Определение № 91 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3972/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Д. Л., чрез адв. Б. Т., против определение № 12029/28.07.2020 г. по в. ч. гр. д. № 7058/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, с което е потвърдено определение № 31134/03.02.2020 г. по гр. д. № 61669/2019 г. на Софийски районен съд, 139-ти състав, с което българският съд е прогласен за международно некомпетентен да разгледа предявените от Л. срещу В. П. П. искове с правно основание по чл. 127, ал. 2 СК, чл. 143 СК и чл. 127а, ал. 2 СК. В частната касационна жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се поддържа, че детето има обичайно местопребиваване на територията на Република България, доколкото то и майка му имат постоянен и настоящ адрес в [населено място]. Фактът, че в определен момент фактическото местонахождение на детето е било на територията на Република Малта не обосновавал извод, че обичайното му местопребиваване е извън пределите на България. Не било и отчетено обстоятелството, че детето и двамата родители са български граждани, поради което компетентен да разгледа спора бил българаският съд, като към момента на сезиране на Софийски районен съд, спор относно родителските права не е бил повдигнат пред компетентен съд на друга държава членка. Поддържа се, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение по въпроса относно критерия за определяне на обичайното местопребиваване на детето по смисъла на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г., както и налице ли е нарушение на конституционния принцип за право на всеки български гражданин да получи правосъдие от български съд под предлог, че е налице регламент от невътрешно право на Република България, с който българският съд обосновава отказа си да разгледа делото. Поддържа се още, че обжалваното определение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като към момента на сезиране на българския съд не било висящо производство със същия предмет пред друг компетентен съд на държава членка на ЕС. В срока за отговор ответникът В. П. П., чрез адв. С. Г., излага становище за неоснователност на жалбата. Частната касационна жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Производството по гр. д. № 61669/2019 г. на Софийски районен съд, 139-ти състав, е образувано по предявени от А. Д. Л. против В. П. П. искове с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, чл. 143 СК и чл. 127а, ал. 2 СК за предоставяне на родителските права по отношение на малолетното дете К. П.-Л. на майката, при която да бъде определено местоживеенето на детето, за определяне на режим на лични контакти на бащата В. П. П. с детето, за осъждане на бащата да заплаща в полза на детето месечна издръжка в размер на 300 лв., както и за даване на заместващо съгласие за пътуване на детето в рамките на Европейския съюз. В срока за отговор П. е направил възражение за липса на международна компетентност на българския съд по Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. С определение № 31134/03.02.2020 г. районният съд е уважил отвода за неподведомственост. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел за установено, че детето К. П.-Л. е родено в Република Малта на 17.10.2016 г.; че както детето, така и родителите му са български граждани; че до края на 2018 г. детето е имало обичайно месопребиваване в Република Малта, като през месец март 2019 г. майката е регистрирала настоящ и постоянен адрес на себе си детето в [населено място], но от данните по делото не се установяа обичайното местопребиваване на детето да е променено, а и самата ищца в становище пред първоинстанционния съд е признала съд, че детето пребивава в Малта. Затова въззивният съд е счел, че обичайното местопребиваване на детето К. П.-Л. е Република Малта, поради което предявените от ищцата искове, доколото са елемент от определената в Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. „родителска отговорност”, следва да бъде разгледан и разрешен по правилата на общата компетентност, прогласена в чл. 8 от регламента – от съда по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране с исковата молба. Отчитайки даденото от СЕС тълкуване на понятието „обичайно местопребиваване“, въззивният съд е приел, че компетентен да разгледа спора за родителската отговорност е малтийският съд, доколкото в случая не са налице предвидените в чл. 9, чл. 10, чл. 12 или чл. 15 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. хипотези за изключване на общата компетентност чл. 8 от регламента. Спорът по съединения иск за издръжката на детето също е приет за неподведомствен на българския съд, тъй като не са налице предпоставките по чл. 3 Регламент /ЕО/ № 4/2009 г. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Не се констатира противоречие с установената практика на ВКС по първия поставен въпрос (определение № 7 от 9.01.2014г. по ч. гр. д. № 6366/ 2013 г. на ВКС, I г.о., определение № 225 от 16.06.2020 г. гр. д. № 1250/2020 г. на ВКС, III г.о., определение № 234 от 12.05.2017 г. по ч.гр.д. № 1590/2017 г. на ВКС, IV г.о.), съгласно която общата компетентност по искове за родителска отговорност е определена в чл. 8 Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. В практиката на СЕС (решение по дело С-523/2007) е разяснено, че понятието „обичайно пребиваване” по смисъла на чл. 8, пар. 1 Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето при отчитане на всички фактически обстоятелства, специфични за конкретния случай. Разяснено е още, че обичайното пребиваване на едно дете според чл. 8 Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. В случая въззивният съд, вземайки предвид данните по делото, е констатирал, че обичайното местопребиваване на детето е Република Малта, където детето живее от раждането си. Не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл. 9, 10, 12 или 15 от Регламент (ЕО) 2201/2003 г., като българският съд не е компетентен и по иска за издръжка, съгласно Регламент (ЕО) 4/2009 г. Не е налице основние за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, осоваващ се на твърденията на страната за ограничаване на достъпа ѝ до правосъдие. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат приоритет над тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Основно положение на правото и практиката е, че първичното и вторичното право на Европейския съд намира непосредствено приложение и се превръща в част от правния ред в съответната държава - членка, каквато е и Република България. Обжалваното определение не е и очевидно неправилно, доколкото липсва отклонение от установената практика за определяне на компетентен съд по искове за родителска отговорност е определена в чл. 8 Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г., не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда във връзка с разрешаването на конкретния правен спор. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,