния съд е обусловено от извода, че решенията не са правопораждащ факт - нито самостоятелно, нито като част от сложен фактически състав, за претендираните с предявените искове вземания и не водят до промяна в падежа на вземанията (с оглед началния момент на приложимата за всяко вземане погасителна давност). В т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който има значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Като се имат предвид задължителните постановки в тълкувателното решение, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване по поставения от касатора въпрос, който предполага извършване на проверка в селективния стадий на касационното производство дали въззивният съд е преценил правилно значението и правните последици на арбитражните решения и на решението за екзекватура за правоотношението, предмет на разрешения правен спор, и дали изводите, които е направил съдът, са обосновани и законосъобразни. Отсъствието на конкретизация кои доказателства са останали необсъдени от въззивния съд и за кои факти съдът не е изложил мотиви дали ги приема за доказани или не, препятства възможността настоящият съдебен състав да се произнесе относно поддържаната допълнителна предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обоснована с твърдение, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въпросът по т. 3 кореспондира с оплакванията в касационната жалба срещу изводите на въззивния съд, че вземанията, които касаторът е претендирал във връзка с арбитражните решения, са възникнали от датата на връчване на допълнителното арбитражно решение и по силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД от този момент е започнала да тече погасителната давност за тях, като проведеното впоследствие производство за екзекватура не е довело до промяна в началния момент на давността. Предварително следва да се отбележи, че въпросът няма отношение към произнасянето в обжалваното решение по исковете за сумата 112 015.18 щ. д., за която въззивният съд е приел, че не е част от предмета на проведеното без участие на ответника арбитражно производство и не е включена в обективния обхват на арбитражните решения. В резултат на преценката, че задължението на ищеца - сега касатор, за плащане на посочена сума е възникнало по силата на сключеното с ответника Организационно споразумение и че арбитражните решения са без правно значение за дължимостта на сумата в отношенията между страните по споразумението, при произнасяне по иска с правно основание чл. 285 ЗЗД съдът не е обсъждал как се съотнася началният момент на погасителната давност (определен съобразно уговорения в споразумението падеж на задължението) с производството за екзекватура. Евентуалният иск за осъждане на ответника да заплати същата сума на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен по съображения, че след като вземането произтича от договор и ищецът е пропуснал давностния срок за удовлетворяването му на договорно основание, съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД не може да го претендира с иск, основан на фактическия състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. След като въпросът не е обусловил изхода на спора по съединените в условията на евентуалност искове за сумата 112 015.18 щ. д., не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която са отхвърлени тези искове. По същите съображения касационно обжалване не може да се допусне и по отношение на евентуалните искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумите 1 006 888.00 щ. д. и 1 298 352.84 лв., отхвърлянето на които не е обусловено от обсъждане на въпроса по т. 3 от изложението. Повдигнатият въпрос е относим единствено към съображенията, с които въззивният съд е мотивирал преценката си за погасяване по давност на претендираните с исковете по чл. 285 ЗЗД вземания за сумите 1 006 888.00 щ. д. и 1 298 352.84 лв. (в частта за разноските в арбитражното производство, доколкото началният момент на погасителната давност за разноските в производството по екзекватура е различен), но няма самостоятелно значение за отхвърлянето на тези искове. Решаващият извод, с който въззивният съд е мотивирал неоснователността на исковите претенции по чл. 285 ЗЗД, е в смисъл, че тъй като не е доказано ответникът с поведението си да е станал причина за забавяне на летателната проверка с цел въвеждане в експлоатация на инструменталната система за кацане, за него не е възникнало задължение да възстанови на ищеца - касатор част от сумите, присъдени с арбитражните решения на изпълнителя по договора за строителство под формата на разходи (обезщетение за вреди) вследствие на забавата, лихви за забава и разноски за арбитражното производство, а съответно и част от разноските за образуваното по иск на изпълнителя производство за екзекватура. Изводът на въззивния съд, че претендираните с исковете по чл. 285 ЗЗД вземания за двете спорни суми са погасени по давност, тъй като са станали изискуеми от датата на връчване на допълнителното арбитражно решение на ищеца и от този момент е започнала да тече погасителната давност за тях, независимо кога е влязло в сила решението за екзекватура, е направен условно - ако се приеме, че вземанията са възникнали. Поради това дори да се приеме, че поставеният въпрос може да бъде подведен под общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационното му разглеждане би било безпредметно и не би довело до друг изход на спора по исковете с правно основание чл. 285 ЗЗД, чието отхвърляне е обусловено от решаващия извод на въззивната инстанция, че вземанията изобщо не са възникнали. Касационно обжалване по въпрос № 3 не следва да се допуска и поради това, че не е доказана специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна предпоставка - разрешаване на въпроса в противоречие с практиката на ВКС. За да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът се е позовал на решение на Апелативен съд - София и на определение на ВКС, което е постановено в производството по чл. 288 ГПК и според разрешението в т. 1 от Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС не формира практика на ВКС в смисъла, вложен в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наведен е и довод за противоречие на въззивното решение с практиката в решение № 27/17.03.2008 г. по т. д. № 510/2007 г. на ВКС, ТК, което обаче не съдържа произнасяне по идентичен или сходен правен въпрос, за да бъде преценявано в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Последният въпрос в изложението - кой е началният момент на общата петгодишна погасителна давност при претенция по чл. 59 ЗЗД, не е обуславящ за изхода на делото и съобразно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС това е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване по повод на него. Поддържаните като евентуални искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД не са отхвърлени като погасени по давност, а по съображения, отричащи съществуването на претендираните с тях парични вземания. Евентуалният иск за сумата 112 015.18 щ. д. е отхвърлен с мотиви, че след като вземането произтича от договорно правоотношение между страните и не е предявено за защита до изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, не може да се претендира по правилата на неоснователното обогатяване за чужда сметка със субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Отхвърлянето на евентуалните искове за сумите 1 006 888.00 щ. д. и 1 298 352.84 лв. е мотивирано със съображения, че в хода на процеса не е доказано основание разходите на ищеца, възникнали от организационното споразумение и от постановените в арбитражното производство решения, да бъдат поети частично от ответника и да са за сметка на неговото имущество. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК изключва необходимостта от обсъждане на сочената в изложението практика на ВКС, с която е аргументирано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения решението по в. т. д. № 196/2023 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като е поискал обжалваното решение да се допусне до касационна проверка като очевидно неправилно поради допуснати при постановяването му нарушения на материалния закон и решаване на спора от въззивния съд в противоречие със закона. Според възприетите в практиката на Върховния касационен съд критерии допускането на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежък порок - например прилагане на закона в противоречие с неговия смисъл или разрешаване на спора чрез прилагане на несъмнено отменена законова разпоредба, нарушаване на основни принципи и правила на съдопроизводството, формиране на решаващите изводи на съда в грубо противоречие с правилата на формалната логика, който може да бъде установен от мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая от мотивите към обжалваното решение не се установяват пороци, с оглед на които решението да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което няма основание да бъде допускано до касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Релевирането на нарушения на материалния закон съставлява оплакване за неправилност на решението поради наличие на касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което може да бъде разгледано само по реда на чл. 290 ГПК след допускане на въззивния акт до касационно обжалване, но не може да предпостави допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В зависимост от изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът „Летище София“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация ДП „РВД“ юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 250 евро. Искането в отговора на касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 5 000 евро е неоснователно предвид разпоредбата на чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, предвиждаща лимит на юрисконсултското възнаграждение за защита по граждански дела с определен материален интерес. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,