Определение № 1849 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1669/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Й. П. от [населено място] срещу решение № 193 от 19.05.2023 г. по в. т. д. № 157/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо решение № 5 от 06.01.2023 г. по т. д. № 949/2021 г. на Пловдивски окръжен съд в обжалваната негова част, с която са уважени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] срещу касатора положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания по договор за кредит за текущо потребление от 31.01.2020г. за следните суми: 25 761.95 лв. – главница; 789.73 лв. – договорна лихва за периода 27.06.2020 г. - 14.10.2020 г.; 21.47лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 19.01.2021г. - 21.01.2021г.; 27.02 лв. – неустойка за периода 27.03.2020г. - 14.10.2022г.; 120 лв. – разходи по изискуемост на кредита, ведно със законна лихва от датата на сезиране на заповедния съд – 22.01.2021 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 260175 от 08.02.2011 г. по ч. гр. д. № по ч. гр. д. № 134/2021 г. на Асеновградски районен съд. В касационната жалба и допълнението към същата, депозирано от касатора в изпълнение изричните указания на въззивния съд, дадени му с разпореждане № 1189 от 21.08.2023 г., се поддържа, че обжалваното решение е вероятно недопустимо, тъй като „не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди образуване на делото, а в основанието на исковата си молба ищецът се позовава именно на настъпила предсрочна изискуемост“. Развити са подробни оплаквания и за неправилност на обжалвания акт, преценена от касатора като „очевидна“, изразяваща се в това, че: не е доказано получаването на сумата по процесния договор за кредит и какви суми са погасени по предходни кредити между страните; липсват доказателства за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, доколкото не е установено уведомлението на банката да е достигнало до касатора-кредитополучател нито преди, нито след образуване на делото, предвид обстоятелството, че същото е връчено на лицето Н. О. М., посочена като негова дъщеря, каквато дъщеря той няма, както и предвид нередовното оформяне на връчването му, респ. поради връчване на исковата молба на брат на касатора, без да е отразена причината за невръчването й лично на самия касатор. Релевирано е оплакване и във връзка с приетия от съда размер на дължимите по договора суми. Освен с твърдението за вероятна недопустимост и очевидна неправилност, в „допълнението“ към касационна жалба, с оглед посочените пороци на въззивното решение, касаторът поддържа, че същото противоречи на практиката на ВКС – решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на I т. о., решение № 147 от 265.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на II т. о. и решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II т. о. Ответникът по касация – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 13.10.2023 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди постановеното от Пловдивски окръжен съд решение, с което са уважени предявените от „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземания към касатора по договор за кредит за текущо потребление от 31.01.2020г. за сумите, посочени конкретно в исковата молба, въззивният съд, въз основа на неоспореното заключение на счетоводната експертиза, е приел за категорично доказано, че сумата по кредита в размер на 26 348 лв. е усвоена още в деня на сключването на договора; че с тази сума е извършено уговореното рефинансиране на кредити по описаните в договора предходни кредитни правоотношения с ответника, както и че претендираните от банката-ищец вземания са дължими. По основния спорен между страните въпрос относно обявяването на кредита за предсрочно изискуем, решаващият състав е преценил, че от събраните по делото доказателства се установява надлежното уведомяване на длъжника за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, което е извършено на 14.10.2020 г. Като неоснователно е счел възражението за нередовно връчване на уведомлението. Според съдебния състав, обстоятелството, че получилото уведомлението лице Н. О. М., не е дъщеря на адресата, като каквато е отбелязана в разписката, не опорочава връчването, тъй като са изпълнени предпоставките на чл. 46, ал. 2 ГПК – уведомлението е връчено на лице, живущо в имота на адресата и изразило изрично съгласие да му предаде връчваните книжа. Поради това, че връчителят е лице от кантората на частния съдебен изпълнител, чрез когото е осъществено връчването, въззивният съд е счел за неоснователно и направеното в тази връзка възражение за липса на уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост на процесния кредит. На база данните от заключението на вещото лице решаващият състав е приел за доказано, че към посочената дата за банката е възникнало от обективна страна правото да упражни произтичащата от чл. 18.2 от Общите условия и чл. 60, ал. 2 ЗКИ възможност да обяви кредита за предсрочно изискуем предвид обстоятелството, че кредитополучателят е имал неплатени месечни вноски по кредита с падеж м. март, м. април, м. май, м. юни, м. юли и м. август 2020 г. По отношение дължимостта, периода на начисляване и размера на претендираните договорна лихва, обезщетение за забава и неустойка за забава, както и разходите по изискуемостта на кредита, въззивният съд е възприел изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, като е препратил към изложените от него съображения по реда на чл. 272 ГПК. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо. Неоснователно е поддържаното в тази насока твърдение на касатора, че е налице разминаване в основанието на претендираните вземания в заповедното и в исковото производство. Както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и в производството по чл. 422 ГПК, е посочено, че процесните вземания произтичат от един и същ договор за кредит. Именно договорът за кредит, а не целта, с която същият е сключен, е основанието на претенцията. Поради това, изложените в исковата молба по чл. 422 ГПК обстоятелства, че с процесния договор за кредит са рефинансирани задължения на ответника по други кредити, не представлява въвеждане на различно основание от това, което е посочено в заявлението по чл. 417 ГПК, както правилно е преценил и въззивният съд. Не обосновава извод за вероятна недопустимост и доводът на касатора, че „не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди образуване на делото, а в основанието на исковата си молба ищецът се позовава именно на настъпила предсрочна изискуемост“. Въпросът за това, дали по делото е установено настъпването на предсрочна изискуемост на кредита, е относим към основателността на предявения иск, а не към неговата допустимост и съответно към допустимостта на решението. На второ място, не е осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. В случая касаторът аргументира очевидната неправилност на акта с всички онези оплаквания за неправилност на въззивното решение, които е развил и в касационната си жалба, т. е. поддържаната от него неправилност не може да бъде преценена като „очевидна“ по изведените от съдебната практика критерии. Що се отнася до твърдяното противоречие с практиката на ВКС, същото не следва да бъде обсъждано, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (наречено „допълнение към касационна жалба“) изобщо не е поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос. Съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, формулирането на такъв въпрос е вменено в задължение на самия касатор, като касационната инстанция разполага единствено с правомощието на конкретизира въпроса, но не и да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Непоставянето на въпрос, отговарящ на изискването да е от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходима преценка дали са налице предпоставките на съответното основание. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Банка ДСК“ ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК