Определение № 604 от 27.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2043/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Юробанк България“ АД срещу решение № 3167 от 23.05.2025 г. по гр. д. 14281/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20098325 от 24.07.2023 г. по гр. д. № 76544/2017 г. по описа на СРС, 175 състав, е отхвърлен предявеният от „Юробанк България” АД срещу „БГ Билдинг Консулт” ООД и Ч. Н. Д. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за прогласяване за относително недействителен по отношение на „Юробанк България” АД на сключения между „БГ Билдинг Консулт” ООД и Ч. Н. Д. договор за цесия от 20.03.2017 г. в частта относно прехвърленото вземане за сумата от 11 902,34 лева, представляващи дължими от „Юробанк България” АД на „БГ Билдинг Консулт” ООД съдебни разноски съгласно решение № 1177/09.06.2016 г. по т. д. № 343/2016 г. на Апелативен съд – София, както и в частта относно прехвърленото вземане за сумата от 4 600 лева, представляващи дължими от „Юробанк България” АД на „БГ Билдинг Консулт” ООД съдебни разноски съгласно определение № 135/15.02.2017 г. по гр. д. № 60275/2016 г. по описа на ВКС, допълнено с определение № 106/06.04.2017 г. по гр. д. № 60275/2016 г. по описа на ВКС, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички доводи на ищеца и всички доказателства за твърдяното увреждане. Изтъква, че процесната сделка по договор за цесия има увреждащ за банката характер, тъй като длъжникът се разпорежда със свое вземане, с което ограничава възможността кредиторът - ищец да се удовлетвори и да погаси вземанията си по договор за кредит. Счита, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения иск по чл. 135 ЗЗД, включително ответникът се е лишил от свое имущество и е затруднил кредитора си да се удовлетвори. Не споделя доводите на въззивния съд, че сделката не е увреждаща за него, защото би могъл да извърши прихващане със своето насрещно вземане и без обявяването на сделката за относително недействителна спрямо него. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и обстоятелства по делото и задължен ли е да обсъди всички наведени искания, възражения и доводи на страните, относими към предмета на спора?

2. Длъжен ли е съдът по иск по чл. 135 ЗЗД да изследва всички форми на увреждане на кредитора, съобразно съдържанието на всички събрани по делото доказателства?

3. Налице ли е намаляване на имуществото на длъжника (цедент), респ. налице ли е увреждане на кредитора на длъжника, при условие че насрещната престация по атакуваната по реда на чл. 135 ЗЗД правна сделка (договор за цесия) се изразява в погасяване на задължения на длъжника (цедента) към цесионера?

4. Алтернативни или кумулативни са хипотезите, при които е налице увреждане на кредитора при иск по чл. 135 ЗЗД, а именно: намаляване на имуществото на длъжника и/или затрудняване на възможността на кредитора на длъжника да се удовлетвори от имуществото му?

5. Длъжен ли е съдът по иск по чл. 135 ЗЗД да изследва всички форми на увреждане на кредитора, съобразно доказателствата по делото?

Ответниците по касация, „БГ Билдинг Консулт” ООД и Ч. Н. Д., оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излагат доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендират присъждането на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение след обсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност от правна страна е приел, че сезиралият го Павлов иск е облигационен иск, предоставен на разположение на всеки кредитор като средство за защита срещу увреждащи действия на длъжника, чрез които последният намалява имуществото си или затруднява удовлетворяването на кредитора. В този смисъл се е позовал на мотивите на Тълкувателно решение от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Подчертал е, че при уважаване на Павловия иск атакуваната увреждаща сделка се счита за неосъществила се по отношение на кредитора - ищец, поради което той може да се удовлетвори от имуществото, предмет на оспорената сделка, а за всички останали лица, различни от кредитора - ищец по уважения Павловия иск, атакуваната сделка е действителна и се счита за породила правните последици, към които е насочена. Изтъкнал е, че съгласно практиката на ВКС при предявен Павлов иск по чл. 135 ЗЗД длъжникът не може да възразява, че разполага и с друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, като длъжникът и не може да избира вместо кредитора срещу кое имущество правоимащият да насочи принудителното изпълнение, след като на основание чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за удовлетворяването на кредитора (в този смисъл е посочил практиката по решение № 50/12.05.2017 г. по т. д. № 731/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и определение № 324/25.04.2016 г. по т. д. № 1514/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО).

Посочил е, че съобразно тълкувателните мотивите на Тълкувателно решение от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС Павловият иск по чл. 135 ЗЗД може да се ползва и от кредитор, чието вземане не е изискуемо или ликвидно, т.е. не е необходимо за предявяване на иска предварително да е установено със сила на пресъдено нещо вземането на кредитора, а по аргумент от Постановление № 1/29.03.1965 г. по тълк. д. № 7/1964 г. на Пленума на Върховния съд всеки кредитор както с парично, така и с непарично вземане, може да предяви Павлов иск в защита на интересите си. Заключил е, че за уважаване на конститутивен Павлов иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, при който ищецът кредитор твърди, че увреждащата сделка е сключена след възникване на вземането му, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1/ валидно сключване на посочената в исковата молба увреждаща сделка между ответниците по иска; 2/ знание на длъжника за увреждането; 3/ знание на третото лице, договорило се с длъжника, за увреждането на кредитора, ако атакуваната сделка е възмездна. Отчел е, че съобразно мотивите на Тълкувателно решение от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Счел е, че в конкретния случай безспорно се установява, че „Юробанк България” АД е кредитор на „БГ Билдинг Консулт” ООД, като вземанията на банката произтичат от представените в договор за банков кредит продукт „Кредитна линия плюс за бизнес помещения” № BL19819/24.07.2008 г. и договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия - плюс” № BL16386/21.04.2008 г. Приел е, че съществуването на тези вземания на банката е установено със сила на пресъдено нещо с решенията по т. д. № 488/2017 г. на ОС-Перник и т. д. № 1320/2017 г. на СГС, VI-15 състав, които на основание чл. 297 ГПК е длъжен да зачете. Изтъкнал е, че решенията по тези дела са постановени след подаване на исковата молба по настоящото производство, но противно твърденията на въззивниците, вземанията на банката не са възникнали с влизане в сила на съдебните решения по т. д. № 488/2017 г. на ОС-Перник и т. д. № 1320/2017 г. на СГС, VI-15 състав, а с тях е установено със сила на пресъдено нещо, че вече са съществували в полза на банката вземания спрямо „БГ Билдинг Консулт” ООД, произтичащи от горепосочените договори за банков кредит, сключени още през 2008 г. и обявени за предсрочно изискуеми. Възприел е като правилни изводите на първоинстанционния съд, че по делото няма нито твърдения, нито доказателства от страна на ответниците, че вземанията на „Юробанк България” АД по двата договора за банков кредит са били изцяло погасени от страна на длъжника „БГ Билдинг Консулт” ООД. Допълнил е, че наличието на облигационна връзка между „Юробанк България” АД и „БГ Билдинг Консулт” ООД е установена още с решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, което решение е постановено почти четири месеца преди сключване на атакувания договор за цесия. Обобщил е, че от събраните по делото доказателствата се установява, че „Юробанк България” АД е имало изискуеми парични вземания към „БГ Билдинг Консулт” ООД, които са съществували към момента на сключване на атакувания в настоящото производство договор за цесия от 20.03.2017 г.

Подчертал е, че безспорно се установява по делото, че към 20.03.2017 г. „БГ Билдинг Консулт” ООД е имало насрещни изискуеми вземания към „Юробанк България” АД за деловодни разноски, присъдени с влезли в сила съдебни актове по в. т. д. № 343/2015 г. по описа на САС и гр. д. № 60275/2016 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО.

Въззивният съд е намерил за основателни оплакванията във въззивната жалба на ответниците, че в случая не е доказано сключеният договор за цесия от 20.03.2017 г. между „БГ Билдинг Консулт” ООД и Ч. Н. Д. да уврежда интересите на банката кредитор. Отчел е, че банката аргументира наличието на увреждащ характер на сделката с невъзможността да извърши прихващане на насрещните вземания. Подчертал е, че по аргумент за противното от чл. 103, ал. 3 ЗЗД, ако длъжникът не се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той може да прихване цедираното задължение срещу свое вземане към предишния кредитор (цедента). Позовал се е на практиката на ВКС по решение № 247/02.03.2018 г. по т. д. № 1873/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и намерил, че в чл. 103, ал. 3 ЗЗД се установява правото на длъжника, независимо от настъпилата спрямо него след съобщаването на цесията по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД смяна на титуляра на вземането, да извърши прихващане на дълга си към новия кредитор (цесионера) с вземане, което има към стария кредитор (цедента), като очертаното право на компенсация не възниква, съответно се погасява, ако длъжникът към момента на уведомяването му от прехвърлителя за цесията или по - късно изрази съгласие с нея. Отчел е, че законът не изисква противопоставяне на цесията от длъжника, нито приравнява липсата на такова противопоставяне на дадено от длъжника съгласие, като съгласието не се презумира. Подчертал е, че съобразно правилото на чл. 154 ГПК, тежестта на доказване на дадено от длъжника съгласие с извършване на прехвърлянето на вземането се носи от лицето, което иска да се ползва от този факт. В същия смисъл е приел, че е и практиката по решение № 330/11.02.2019 г. по т. д. № 2839/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 114/10.10.2019 г. по т. д. № 2704/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, като е възприел дадените с нея разяснения, че в съдебната практика и в доктрината не съществува спор, че с постигане на съгласие между цедента и цесионера за прехвърляне на съществуващо прехвърлимо вземане, цесионерът не става страна в договорното правоотношение, а по силата на валидно сключен цесионен договор старият кредитор на длъжника се замества с нов кредитор. Съобразил е, че предвиденото в чл. 103, ал. 3 ЗЗД правило, според което длъжникът може да прихване задължението си срещу свое вземане към цедента, освен при изразено изрично писмено съгласие с цесията, е приложимо по аналогия и за други възражения на длъжника, основани на договорното правоотношение с цедента, от което произтича прехвърленото вземане– напр. правопогасяващи или правоотлагащи възражения. Възприел е извода по цитираната съдебна практика по решение № 50118 от 07.11.2023 г. по т. д. № 1371/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 50151 от 01.12.2022 г. по т. д. № 344/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 50050 от 23.06.2023 г. по т. д. № 519/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 50048 от 13.06.2023 г. по т. д. № 605/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, че посочените възражения не биха могли да се противопоставят на цесионера /самостоятелно или инцидентно/ само ако е налице приемане на цесията от длъжника съобразно предвидените в чл. 103, ал. 3 ЗЗД предпоставки. Заключил е, че според трайната практика на ВКС длъжникът по цедираното вземане може след съобщаването на цесията да направи всички възражения, които е имал спрямо цедента, стига да не е приел извършването на цесията, като възраженията на длъжника, вкл. това за прихващане, се погасяват само ако той изрично и в писмена форма се е съгласил с прехвърлянето на вземането. Отчел е, че по делото нито се твърди, нито се доказва „Юробанк България“ АД да се е съгласила с извършената цесия, и напротив безспорно се установява, че ищецът „Юробанк България” АД се е противопоставил на цесията, извършена между „БГ Билдинг Консулт” ООД и Ч. Н. Д., с уведомление до „БГ Билдинг Консулт” ООД, отправено чрез нотариус В. Я. и регистрирано под № 1069/2017 г., том 1, № 127. Заключил е, че ищецът „Юробанк България” АД не е лишен от правото да извърши прихващане, което по аргумент от Тълкувателно решение от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГК на ВКС да породи правните си последици с обратно действие. Допълнил е, че това е установено от фактическа страна още от първоинстанционния съд и че по делото има представено уведомление за извършване на прихващане, отправено чрез нотариус В. Я. и регистрирано под № 1986/2017 г., том 2, акт № 11, което е връчено на ответниците с исковата молба. По тези мотиви е счел, че процесният договор за цесия няма увреждащ характер. Съобразил е, че в тази насока са и мотивите по определение № 963/10.12.2014 г. по т. д. № 1173/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. Заключил е, че не са налице предпоставките по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и предявеният от „Юробанк България” АД иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав на съда, като съобрази очертания от ищеца с исковата молба интерес от търсената защита, доводите по касационната му жалба и изводите на въззивния съд по обжалваното съдебно решение, намира, че е налице предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение