Определение № 162 от 15.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 366/2010 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 971 от 18.ІІ.2010 г. на [фирма]-гр. С. З., подадена чрез процесуалния представител на търговеца по пълномощие, против решение № 6 на П. апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, от 8.І.2010 г., постановено по гр. дело № 1088/09 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 100 на С. ОС, ТК, от 11.VІІІ.2009г. по т. д. № 499/08 г.: за отхвърляне – като неоснователен и недоказан – на иска на дружеството настоящ касатор с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу „Т. [фирма] със седалище в[населено място], община[населено място], обл. Ст. З. за заплащане на сума в размер на 208 016.68 лв., претендирана като възнаграждение по сключен помежду им договор за изработка, предхождащ датата 7.Х.2006 г. Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение както на материалния закон, така и при допуснати от П. апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който този осъдителен иск на [фирма]-гр. Ст. З. да бъде уважен изцяло, ведно с присъждане на законна лихва върху горепосочената главница от завеждането му и до окончателното изплащане на исковата сума - сега „в размер на 207 884.67 лв.”, както и на всички направени в инстанциите съдебно-деловодни разноски. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма]-гр. Ст. З. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното решение П. апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправни въпроси, имащи „значение за точното прилагане на закона”, като в тази връзка позоваването е върху следните решения на отделни състави на ВКС: 1/ Решение № 1661/6.ХІІ.1999 г. на бившето V-то г.о. по гр. дело № 972/1999 г.; 2/ Р. № 240/14.VІ.2007 г. на; 3/ Р. № 1859/16.ХІ.2001 г. по …т.д. № 649/06 г. на бившето V-то г.о.; 4/ Р. № 202/31.VV.2007 г. на І-во т.о. – отново по същото т. дело № 649/06 г. Вместо тези решения на ВКС обаче, които касаторът поддържа, че „прилага” към изложението си, от пълномощника му са представени, в незаверени ксерокопия, две решения на низови съдилища от страната, за които няма данни да са влезли в сила, а именно: Решение № 391/13.VІІ.2006 г. по гр. дело № 338/06 г. на П. апелативен съд, както и Р. № 45/28.І.2002 г. на С. ОС по гр. д. № 44/2000 г. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Т. [фирма]-гр. Р. обл. Ст. З. писмено е възразило чрез процесуалния си представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки присъждане на разноски: „по настоящето производство и за предишните инстанции”. Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред П. апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-гр. Ст. З. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Съгласно задължителните за съдилищата в Р. постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, нито от съдържащите се в нея твърдения на подателя й или въз основа на сочените от последния факти и обстоятелства. Въобще непосочването на релевантния за изхода на делото правен въпрос е само по себе си достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /в случая по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК/. В заключение, въззивният съд не е приемал, че претендираната по делото сума следва да се търси на извъндоговорно основание, а че не е било доказано в процеса /с годни доказателствени средства по ГПК/, че тя представлява уговорено възнаграждение, което се дължи по силата на сключен между страните по спора договор за изработка. Съответно твърдяното в изложението „немотивиране” на правния извод на въззивния съд относно приложимостта на презумпцията по чл. 301 ТЗ, представлява оплакване за допуснато нарушение на процесуални правила и е недопустимо едно касационно отменително основание /по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК/ да се отъждествява с основание за допустимост на касационното обжалване. При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК не следва на ответното по касация „Т. [фирма] да се присъждат разноски, тъй като липсват данни такива да са били реално направени извън тези, присъдени му с първоинстанционното решение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение