Определение № 50199 от 03.05.2023 г. на ВКС по д. № 2537/2020 г.

Възобновеното след приемане на тълкувателно решение по т.д. №3/20 г. на ВКС, ОСГТК производство е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допускане на разглеждането на касационната жалба на М. Н. срещу въззивното решение на Апелативен съд Варна по гр.д. №70/20 г.. С въззивното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката срещу ІV Основно училище „Ив. В.”, [населено място] иск по чл.439, ал.2 ГПК, за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 48 412,58 лв. по посоченото изп. дело, поради погасяване на вземането по давност, съответно на правото на принудително изпълнение за него. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.2/ вероятна недопустимост на въззивното решение/ ГПК. Освен въпросът за момента, от който поражда действие отмяната на ППВС №3/80 г., извършено с ТР №2/26.06.15 г. ОСГТК, разрешен с приетото ТР №3/23 г. ОСГТК, поставя като разрешени в противоречие с практиката на ВКС още 4 правни въпроса: при непоискване от взискателя и непредприемане от съдебния изпълнител/СИ/ на изпълнителни действия за повече от две години, настъпва ли прекратяване по право на осн. чл.433, ал.1, т.8 ГПК на изпълнителното дело или е необходимо изрично постановление на СИ за прекратяване и какви са материалноправните последици от прекратяването; прекъсва ли погасителната давност молба на взискателя за образуване на изпълнително дело, в която не е посочен изпълнителен способ и не е направено овластяване по чл.18 ЗЧСИ; може ли въззивният съд да тълкува ТР на ВКС или е длъжен да го приложи; длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните? В контекста на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК поставя правните въпроси за правното значение и отражението върху изпълнителното производство на пропуска на СИ да върне молбата на осн. чл.129, ал.2 ГПК и чл.426, ал.2 ГПК и прекъсва ли погасителната давност за вземане на частноправен субект приемането на ТР на ВКС. Намира, че изводът на АС за последното е прецедент в българското право, а първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото засяга императивна правна норма, свързана с валидното упражняване на права в изпълнителния процес. Вероятната недопустимост на въззивното решение касаторката обосновава с твърдение, че делото е решено не според точния смисъл на закона, а точно по обратния начин, като е счетено, че ТР №2/15 г. ОСГТК има действие за след неговото издаване. По допускане на обжалването ВКС намира следното: С ТР №3/23 г. по т.д. №3/20 г. ОСГТК се прие, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Исковата молба в случая е заведена на 7.10.19 г., преди изтичане на броената от тази дата погасителна петгодишна давност за присъденото на ответника вземане, за събирането на което първоначално е образувано изп.дело №28/13 г., прекратено с постановление на СИ от 21.02.19 г. на осн. чл.433, ал.1,т.8 ГПК, а след това, по заявление на ответника от 21.02.19 г. – изп.дело №260/19 г. на ЧСИ при ОС Търговище. Ведно с ПДИ по новото дело, получена от длъжника на 7.03.19 г., е наложен запор по банковите й сметки. При тези данни по делото въззивният съд е приел, че петгодишната давност е започнала да тече от постановяването на ТР №2/15 г.на 26.06.15 г. и е прекъсната с предприемането на изпълнителни действия по изп. дело №260/19 г. – налагането на запори и възбрани, съответно през м.02 и м. 04.19 г. Освен това направеното от ищцата със заявление по изп. дело от 20.03.19 г. признание на дълга / с изразената готовност за разсроченото му плащане/ също прекъсва давността на осн. чл.116, б.“а“ ЗЗД. Тези изводи по смисъл и насока не противоречат на задължителната тълкувателна практика на ВКС – ТР №3/23 г. ОСГТК и ТР №2/15 г., т.10 ОСГТК. Прекратяването на изп. дело по чл.433, ал.1,т.8 ГПК е процесуално действие, докато погасителната давност е материалноправен институт. Дори да се приеме, че предприетите след настъпилата по първото изпълнително дело от 2013 г. перемция изпълнителни действия по новообразуваното изпълнително дело от 2019 г. не прекъсват давността, в каквато насока са доводите на ищцата – касатор, направеното от нея със заявление по изп. дело признание на дълга я прекъсва на осн. чл.116, б.“а“ от ГПК. Според приетото в ТР №4/19 г. ОСГТК, „ прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. а ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора“, както е и в случая. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват – законът не е приложен в обратния му смисъл, а съответно на смисъла му, изведен в цитираната по – горе задължителна за съда тълкувателна практика на ВКС. С нея е уеднаквена противоречивата практика на съдилищата по въпроси на погасителната давност в изпълнителния процес, част от които е поставила и касаторката. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.