Определение № 3169 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 760/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. М., подадена чрез процесуалния представител адв. К. Н., против въззивно решение № 446 от 23.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 488/2024 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено решение № 319 от 19.03.2024 г., постановено по гр. д. № 583/2023 г. по описа на Районен съд - Плевен, с което са отхвърлени предявените от М. Б. М. против Г. Б. М. искове: 1. с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 576 ГПК за прогласяване за нищожен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ..., том ..., дело №.../14.09.1994 г. на нотариус Р. И., в частта в която М. Б. М. е продала на Б. Г. М. притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от общо прехвърлените с договора 1/2 ид. ч. от дворно място, цялото от 610 кв. м., съставляващ парцел ..., пл. № ..., стр. кв. .., по плана на селото, ведно със същите идеални части от построената в описаното дворно място къща, при съседи на целия имот: улица, В. Ц. Т., А. С. М., И. П. М., Х. Л. Д. и К. Б. Д., и Д. Т. М., поради липса на предписаната от законна писмена форма и 2. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че ищцата М. Б. М. е собственик на описаните в горепосочения нотариален акт идеални части от имотите, на лично основание по чл. 14, ал. 3 СК от 1968 г. /отм./. С решението са присъдени съдебно деловодни разноски. Касаторът обжалва решението, като недопустимо и неправилно. Счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Г. Б. М., подаден чрез процесуалния представител адв. М. Т.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, III гр. отд. при данните по делото намира следното: По предявения иск за нищожност на договора за покупко-продажба в обжалваното решение е прието, че от приложения нотариален акт № 68, том 12, дело № 2268/14.09.1994 г. на нотариус Р. И. с район на действие РС - Плевен, в канцеларията на нотариуса в [населено място] са се явили М. Б. М., К. Г. М. и Б. Г. М.. Длъжностното лице е удостоверило самоличността на явилите се лица и тяхната дееспособност. М. Б. М. и К. Г. М. се съгласили да продадат на Б. Г. М. 1/2 ид. ч. от собствения им недвижим имот, находящ се в [населено място], като първата продала 1/2 ид. ч., а втората 1/4 ид. ч. Имотът представлявал дворно място от 610 кв. м., парцел ..., пл. № ..., в кв. ... по плана на селото, ведно с 1/2 ид. ч. от построената в него къща, при съседи: улица, В. Ц. Т., А. С. М., И. П. М., К. Л. Д., К. Б. Д. и Д. Т. М., за сумата от 30 000 лв. Сумата била получена от продавачите преди подписване на договора. Нотариусът се е уверил, че продавачите са собственици, както и че са спазени особените изисквания на закона. С оглед направеното оспорване на положения подпис в графа „Продавачи 1..“, първоинстанционният съд е открил производство по реда на чл. 193 ал. 1 ГПК, по което са събрани доказателства, както и са изслушани заключения на вещите лица по назначените съдебно-графологична и комплексна съдебно-графологична и техническа експертизи. Въззивният съд е възприел изцяло изводите на вещите лица, които са категорични досежно обстоятелството, че подписът в графа „Продавачи 1..“ е положен от ищцата М. Б. М.. В този смисъл съдът не може да отрече осъществяването на удостовереното в нотариалния акт и е длъжен да приеме за верни фактите, които длъжностното лице е удостоверило с подписа си. При служебна проверка за спазване на разпоредбите на закона, установяващи формата за действителност на сделката, съдът е приел, че тя не страда от пороци, както и, че нотариалният акт отговаря на изискванията на чл. 580 ГПК за съдържание. Ето защо, този иск е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от предходната инстанция по същество. Положителният установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е основан на твърденията, че ищцата на лично основание и като наследник е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], който имот ищцата и покойният й съпруг са придобили с нотариален акт за продажба на недвижим имот чрез Общински народен съвет № ..., том ..., дело № .../... г. от 28.03.1975 г. След смъртта на своя съпруг, ищцата на основание чл. 14, ал. 3 СК от 1968 г. /отм./ притежава 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот. През 1994 г., обаче, ищцата сключила договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., дело № .../.. г., съставен на 14.09.1994 г. на нотариус Р. И. при РС - Плевен, по силата на който се разпоредила – продала е своята 1/2 ид. ч. от процесния имот. Съгласно посочения нотариален акт, бащата на ответника е придобил притежаваната от ищцата 1/2 ид. ч. или 2/4 ид. ч. от недвижимия имот, ведно със сградите в него. Пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства, като от показанията на свидетелите, ангажирани от ищцата е установено, че синът й Б., който е баща на ответника е живял до последно в имота. Ищцата е посещавала имота, но не е живяла в него, като твърденията й, че е посещавала имота два пъти в годината са недоказани. Установено е още, че ищцата не разполага с ключ и при посещения със свидетелката А., са наблюдавали имота отстрани и са влизали в двора му. Приложените в тази връзка писмени доказателства не установяват факта, че ищцата е посещавала имота в [населено място] два пъти годишно, а само датите, на които същата е напускала пределите на страната. При това положение правилно първоинстанционният съд е приел, че това са косвени доказателства, които заедно с показанията на свидетелите не водят до извод за непрекъснато владение лично и чрез другиго спрямо имота в [населено място] в продължение на повече от 10 години, особено предвид твърдението, че ищцата живее в [населено място]. Доводите на ищцата за извършени от нея парични преводи за материали и извършване на ремонтни дейности по къщата са неотносими, тъй като същите не са предмет на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на вещно право на собственост, а както правилно е посочил първоинстанционният съд те могат да са част от предмет на иск за разходи за поддръжка или подобрения, какъвто не е предявен в настоящото производство. С оглед обстоятелството, че атакуваната разпоредителна сделка покупко-продажба е извършена на 14.09.1994 г., а синът на ищцата Б. Г. М. е починал на 24.10.2020 г., като е живял до смъртта си в процесния имот и е владял същия /неоспорено обстоятелство от ищцата в самата ИМ/, то предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е неоснователен и недоказан и правилно е отхвърлен от първоинстанционният съд. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „При неправилна квалификация на предявения иск, вследствие на което на страните са дадени неточни указания за фактите, подлежащи на доказване, длъжен ли е въззивният съд: да приложи правилно материалния закон; да даде указания относно подлежащите на доказване факти, да разпредели доказателствената тежест между страните, включително да им укаже да ангажират съответните доказателства, както и да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна?“; 2. „При нередовна искова молба, чийто порок е установен за първи път във въззивното производство: наличие на противоречие между посочените в исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум, длъжен ли е въззивния съд да изясни противоречията по реда на чл. 129 ГПК, като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на молбата като формулира ясно и точно исковата си претенция, която да съответства на основанието на иска: заявените в обстоятелствената част на иска факти и обстоятелства или следва да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и да върне делото на първоинстанционния съд за обезпечаване редовността на исковата молба, чрез заявяване от ищеца на ясно и точно формулиран петитум на иска?“; 3. „При необосновано установени факти /в първоинстанционното производство/, чието установяване е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила, може ли въззивният съд да допусне изясняването на тези факт във въззивното производство чрез назначаване на експертиза?“; 4. „Може ли съдът при анализ на доказателствата да приеме установен факт по делото, базирайки се само на експерти заключения когато последните са необосновани и се явяват в пълно противоречие със събрани по делото свидетелски показания, относно главните факти на доказване?“; 5. „Какви са критериите при анализ на доказателствата, относно наличие на заинтересованост у свидетел по делото и в тази посока роднинската връзка между страна и свидетел винаги ли следва да сочи заинтересованост на свидетеля или следва при преценката за заинтересованост на свидетеля да се вземат предвид всички факти и обстоятелства, относими към предмета на делото, за да се направи или отхвърли извод за заинтересованост на свидетеля?“; 6. „Допустимо ли в открито производство по чл. 193 ГПК, когато се оспорва положен подпис в нотариален акт за покупко-продажба на имот да се допускат свидетелски показания за установяване на обстоятелството дали страна по сделката е присъствала при нотариуса и е положила подписа си в нотариалния акт, като в този случай важи ли забраната по чл. 164, ал. 1 ГПК?“; 7. „Следва ли да се приеме при осъществено владение в различни времена при периодично посещение на недвижим имот и периодично осъществявана грижа, включително финансова за неговото ремонтиране, облагородяване и запазване, че владелеца е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното или ако презумцията по чл. 69 ЗС не е оборена?“ и 8. „Следва ли периодичното даване на парични средства за ремонтиране, облагородяване и запазването на недвижим имот да се считат само като възможност за облигационна претенция на лице-съсобственик, осъществяващо тези действия или следва да се приемат като действия, обективиращи намерение за своене на имота като собствен без да са прекъсвани от действията на друго лице, което през периода на своене на имота то прави и извънсъдебно признание за собствеността на първото лице-съсобственик на имота по смисъла на чл. чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“. Сочи, че възивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото по първите пет въпроси в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по шестия въпрос в решение № 18 от 29.03.2017 г. по т. д. № 60109/2016 г. на ВКС, II г. о., по седмия и осмия въпроси в решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 60108 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 3534/2020 г. на ВКС, II г. о., ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 148 от 01.11.2018 г. по в. гр. д. № 181/2018 г. на Окръжен съд - Разград, недопуснато до касационно обжалване с определение № 355 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 806/2019 г. на ВКС, II г. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е постановено по непредявен иск или нередовна искова молба, каквито са настояванията на касатора. Решението не е и очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на касатора го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Въпросите не са с предвиденото в процесуалния закон съдържание. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /мотиви по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Въззивният съд не се е произнасял по правните въпроси, нито са са обусловили правните му изводи. Въпросите от първи до шести, включително се отнасят до предявения иск за нищожност на договора за покупко-продажба. По първия въпрос следва да се посочи, че съдът е възприел направеното от ищеца - касатор в настоящото производство в молбата му от 28.02.2023 г., потвърдено с молба от 07.03.2023 г., уточнение на петитума на иска за нищожност – предявен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД при липса на предписаната от закона форма и е изготвил доклад по чл. 146 ГПК, съобразно уточнението. Ищецът не е възразил по така приетия от съда доклад касателно правната квалификация на предявените искове. Ето защо, по втория въпрос – не е налице и нередовна искова молба, по която въззивната инстанция се е произнесла. Третият, четвъртия, петият и шестият въпроси се свеждат до обсъждане на събраните по делото доказателства. Седмият и осмият въпроси са поставени във връзка с иска за собственост, но същите не могат да послужат за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е възприел различна фактическа обстановка. Съдът не е приемал, че е установено владение от ищцата, нито в посочените от нея периоди, нито е приел, че е налице „признание“ от насрещната страна по спора или праводателя му, че друго лице е действителния собственик на имота. С оглед липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, не следва да се обсъждат претендираните във връзка с тях допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанията за касационно обжалване по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, чието съдържание включва доводи за неправилност на решението, каквито доводи се твърдят от касатора в изложението са ирелевантни в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК са предмет на производството по чл. 290 и сл. ГПК – виж чл. 293, ал. 2 ГПК. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение