Определение № 3570 от 16.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1353/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Г. И. М., чрез адвокат А. Р., срещу решение № 239 от 08.12.2022 г. по в.гр.д.№ 491/2022 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 260012 от 08.04.2022 г. по гр.д.№ 824/2021 г. на Районен съд-Дупница, предявения от И. К. К. срещу Г. И. М. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от тежка телесна повреда, причинена на ищеца в резултат на нанесен му от ответника на 15. 02. 2020 г. побой, е уважен над сумата 8000 лв. до пълния предявен размер от 20000 лв. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснато съществено процесуално нарушение - необсъждане на всички основания за неправилност на първоинстанционното решение, изложени във въззивната жалба (на оплакването на въззивника за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващо се в необсъждане на твърдението, че ищецът е бил лекуван от пневмоторакс, което също е допринесло за влошаване на здравословното му състояние за по-дълъг период след оперативната интервенция, както и за съпричиняване на вредоносния резултат и от ищеца, който с поведението си е предизвикал побоя). Поддържа се и необоснованост на фактическите изводи, както и допуснато нарушение на чл. 45 ЗЗД. Иска се допускане касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за разликата над сумата 8000 лв. до сумата 20000 лв. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, отмяната му и отхвърляне на иска по чл. 45 ЗЗД за разликата над сумата 8000 лв. до сумата 20000 лв. С писмен отговор, подаден от ищеца И. К. К., чрез адв. В. У., се поддържа становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Пред настоящата инстанция производството по делото е висящо в частта, с която предявеният от И. К. К. срещу Г. И. М. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на извършено от ответника на 15. 02. 2020 г., около 14, 00 ч., в [населено място], на [улица], престъпление по чл. 128, ал. 2, пр. 8, вр. ал. 1 НК – причинена тежка телесна повреда, изразяваща се в загуба на слезката, за което същият е признат за виновен с одобрено от съда споразумение по НОХД № 35/2021 г. на РС – Дупница, е уважен над сумата 8000 лв. до сумата 20000 лв. В частта, с която искът е уважен за сумата 8000 лв. първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано, поради което искът по чл. 45 ЗЗД се явява доказан по основание. Спорен е въпросът за размера на присъденото обезщетение. За да достигне до извода, че претенцията на ищеца следва да бъде уважена за пълния предявен размер от 20000 лв., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, въз основа на заключението на съдебномедицинската експертиза на вещото лице д-р Б. П., показанията на свидетелката Д. К. и събраните писмени доказателства, че в резултат на насения побой ищецът получил повърхностни травми в областта на гърба, кръста и главата, както и руптура (разкъсване) на слезката и последващ хемопериотонеум (излив на кръв в коремната кухина), което е породило временна опасност за живота му, прекратена след оперативната интервенция, при която далакът е бил премахнат. Операцията продължила 3-4 часа, след което ищецът бил наблюдаван в интензивното отделение на болницата. Същият е търпял болки и страдания преди и след оперативната интервенция, в рамките на два месеца, с постоянно затихващ интензитет. Премахването на слезката влияе върху имунната защита на организма и възможността за физически натоварвания. При това увреждане кръвотворната и имунна функции се компенсират от другите органи, ангажирани с тези процеси., но само частично, а не напълно. Състоянието на ищеца довело до временната му неработоспособност за периода 16.02.2020 г. до 23.07.2020 г. Чувствал е силни болки, пиел е болкоуспокояващи, три месеца е бил на инжекции за разреждане на кръвта. Не се чувствал добре психически, нуждаел се от чужда помощ. Ищецът е бил активен човек, но след инцидента не е в състояние да спортува и да вдига тежести. При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че съгласно задължителните за съдилищата указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68 г., понятието “справедливост” по вложения от законодателя смисъл не е абстрактно, а всякога обусловено от конкретни и обективно съществуващи обстоятелства - обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени адекватно и в тяхната съвкупност. Като е взел предвид вида и тежестта на причинените увреждания, съществувалата временна опасност за живота на ищеца, проведеното оперативно лечение, интензивността и продължителността на болките и страданията, продължителността на възстановителния процес, негативните последици за здравето на ищеца от лишаването му от премахнатия орган, съдебната практика по сходни случаи, в контекста на сходна икономическа обстановка в страната, определяща възнаграждения и в по-високи размери за подобни увреждания в страната, въззивният съд е приел, че искът следва да бъде уважен за пълния предявен размер от 20000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „Може ли само на базата на противоречия между една група свидетелски показания с друга група такива, едните да бъдат преценени като неверни, без съдът да изложи подробни мотиви защо смята неверните за неверни? Може ли въззивния съд да излага мотиви, с които да мотивира първоинстанционното решение, когато такива липсват в него, и на това да основава правните си изводи за основателност на предявения иск по чл. 45 ЗЗД?“ Вторият въпр ос не отговаря на изискванията на общо основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и указанията по прилагането й, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1, тъй като отговорът на същия не би могъл да повлияе на изхода на делото. Това е така, защото въпросът касае само основателността на претенцията по чл. 45 ЗЗД, но не и определянето размера на обезщетението, а спорът за наличието на елементите на фактическия състав, пораждащ деликтната отговорност на ответника към ищеца, е разрешен със сила на пресъдено нещо – с влязлото в сила първоинстанционно решение в частта му уважаваща иска по чл. 45 ЗЗД за сумата 8000 лв. е признато за установено в отношенията между страните по делото, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от извършеното от ответника на 15. 02. 2020 г. престъпление по чл. 128, ал. 2, пр. 8, вр. ал. 1 НК. Във връзка със спорния въпрос за размера на обезщетението, касаещ приложението на чл. 52 ЗЗД, касаторът не е поставил правен въпрос. Първият въпрос е поставен във връзка с направеното от ответника, с отговора на исковата молба, възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца и събраните в тази връзка гласни доказателства: показанията на свидетелката К. (според същите ищецът видял през прозореца, че пред дома му ответникът спрял управлявания от него лек автомобил и изхвърлил мокри кърпички на улицата, а не в кофата за боклук, направил му забележка, ответникът започнал да го обижда, ищецът слязъл, тъй като трябвало да пътува с кума си за София, и ответникът го нападнал) и показанията на свидетелката Д. Н. (според същите ищецът обидил ответника, наричайки го „боклук“ и „мърляч“). Този въпрос също не отговаря на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорът на същия не би повлиял на изхода на делото. На първо място, с одобреното от съда споразумение, имащо характер и последиците на влязла в сила присъда, ответникът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 128, ал. 2, пр. 8, вр. ал. 1 НК – общия състав на тежка телесна повреда, а не за престъпление по чл. 128, ал. 2, пр. 8, вр. ал. 1, вр. чл. 132, ал. 1, т. 1 НК – тежка телесна повреда, причинена другиму в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, с тежка обида, с клевета или с друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови близки, предвиждаща налагане на по-леко наказание. На следващо място, дори да се приеме за установено, че ищецът е обидил ответника, наричайки го „боклук“ и „мърляч“ и предизвиквайки го към физическа саморазправа, това по никакъв начин не оправдава вида, тежестта и броя на ударите и действията, извършени от ответника спрямо ищеца при възникналото между тях физическо стълкновение. В този смисъл, не би могло да се приеме, че ищецът с поведението си е допринесъл за съпричиняване на тежката телесна повреда. А относно оплакването на касатора, че въззивният съд не е взел предвид показанията на свидетелите, разпитани в наказателното производство, доказващи съпричиняване, следва да се посочи, че според принципа на непосредственост при разглеждане на делото, прогласен в разпоредбата на чл.11 ГПК, съдът не може да се позовава на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор. Както заявяването на исканията, твърденията, възраженията и доводите на страните, така и събирането на доказателствата трябва да се извършват пред и от съда, който ще решава делото (решение № 66 от 12.03.2015г. по гр.д.№ 5839/2014 г. на ВКС, ІV г.о.) Оплакването за несъответствие между фактическите изводи и събраните доказателства представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, разглеждането на каквото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол в обжалваната от ответника по иска част. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,