Определение № 1788 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4640/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Г., чрез пълномощника й адвокат Е. Т. против решение № 892 от 23.06.2022 г., постановено по гр. д. № 1285 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260215 от 18.03.2022 г. по гр. д. № 5042/2020 г. на Районен съд - Пловдив за допускане на съдебна делба на апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** между Т. С. А. и Р. Г. Г. при права в съсобствеността от по 1/2 ид. ч. Т. С. А. е подала чрез пълномощника си адвокат К. К. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че Р. Г. Г. и Н. И. Д. са бивши съпрузи, чийто граждански брак е прекратен с решение от 11.01.2002 г., постановено по бр. д. № 678 по описа за 2001 г. на РС - Пловдив, в сила от 27.02.2002 г. Процесният недвижим имот е придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредба за държавните имоти (отм.) от 28.02.1995 г. Със споразумение, утвърдено с бракоразводното решение, бившите съпрузи са постигнали съгласие процесното жилище да се предостави за ползване на Р. Г. Г. и да остане в обикновена съсобственост между тях при равни дялове. С договор за дарение Н. И. Д. е прехвърлил на сестра си Т. С. А. 1/2 ид. ч. от процесния имот. Съдът е констатирал, че спорът се концентрира в релевираното от Р. Г. възражение, че е придобила по давност идеалната част на бившия си съпруг Н. Д.. Посочил е, че презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота Представлява владение от момента на установяването си. След като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл. 79 ЗС. При такава хипотеза, за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Това е така, тъй като общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани. Направил е извод, че доколкото по силата на споразумението, утвърдено с бракоразводното решение по гр. д. № 678/2001 г. ПРС, бившите съпрузи са се легитимирали като съсобственици при равни права върху процесния недвижим имот, се налага извод, че ответницата е била владелец на своите части и държател на частите на бившия си съпруг. Следователно в доказателствената тежест на ответницата, релевирала възражението за придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, е да установи, че е манифестирала пред бившия си съпруг, като праводател на ищцата, промяната в намерението си да държи процесните идеални части за него и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели. И. Н. Д., син на ответницата и праводателят на ищцата, сочи, че родителите му са разделени от 2001 г. и считано от тогава той и майка му са останали да живеят в апартамента и продължават да живеят в него. Майка му плащала разходите и данъците за имота, поддръжката, извършвала ремонтни дейности. Баща му не е имал претенции и възражения, не разполагал с ключ от апартамента. Майка му не се е консултирала с баща му по време на ремонтните дейности. Баща му не посещавал имота, през 2002 г. или 2003 г. заминал за [населено място]. Адресът на баща му бил на въпросния апартамент, същият не си бил сменил адресната регистрация. Свидетелят предавал на баща си постъпвалите на адреса писма. От 2016 г. говорил с баща си за апартамента и че ще му го препише. Удостоверява за среща между него, дядо му и баща му през януари 2020 г., във връзка с възможността баща му да ползва апартамента. Това искане било предадено на майка му, която категорично отказала. Преди януари 2020 г. такива разговори по отношение на апартамента не били водени. А. Г. Г., брат на ответницата, сочи, че сестра му живее в процесното жилище от 94-95 г. и понастоящем продължава да живее в него. До 2000 г. сестра му живяла в апартамента със съпруга си и детето, а след това е останала да живее там със знанието на съпруга си и без неговото противопоставяне. Посочва, че сестра му е извършвала ремонтни дейности по апартамента - боядисвали, по тоалетната правили ремонти, полилеи, врати, обичайни ремонти в домакинството. Посочва, че ремонтът в тоалетната е правен миналата година. С. Х. Т., баща на ищцата, посочва, че след развода синът му Н. се е преместил да живее в [населено място]. От както синът му се развел, същият не контактувал с ответницата, според свидетеля по нейна вина. Знае от сина си Н., че пази своята част от апартамента като подарък за сватбата на сина си И.. Посочва, че през годините когато синът му живял в [населено място] е получавал много пъти документи от Община Пловдив, които са му изпращани от сина му И., за да плаща данъци и задължения. Когато прехвърлили партидата се наложило дъщеря му да плати всички задължения. Удостоверява за среща през 2020 г. между него, сина си Н., внука си И. и зет му, на която се е коментирал варианта за осигуряването на стая за живеене на Н. в жилището, който вариант бил отказан от сина му И.. Н. И. Д., брат на ищцата и бивш съпруг