Определение № 89 от 08.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 283/2022 г.

Производството е по чл. 274 ал.3т.1 ГПК Образувано е по частна касационна жалба на В. Й. А.,приподписана от адв.Й. М. срещу определение №919 от 08.10.2021г по ч гр.дело № 685/2021г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено определение от 25.03.2021 по гр.д №895/2021г на Великотърновски РС за прекратяване на производството делото поради недопустимост на иска, който жалбоподателката е предявила за да се признае за установено по отношение на ответника „Ипокредит“ООД,че че извършената публична продан от ЧСИ И. Ц. за имот в [населено място], [улица],вх.Б ет 4 и възлагателно постановелние от 25.11.2020г са нищожни поради липса на изпълняемо право в полза на ответника,по посоченото във възлагателното постановление изп.дело. Ответникът е разполагал с изпълнителен лист против А. за вземане,което ищцата била изплатила на 09.11.2020г ,един ден преди ЧСИ И. Ц. да извърши продан по изп.дело №58/2018г.В исковата молба е изтъкнато още,че ответникът е бил взискател по друго изпълнително дело -ИД №650/2018г, а по ИД №58/2018г първоначален взискател е Етажна собственост от адреса, на който е имота,изнесен на публична продан. Без да е коментирано изрично от ищцата ,към исковата молба е представено постановление от 29.05.2018г на ЧСИ И. Ц. за присъединяване на ответника като взискател по ИД №58/2018г ,на основание чл.456 ГПК .Приложено е и копие от възлагателното постановление ,с което изнесеният от 09.10.2020 до 09.11.2020г на публична продан имот,посочен като собственост на В. Й. А. и Л. Николова А., е възложен на купувач Г. С. П. за сумата 60213лв. Няма отбелязване дали възлагателното постановление е влязло в сила. За да прекрати делото на основание чл. 130 ГПК първоинстанционният съд е приел ,че законът не допуска по исков ред да се установява нищожност на изпълнително действие и на постановление на възлагане. Въззивният съд е ревизирал тези съображения,като е приел крайния извод за недопустмост на иска за правилен ,тъй като липсва правен интерес,защитим с иск при така изложените обстоятелства и петитум.Не би се решил спор за това дали изпълняемото право на ответника е погасено или не ,защото съдът не е сезиран с такова искане.Параметрите на исковата молба показват ,че произнасянето по същество не би защитило никакви права на ищцата срещу приобретателя по възлагането,който е друго лице ,а не ответника.Доводите на частната жалбоподателка за неточно описание на имота още при възбраната,което водело до последица недействителност на следващите принудителни действия на ЧСИ,въззивният съд е преценил откъм липса на правни последици,които да са от значение за допустимостта на иска и правния интерес от него. Определението е обжалвано като неправилно. Изтъкват се незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, в нарушение на чл.433, ал.1 т.2 ГПК и на чл. 75 ЗЗД.В представено изложение се изтъкват още порочни действия на ЧСИ - при описа на имота ,при уведомяването за насочване на принудително изпълние върху него, засягане правата на трето лице (другия съсобственик). Коментира се различното обсъждане на въпроса по кое изпълнително дело се извършва принудително изпълнение, като се цират съдебни актове по жалби (чл.435 ГПК) свързани с предмета на двете изпълнителни производства. Коментира се приетото в тези актове и се поддържа очевидна неправилност на определението, тъй като съдът не е взел предвид „подмяната на изпълнителния лист на първоначалния взискател ЕС с този на присъденинения взискател“,както и необсъждането на оплакванията на касаторката в тази насока.В изложението не са формулирани никакви въпроси,нито се сочи конкретно основание по селективните критерии на чл. 280 ал.1,т.1-3 ГПК. Твърди се противоречие с ТР № 4 от 11.03.2019г по т.д № 4/2017г ОСГТК без да са изложени съображения в коя насока страната поддържа противоречие на въззивното определение с дадените тълкувателни разяснения Касаторката счита за нарушени основни принципи за нея като длъжник ,залегнали в Конституцията - чл.4,ал.1, чл.6 ,чл.56 чл. 121,чл. 122 КРБ, като въззивният съд не е констатирал и отстранил тези нарушения на императивни материалноправни норми и на законността, за което е бил длъжен да следи служебно. Върховен касационен съд ,състав на ІІІ г.о.намира, че касационно обжалване не следва да се допуска. В изложението не е формулиран правен въпрос, като общо изискване на чл. 280 ал.1 от ГПК. Съгласно възприетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК, касаторът е длъжен за изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,обусловил решаващата воля на съда. Върховен касационен съд не извежда правния въпрос по своя преценка от твърденията на страната, че фактите били различни от възпритите ,нито от изложените касационни оплаквания, на което защитата на касатора разчита в случая. Това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Изтъкнатите в изложението съображения, освен че преобладаващо се основават на фактически твръдения, които не са били заявени по делото до този момент и поради това не са обсъждани ,не са в предмета на иска, очертан от заявените в исковата молба обстоятелства и предявения петитум ,не са и от обуславящо значение за преценката на правния интерес за ищцата да иска прогласяване недействителност на издаденото възлагателно постановление при публична продан. От изложението не може да се проследи правната логика на защитната теза, съображенията не насочват към наличие на правен интерес от иска,а пространно се коментира процесуална незаконосъобразност при действията на ЧСИ.Липсва позоваване и обосновка на основание по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК, също необходимо условие за допускане на касационно обжалване. Не се обосновава твърдението за противоречие на въззивното определение с ТР № 4 от 11.03.2019г по т.д № 4/2017г ОСГТК.Противоречие не се констатира по въпросите,на които е дадено разрешение с този тълкувателен акт на ВКС.Възможността за искова защита въззивният съд не е отрекъл абсолютно, а конкретно и предвид обстоятелството,че установителният иск в случая не посочва и не защитава никакво субективно материалано право на ищцата срещу взискателя.Макар липсата на формулиран въпрос в изложението да е достатъчна,за да не бъдат обсъждани твърденията за противоречие с формирана задължителна практика на ВКС,следва да се добави ,че в ТР № 4 от 11.03.2019г по т.д № 4/2017г ОСГТК се даде отговор на въпроса по какъв процесуален ред може да се релевира недействителността на публичната продажба по чл. 496, ал. 3 ГПК.При влязло в сила постановление за възлагане редът е исков,без да е ограничена формата на искова защита. Позоваването на недействителността по принцип се извършва от лице, чиито материални права са засегнати от принудителния характер на публичната продан.Нарочен установителен иск е допустим при правен интерес,в хипотезите на чл.496, ал.3 ГПК.Въззивното определение не е в противоречие с горните постановки. Съгласно разясненията в т.1 от ТР № 4 от 11.03.2019г, несъществуването на изпълняемото право към момента на принудителното му удовлетворяване може да бъде установено и след приключване на изпълнителния процес. Принудителното осъществяване на вземането не лишава нито длъжника,нито третото лице,дало реално обезпечение на чужд дълг, от възможността да се защитят, като оспорят с иск съществуването на вземането /а трето лице – и на обезпечението/, както по време, така и след приключване на принудителното изпълнение, като привидният кредитор не може да запази правата, придобити в материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Той винаги дължи да върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от публична продан - поради своята недобросъвестност,в това качество той не може да придобие.Несъмнено е налице правен интерес от иск срещу привидния кредитор,когато последният е придобил имот на длъжника и с иска се отрича вещнопрехвърлителния ефект при постановление за възлагане в негова полза ,но предявеният от А. иск с така заявен перитум не се основава на подобни обстоятелства - имотът не е възложен на кредитора – взискател,посочен като ответник.Подобие,което налага идентично на изведеното по тълкувателен ред разрешение, или разлика заради която същото е неприложимо,се преценява от сезирания съд за всеки конкретен иск, с оглед правния интерес от предявяването му. Преценката на въззивния съд по прилагането на чл.130 ГПК не е в противоречие с указаното по тълкувателен ред. Решаващо е съобразявано наличие на правен интерес от предявения в настоящия процес установителен иск, който не се обема от указаните в ТР № 4 от 11.03.2019г на ОСГТК правни разрешения. Определението на въззивната инстанция не е очевидно неправилно, както поддържа защитата. Очевидна неправилност,като квалифицираща степен на порочност и самостоятелно основание за допускане до касационен контрол има при въззивни определения или решения, постановени при неприлагане на императивна материалноправна норма или когато законът е приложен в неговия противоположен,несъществуващ или отменен смисъл, нарушени са основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, или видимо от мотивите на съдебния акт се касае за явно и грубо нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда,а това не се констатира от Върховен касационен съд в настоящия случай.Приложимото право се съдържа в чл.130 ГПК, изтъкнат в определението. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.