Определение № 60379 от 22.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2407/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5738/26.03.2021 г., подадена от И. Х. И., чрез адвокат П. Х., срещу решение № 278 от 10.02.2021 г., постановено по гр. д. № 3547/2020 г. на Варненския окръжен съд.

С атакуваното решение е отменено решение № 260487 от 2.10.2020 г. по гр. д. № 21063/2019 г. на Варненския районен съд за признаване за установено, че И. Х. И. е изключителен собственик на недвижим имот - апартамент с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с площ от 59.45 кв. м, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно с прилежащото му избено помещение № * с площ от 4.13 кв. м и 0.5658 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, на основание чл. 23, ал. 1 СК, като вместо това въззивният съд е отхвърлил иска, предявен от И. Х. И. срещу Н. Д. А., да бъде прието за установено в отношенията между страните, че И. Х. И. е изключителен собственик на процесния имот на основание чл. 23, ал. 1 СК.

Окръжен съд – Варна е изложил, че производството е образувано по искова молба на И. Х. И. срещу Н. Д. А. за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на описания по-горе недвижим имот, закупен през време на брака между страните с договор № 28682/28.10.1993 г., сключен с [община]. Ищецът твърди, че апартаментът бил придобит изцяло с лични негови средства, получени по дарение от родителите му Х. И. Ж. и Н. Д. Ж.. Сумата от 8 000 лв. била предоставена от майка му от влога й в ДСК, а сумата от 6 202 лв. родителите му предоставили в брой. И. И. заплатил за покупката на имота сумата от 11 958 лв. (стари) през 1993 г. от личните си средства. По това време работел в Корабостроителния завод и получавал високо възнаграждение, а съпругата му работела като тъкачка с минимален доход.

С отговора на исковата молба ответницата е оспорила иска. Н. А. оспорва имотът да е бил придобит с лични средства на ищеца, като твърди, че по време на закупуването на имота и двамата съпрузи работели; доходът й не бил минимален; допълнително тя поемала основно грижите за домакинството; винаги когато родителите на ищеца му дарявали парични средства, помощта била за семейството, а не лично за него.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните по делото са сключили граждански брак на 29.07.1987 г., като при предявяване на иска са в процес на развод. От договор № 28682/28.10.1993 г. се установява, че И. И. е закупил от [община] ведомствен на В. корабостроителница недвижим имот – процесния апартамент, за сумата от 11 958 лв., внесена изцяло. За внасяне на сумата е приета като доказателство разписка № 1037/3.08.1993 г.

Съдът е обсъдил събраните гласни доказателства:

Свидетелят П. П., братовчед на ищеца, излага, че знае, че И. И. е закупил ведомственото жилище, в което живеел през 1993 г. Заявява, че е бил свидетел, когато друг братовчед на свидетеля върнал на бащата на ищеца „две пачки пари“, които после били дадени на ищеца. През този период страните по делото били младо семейство и нямали пари. Свидетелят чул, че бащата на И. И. казал, че дава тези пари за апартамента. Върнатите пачки били две по 10 лв., а бащата на ищеца дал и 3-4 пачки по 20 лв.

От показанията на свидетеля В. Н. се установява, че той върнал на вуйчо си (бащата на ищеца) пари, получени в заем, в размер на 2 000 лв. Тези пари, заедно с още 4-5 пачки по 20 лв., бащата на ищеца дал на последния, за да може да купи апартамента, като сумата била общо 12 000 лв. Когато бащата на И. дал парите на сина си, казал, че тия пари са, за да си купят апартамент.

Свидетелите Я. С. и С. Г. твърдят, че Н. била в много добри отношения с родителите на съпруга си. Родителите на И. помагали при обзавеждането на апартамента на младото семейство. Според свидетелката Г. е възможно да са им помогнали и за закупуването на апартамента, въпреки че не работели престижна работа, за да заделят пари.

Въззивният съд е посочил, че спорът по делото е относно произхода на средствата, заплатени при покупката на имота, и дали същите са били лична собственост на ищеца, с което да се счита оборена презумпцията за съвместен принос. Визирал е, че съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 СК (в сила от 1.10.2009 г.) вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Според ал. 3 на чл. 21 съвместният принос се предполага до доказване на противното. За заварени от новия Семеен кодекс бракове, какъвто е и бракът между страните по делото, се прилага законовият режим на съпружеска имуществена общност, след като съпрузите не са уредили отношенията си с брачен договор или не са избрали режим на разделност. В своята постоянна практика ВКС приема, че законовата презумпция за съвместен принос е оборима, като в тежест на лицето, което поддържа, че имотът е придобит изцяло с негови лични средства, е да установи наличието на пълна трансформация на лично имущество по категоричен начин, като обори законовата презумция за съвместен принос, като обратното доказване на имащите правно значение за трансформацията факти трябва да бъде пълно и пряко. Изводът за наличие или липса на преобразуване на лично имущество може да бъде направен само след пълно изследване произхода на вложените парични средства. Ако има извънбрачни такива, то следва да се установи какъв е техният паричен еквивалент спрямо стойността на придобитото по време на брака имущество. За да проведе успешно иск за установяване на трансформация на лични средства, съпругът, предявил иска, следва да установи, че е притежавал и вложил такива при придобиването на имота. Презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК е оборена, когато е установено влагането на лични средства на един от съпрузите към момента на придобиването на вещта. За целта са допустими всякакви доказателства - писмени и гласни, но те трябва да убедят съда, че вложените в конкретния имот средства са форма на пълна или частична трансформация на лични средства на единия от двамата съпрузи. Окръжен съд – Варна е заключил, че в случая ищецът не е оборил презумцията за съвместен принос. Приел е, че с ангажираните гласни доказателства ищецът не е установил с категоричност извършването на дарение на парични средства от баща му лично на него. Ако все пак се приеме, че доказателствата дават някакви индиции за направено дарение, то главният факт, подлежащ на доказване - дарственият акт да е бил направен лично в полза на ищеца, отново не е установен при условията на пълно доказване. Дори да се кредитират показанията на свидетелите за произхода на част от средствата за закупуване на имота - лични на възходящи на И. И., то липсват доказателства тези средства да са били дарени само на ищеца. Нещо повече, в показанията си свидетелят Н. сочи, че „когато баща му на И. даваше парите, ги даде на И. и каза, че тия пари са за да си купят апартамент“. Съдът е счел, че от показанията на свидетелите не може да се приеме, че от страна на бащата е била изразена воля да бъде надарен само синът му - ищецът И. И.. Въззивният съд е приел, че като се има предвид моментът на покупко-продажбата - далеч преди развода, житейски логично е дарението от родителите да е на двамата съпрузи, като семейство, при липсата на категорични доказателства за обратното. Позовал се е на практика на ВКС в този смисъл - решение № 1347/12.01.2009 г. по гр. д. № 4561/2007 г., IV г. о. Съдът е посочил и че предаването на сумата не е доказателство, че вносителят е дарил И. И., а не двамата съпрузи. За съществено е намерил обстоятелството, че разпитаните свидетели не са присъствали при закупуване на процесния имот. Същите твърдят, че са видели И. И. да получава парични средства от баща му, но никой от тях не е присъствал на влагане на паричните средства в закупуването на имота. Въззивният съд е визирал и че е налице съществено разминаване между твърденията, изложени в исковата молба, относно произхода на средствата, вложени за покупката на процесния апартамент, и показанията на свидетелите на ищеца, че цялата сума била дарена от бащата на последния.

В обобщение Окръжен съд – Варна е приел, че в конкретния казус събраните по делото писмени и гласни доказателства не установяват по категоричен начин твърденията на ищеца, че сумата, платена като цена на процесния имот, е била дарена на него от родителите му, т. е. представлява лично имущество по смисъла на чл. 22, ал. 1 СК. Позовал се е на презумпцията по чл. 21, ал. 1 СК за това, че придобито по време на брака е собственост и на двамата съпрузи, която според него не е била оборена по делото. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. И. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба по всяко твърдение на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно.

По този въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 25/23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г. на ВКС, решение № 50/22.05.2019 г. по гр. д. № 1441/2018 г. на ВКС, І г. о., като не е изложил съображения по следните няколко въпроса: по каква причина кредитира показанията на свидетелките по делото, при направено оспорване на достоверността, конкретността и безпротиворечивостта на показанията им в отговора на въззивната жалба, при посочени доводи за недоказуемост на изявленията им за близост с родителите на ищеца и за прекомерни спрямо обичайното знания за живота на семейството им, при откровено злословнически изявления за важността на работата и размера на доходите на родителите на ищеца; приема ли за доказан факта на предаването на сума в размер на 12 000 лв. от името на родителите на ищеца чрез баща му, на самия ищец, в пачки от по 10 и 20 неденоминирани лева и ако го приема за доказан, какви са изводите му от това - тези пари на какво основание са предадени на ищеца; не е обсъден доводът на И. И., че е заплатил сумата, представляваща цена на имота, лично и в брой, което е удостоверено и в титула за собственост, във връзка и с факта на полученото в същия период дарение.

2. Чия е доказателствената тежест за установяване на дарственото намерение спрямо другия съпруг, който не е низходящ на дарителите - на получилия сумата низходящ на дарителите или на неговата бивша съпруга.

Жалбоподателят твърди, че в нарушение на чл. 154 ГПК Варненският окръжен съд му е възложил тежестта на доказване, че родителите му са надарили само него, а не семейството му, при положение, че съдебната практика приема, че при наличие на дарение в полза на единия съпруг от родителите му, се предполага, че дарението е в полза на низходящия им, при липса на доказване от другия съпруг, че и той е страна по сделката (така - решение № 156/8.07.2013 г. по гр. д. № 1073/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 756/1996 г. по гр. д. № 809/1995г. на ВКС, I г. о., решение № 75/5.06.2018 г. по гр. д. № 3178/2017 г. на ВКС, II г. о.).

3. При доказано предаване на парична сума от родителите на единия съпруг на техния низходящ безвъзмездно, без други уговорки, сочещи на друг вид договор, доказано ли е дарствено намерение.

Жалбоподателят сочи, че в съдебната практика - решение № 156/8.07.2013 г. по гр. д. № 1073/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., се приема, че когато родителите на единия съпруг безвъзмездно прехвърлят някакви права на низходящия си, то се предполага дарствено намерение по отношение само на този съпруг, а придобитото срещу прехвърлените права е изключителна собственост на този съпруг.

4. При доказано дарение от родителите на единия съпруг, предполага ли се, че дарението е в полза само на техния низходящ, при липса на доказване другият съпруг също да е страна по договора за дарение.

По този въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в: решение № 156/8.07.2013 г. по гр. д. № 1073/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 756/1996 г. по гр. д. № 809/1995 г. на ВКС, I г. о., решение № 75/5.06.2018 г. по гр. д. № 3178/2017 г. на ВКС, II г. о. и др.), съгласно която до доказване на противното се счита, че даденото от родителите на единия съпруг е дарение за него, а не за двамата съпрузи.

5. Може ли фактът на влагане на дарените средства в закупуване на апартамент да се докаже с гласни доказателства, че дарената сума е именно за заплащане на апартамента, при доказана цена на имота и лично заплащане на сумата от надарения съпруг.

От Н. А. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Видно от въззивното решение, Окръжен съд – Варна е отхвърлил предявения иск, като е приел, че: не е доказано категорично по делото извършено дарение на парични средства за закупуване на процесния апартамент; ако се приеме, че са налице индиции за направено дарение, то не се установява дарственият акт да е бил единствено в полза на ищеца; липсват доказателства паричните средства, за които свидетелстват П. П. и В. Н., да са били вложени в закупуването на имота.

По смисъла на закона и съгласно трайната практика на ВКС (напр. решение № 218/1.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г., І г. о. и решение № 62/8.05.2018 г. по гр. д. № 1840/2017 г., І г. о.) при предявен иск по чл. 23 СК основният спор между страните е за произхода на средствата, вложени при придобиване правото на собственост върху имота. При разрешаването на този спор и с оглед въведените от страните твърдения, съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства, съдържащи данни за произхода на вложените при придобиване правото на собственост средства, в тяхната съвкупност. Ако тези доказателства съдържат данни, че към момента на осъществяване на конкретния придобивен способ единият съпруг е притежавал лични средства, от съществено значение е обстоятелството за каква част от тях е установено, че са вложени при придобиване на собствеността, като този извод не може да се основава на предположение, тъй като целта на производството е установената в чл. 21, ал. 1 СК презумпция да бъде оборена. При преценката дали имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност или като лично имущество, следва винаги да се обсъдят всички обстоятелства по делото. Изводът за наличие или липса на преобразуване на лично имущество може да бъде направен само след пълно изследване произхода на вложените парични средства. Ако има извънбрачни такива, то следва да се установи какъв е техният паричен еквивалент относно стойността на придобитото по време на брака имущество.

В случая по два от решаващите правни изводи на въззивния съд, визирани по-горе – относно недоказването на извършено дарение (първия въпрос от изложението), както и че надарен е бил единствено И. И. (въпроси №№ 2 и 4) се констатира противоречие с практиката на ВКС. Това е така, защото въззивният съд не се е мотивирал защо намира за недоказан факта на извършено дарение. Същевременно приетото от него, че ищецът не е доказал дарственият акт да е бил направен само в негова полза, не е съобразено с константната практика на ВКС, включително цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съгласно която в подобни хипотези се приема за обичайно, че намерението на родителите е да дарят своето дете, но не и неговия съпруг, като наред с това следва да се съобрази и между кои лица е сключен договорът за дарение и дали и другият съпруг е изразил съгласие да бъде надарен.

Настоящият съдебен състав съд намира, че въпреки това не следва да допуска касационно обжалване, тъй като жалбоподателят не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване относно решаващия извод на въззивния съд, сам по себе си достатъчен за отхвърляне на предявения иск, за липсата на доказателства, че сумата, за която свидетелите П. и Н. твърдят да е била предадена на И. И. от баща му, е била използвана (вложена) за закупуване на процесния апартамент. Относно доказването влагането на средствата при закупуване на имота е формулиран последният въпрос от изложението, но жалбоподателят не е посочил практика на ВКС, на която приетото от Окръжен съд – Варна да противоречи, т. е. не е аргументирал наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Нещо повече, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че по въпрос № 5 приетото от въззивния съд е в съответствие с цитираната по-горе практика по чл. 23 СК, съгласно която фактът на влагане на средствата в закупуването на имота следва да бъде доказан по надлежния ред, а не може да бъде предполаган. В тази връзка съдът в случая съобразява и ниската цена на закупеното жилище (12 202 лв., при получено брутно трудово възнаграждение само от Н. А. за периода 1.01.1993 г. – 30.10.1993 г. в размер на 31 788.31 лв.), сочеща на напълно реалната възможност същата да е била платена и със средства от доходите на семейството на ищеца.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Ответницата по касационната жалба има право на 660 лв. – направени разноски за адвокат пред ВКС, за които е представила доказателства по делото.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,