на ответницата, посочва, че след развода е поддържал връзка със сина си, на който обещал, че когато се зажени ще му прехвърли своя дял от апартамента. Синът му И. му препращал данъчните задължения, за да ги заплаща. Не чувал и не виждал бившата си съпруга след развода. Съдът е отчел и приетата по делото приходна квитанция от 28.01.2020 г. за заплатени данък за недвижимия имот и такса битови отпадъци от 2001 г. до 2019 г. от Н. И. Д.. Счел е, че от посочените доказателства не се установяват действия на ответницата, от които да се заключи, че е демонстрирала промяната в намерението си да престане да държи идеалните части на бившия си съпруг за него и да започне да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност, за период повече от 10 години. За да обоснове възражението си за придобивна давност Р. Г. се позовава на обстоятелството, че бившият й съпруг е напуснал семейното жилище през месец май 2000 г. Този факт не е спорен по делото, но в случая същият не следва да бъде ценен, доколкото безспорно се установява, че в последствие бившите съпрузи са установили съсобствеността си върху придобитото по време на брака имущество със споразумението по бракоразводното дело № 678 2001 г. на РС – Пловдив. Посочил е, че по делото не се установяват действия на ответницата, с които след постановяването на бракоразводното решение да е манифестирала промяна в намерението си да свои идеалните части на бившия си съпруг от имота за себе си, които да са били доведени до неговото знание. Изнесените данни от свидетелите са, че ответницата е заплащала разходи и данъци за имота, разходи за поддръжка и ремонтни дейности. Сочените от брата на ответницата ремонтни дейности са се изразявали в боядисване, ремонтни в тоалетната, полилеи, врати, обичайни ремонти в домакинството. Коментираните действия не обективират по недвусмислен и явен начин манифестиране на промяна на намерението на ответницата за преобръщането на владението, съответно завладяването на идеалните части на бившия съпруг, за която същият да е узнал. В предвид естеството на сочените действия по заплащане на разходите за поддръжка и текущи ремонти на съсобствения имот, не може да се обоснове категоричен извод за промяната на намерението и своенето на идеалните части на бившия съпруг, доколкото и тази промяна следва да е демонстрирана явно и недвусмислено. Следователно дори Н. И. Д. да е знаел за извършените разходи и ремонти, доколкото се касае за обичайни такива за съсобствената вещ, не би могло да се приеме, че с тях недвусмислено е обективирано намерението на ответницата да завладее неговите идеални части и че същите са били възприети като такива от бившия й съпруг. По отношение заплащането на данъци за имота, задължението за същите произтича от данъчното законодателство и няма правно значение в отношенията между съсобствениците по повод на владението на имота от друг съсобственик, но за пълнота съдът е отбелязал, че недоказано твърдението на ответницата за заплащането на данъците за имота, доколкото се установява, че дължимите от бившия съпруг са заплатени от него с платежно нареждане от 28.01.2020 г. Съдът е посочил и че по делото няма спор, че бившият съпруг не е посещавал процесния имот, не е разполага с ключ от същия и не е имал искания за заплащане на обезщетение. Това поведение на бившия съпруг само по себе си обаче не обосновава извод за преобръщането на владението, доколкото определящо за последното е обективирането на промяната в субективното намерение на ответницата да свои частта на бившия си съпруг. Съсобственикът, като владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на другия съсобственик, който претендира правото на собственост върху последните по силата на придобивна давност, следва да установи както упражняване на фактическа власт, така и намерение за своене на вещта, а не другият съсобственикът да доказва, че е владял своите идеални части от имота за себе си. В аспекта на изложеното е неоснователно възражението в жалбата, че бившият съпруг не е предприел действия за прекъсване започналата да тече давност в ползва на жалбоподателката, доколкото с бракоразводното решение е установена съсобствеността на бившите съпрузи и след това не се установяват действия за преобръщането на държанието във владение от страна на ответницата по отношение на притежаваните от бившия й съпруг идеални части от имота. Така и обстоятелството, че повече от 20 години имотът се е ползвал от жалбоподателката със знанието и без противопоставянето на бившия й съпруг не обосновава преобръщането на държането във владение, тъй като последното не следва да остане скрито, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия. Такива действия не се установяват по настоящото дело, доколкото удостоверените от свидетелите не следва да се ценят като действия, с които ответницата е манифестирала промяната в намерението си. Както се приема в съдебната практика, за да се придобие по давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота е необходимо намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. След като подобни действия не се установяват по настоящото дело като настъпили преди повече десет години, съобразно нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС, за настоящия казус е неприложима визираната в жалбата съдебна практика, която е постановена при различна фактическа обстановка. За такива действия след да се счита отказът на ответницата през 2020 г. да предостави на бившия си съпруг достъп до имота, но доколкото от тези действия не е бил изтекъл предвиденият в нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок, същите не обосновават придобиването на имота по силата на давностно владение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1) следва ли да е налице изрично манифестиране на намерение за упражняване на фактическа власт върху целия имот само за себе си спрямо другия съсобственик, в случай, че съсобствеността не е възникнала по наследствено правоприемство, а основанието за осъществяване на фактическата власт е предоставянето на семейното жилище след прекратяването на брака; 2) може ли да се приеме, че с постановяване на бракоразводното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на единия съпруг, е налице основание, което изключва владението на другия съпруг, при което намерението му са своене се предполага и е достатъчно да се докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, без да е необходимо да манифестира промяна в намерението за своене; 3) след изтичане на срока, предвиден в чл. 79 ЗС, в който едно лице е владяло недвижим имот, автоматично ли се придобива правото на собственост или е необходимо позоваване; 4) следва ли да се доказва завладяване на идеалните части на останалите съсобственици, манифестиране на промяна и отблъскване на владението чрез действия, при положение, че това е обективно невъзможно; 5) прилага ли се презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, необходимо ли е съсобственикът, който владее цялата съсобствена вещ, да сведе до знанието на останалите съсобственици промяната в намерението си, с което упражнява фактическа власт върху техните идеални части; 6) когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствен имот и извърши подобрения в него, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, то следва ли отново да манифестира намерението си за своене или по презумпция се прилага чл. 69 ЗС; 7) възможно ли е да се придобие по давност частта на другия съпруг след развода във връзка с приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС при положение, че владеещият съсобственик упражнява фактическа власт върху целия имот, със знанието и без противопоставянето на другия съсобственик, извършва ремонти без консултирането с другия съсобственик, а невладеещият съпруг не се интересува от имота, не го посещава, не разполага с ключ от него, не е претендирал обезщетение за лишаване от ползване. Касационният съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Отговорът на първия въпрос е даден с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, като е отречена тезата по решение № 123 от 15.06.2010 г. по гр. д. № 431/2009 г., ІІ г. о. на ВКС, на което се позовава касаторката. ОСГК е разяснило, че „презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си“. Въззивният изцяло се е съобразил със задължителното съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкуване в практиката на ВКС. По втория въпрос не е удостоверено противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, на която се позовава касаторката. По решение № 91 от 31.01.2018 г. по гр. д. № 4340/2016 г., ІІ г. о. не е изследван въпроса за демонстриране на завладяването на правата на другия бивш съпруг от прекратена с развод съпружеска имуществена общност като неотносим по този спор, тъй като от момента на прекратяване на брака, от който би могла да започне да тече давността, до момента на предявяване на иска за собственост против владелеца, с който се прекъсва давността, не е бил изтекъл давностният срок. В решение 484 от 4.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г., І г. о. и решение № 3 от 25.01.2016 г. (а не от 19.01.2016 г., както погрешно е посочила касаторката) по гр. д. № 3973/2015 г. е дадено тълкуване, когато след смъртта на общ наследодател един от сънаследниците живее постоянно в съсобствения /сънаследствен/ имот, той е единствен за него и семейството му, подобрява го и го надстроява и това пряко се възприема от другите сънаследници, които не се противопоставят в период от 10 години – такива действия показват промяна на намерението за своене и придобиване по давност на владяния имот, както и че ако владението е предоставено от собственика или владелеца и лицето, на което е предадено извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване и тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя, или от предишния владелец, който не защити фактическото си състояние с посесорни искове и не препятства в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, това сочи на промяна на намерението за своене. Основанието за установяване на самостоятелно владение в този случай е предаването на фактическата власт изрично, или с конклудентни действия, а намерението за своене се разкрива от действията по пристрояване и надстрояване. Тълкуването по последните две решения е неотносимо към фактите по настоящото дело. От една страна ремонтите, които е правила ответницата Р. Г. (боядисвали, по тоалетната, полилеи, врати, обичайни ремонти в домакинството) не надхвърлят тези, свързани с обикновеното ползване на имота, а и доколкото са вътре в апартамента е нямало как да станат достояние на съсобственика Н. Д. или на ищцата Т. А., за да може да се приеме, че същите са знаели за тях и не са се противопоставили. От друга страна тълкуването по второто решение е дадено в хипотеза на предадено от собственика владение. В случая при формулиране на втория въпрос касаторката необосновано приравнява предаването на владението (съгласие на собственика или владелеца лицето, на което се предава фактическата власт да я упражнява с намерение за своене) с предаване държането на имот със съгласието на собственика или съсобственика, включително и въз основа на споразумение в бракоразводния процес за ползването на семейното жилище. В практиката на ВКС е разяснено, че когато фактическата власт е установена на правно основание (договор, споразумение в бракоразводен процес за ползването на семейното жилище, което остава в съсобственост между бившите съпрузи, от съсобственик с оглед правото му да ползва цялата съсобствена вещ и т. н.) тя се квалифицира като държане. За да се приеме, че фактическата власт е установена като владение, то следва да липсва правно основание за упражняването й (изцяло чужд имот, предаване на владението с конклудентни действия или не в предвидената от закона форма за разпореждане с вещни права, респ. въз основа на недействителен договор, установяване на фактическа власт от съсобственик въпреки противопоставянето на останалите съсобственици и т. н.). В случая ответницата от момента на прекратяването на съпружеската имуществена общност упражнява фактическата власт върху имота въз основа на правно основание – споразумението, утвърдено в бракоразводния процес, във връзка с ползването на съсобственото между бившите съпрузи семейно жилище – поради което се явява държател на идеалните части на бившия си съпруг, а съответно с оглед разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, за да започне да тече в нейна полза придобивна давност е било необходимо да демонстрира промяната в намерението си и завладяване правата на бившия си съпруг. Отговор на третия въпрос е даден в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС. Неясно остава обаче как това тълкуване се съотнася към фактите по настоящото дело. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че до момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост, като при наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС. Тези разяснения имат значение в хипотеза, в която преди позоваването на давността фактическата власт е изгубена за период по-дълъг от шест месеца, с което е прекъснато владението, ако са извършени конклудентни действия, съставляващи отказ от изтекла давност (например владелецът е сключил в изискуемата от закона форма договор за придобиване на имота от неговия собственик) и др., т.е. когато към момент на позоваването, позоваващият се на давността няма качеството владелец или когато поради прекъсване на владението от момента на възстановяването му до момента на позоваването не е изтекъл давностния срок. Подобни факти по настоящото дело липсват. Обосновката на този въпрос е отнесена към извода на съда, че за да започне да тече придобивна давност за ответницата е необходимо тя да демонстрира на бившия си съпруг завладяването на правата му. Даденото в тълкувателното решение тълкуване по поставения трети въпрос обаче е неотносимо към този извод. Разгледаните вече решение 484 от 4.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г., І г. о. и решение № 3 от 25.01.2016 г. (а не от 19.01.2016 г., както погрешно е посочила касаторката) по гр. д. № 3973/2015 г., както и решение № 11 от 29.02.2016 г. по гр. д. № 3942/2015 г., І г. о. са постановени в контекста на разясненията по Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, а не на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС, а касационният съд вече констатира, че въззивният съд се е съобразил с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС. Неотносим към данните по делото е и четвъртия поставен въпрос. В разрез с тезата на касаторката, че след като в процесното жилище е живяла само тя, бившият й съпруг никога не е пребивавал в него след фактическата раздяла и не е изразявал воля да упражнява правата си, то следва да се приеме, че е било невъзможно да му демонстрира промяната в намерението си и завладяването на правата му, е даденото в практиката на ВКС тълкуване (включително и в решенията на ВКС, на които е налице позоваване по този въпрос – решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г., І г. о., решение № 17 от 1.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г., ІІ г. о. и решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г., І г. о.), че обективна невъзможност за демонстриране промяната в намерението и завладяването на правата на другия съсобственик е когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местоживеене, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. В настоящия случа фактите по делото не могат да бъдат свързани с дадените разяснения кога е налице обективна невъзможност да се манифестира завладяването на правата на съсобственика – бившите съпрузи са контактували помежду си чрез своя син, който е предавал на баща си адресираната до него кореспонденция, получавана в процесния имот, включително и относно данъчните задължения на имота, а следователно не може да се приеме, че липсата на пряка комуникация между бившите съпрузи се дължи на обективни обстоятелства. Останалите въпроси отново са свързани с изводите на съда, че ответницата е установила фактическа власт върху идеалната част на бившия си съпруг като държане и за да започне в нейна полза на тече придобивна давност е било необходимо да му демонстрира промяната в намерението си и завладяването на идеалната му част и по същество съставляват различна формулировка на поставения първи и втори въпрос, съответно и по тях важат изложените вече съображения. Отделно и практиката на ВКС, на която касаторката се позовава по тези въпроси, е неотносима към фактите по настоящия спор. С решение 451 от 11.04.2013 г. по гр. д. № 710/2011 г., І г. о. на ВКС е разгледан спор за придобиване по давност на правата на бивш съпруг от придобит по време на брака имот, но при наличие на споразумение в бракоразводния процес, с което са уредени имуществените отношения във връзка с придобитото по време на брака имущество и бившите съпрузи са направили изявления, че „са уредили всички спорни въпроси във връзка с придобитото през време на брака недвижимо и движимо имущество и няма да имат спорове в бъдеще във връзка с него”, поради което е отчетено, че владението върху имот, който не е посочен в споразумението е със съзнанието, че с него са уредени всички имуществени последици от прекратяването на брака. В решение № 38 от 9.04.2021 г. по гр. д. № 2425/2020 г. (а не както погрешно е посочено № 82425/2020 г.) част от даденото тълкуване, цитирано от касаторката е, че „самостоятелно е владението и когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец и в този случай намерението му да държи имота като свой се предполага. Друга хипотеза, при която съсобственика демонстрира завладяване идеалните части на другите съсобственици за себе си е когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици. Последната хипотеза е разгледана и в т.1 от ПП-6-74“. При преценка наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия и втория въпрос касационният съдебен състав е посочил защо това тълкуване е неотносимо в настоящия случая. С решение № 132 от 27.05.2016 г. по гр. д. № 1121/2016 г., І г. о. на ВКС е разрешен спор за придобиване по давност на идеална част на другия бивш съпруг от придобит по време на брака недвижим имот, но при приета за установена уговорка между бившите съпрузи, че този имот ще остане на единия от тях срещу парично уравнение дела на другия съпруг. Наличието на практика на ВКС по всички, поставени от касаторката въпроси, при липса на данни по настоящото дело, които да обосноват различно тълкуване, обосновава и липсата на основание за допускане на касационно обжалване при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторката само бланкетно се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Същите са служебно приложими, но касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е нищожно или процесуално недопустимо, нито дали някой от изводите на съда не е очевидно неправилен, поради неприлагане на императивна правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи или пък пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др. С оглед изхода на настоящото производство Р. Г. Г. следва да възстанови на Т. С. А. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 960 лв., представляващи заплатено възнаграждение с включен ДДС на адвокат К. К.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение