Определение № 4713 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4415/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], действаща чрез процесуалния си представител адвокат Б. Х. от САК, срещу въззивно решение № 852 от 19.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3364/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд.

С обжалваното пред касационната инстанция въззивно решение състав на САС е отменил решение № 217 от 14.06.2024 г., както и постановеното по реда на чл. 250 от ГПК допълнително решение № 289 от 13.08.2024 г., постановени по гр. д. № 179/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Х. Д. И. против [община] искове с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, и вместо това е осъдил [община] да заплати на Х. Д. И. на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, обезщетения за имуществени вреди вследствие на бездействието на нейни длъжностни лица да предвидят в бюджета на общината заплащане на обезщетения по два изпълнителни листа, издадени на основание влезли в сила решения, с които работодателят Ц. детска градина „С.“, финансирана с бюджета на общината, е била осъдена да заплати на Х. Д. И., както следва:

• сумата от 6 749.00 лева, ведно със законна лихва, считано от 03.10.2018 г. /сумата е разходвана за медицински изделия, изследвания и помощни средства/; - сумата от 358.12 лева, ведно със законна лихва, считано от 31.03.2018 г. /сумата е била разходвана за лекарства, витамини и превързочни материали, за периода от 20.07.2017 г. до 31.08.2018 г./; - сумата от 932.05 лева, ведно със законна лихва, считано от 04.12.2017 г. /сумата е била разходвана за транспортни разходи до болничните заведения в [населено място] за периода 04.12.2017 г. до 15.12.2018 г./; - сумата от 4 065.87 лева, ведно със законна лихва, считано от 20.03.2017 г. /сумата представлява разликата между брутно трудово възнаграждение на ищцата и полученото обезщетение от НОИ за периода от 20.03.2017 г. до 20.01.2019 г.; -сумата от 33 000 лева, ведно със законна лихва, считано от 20.03.2017 г. /сумата представлява обезщетение за неимуществени вреди по първото осъдително решение/.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо и неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Според касатора съдът се е произнесъл по нерелевирани доводи като служебно е подменил правния спор и е дал разрешение на правен въпрос, който не е въведен в предмета на делото от ищцата и по който страните не са изразявали становището си; в нарушение на диспозитивното начало е подменил въведените от ищцата в предмета на спора обстоятелства. Допълнителни съображения се излагат и по съществото на спора.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК по следните въпроси:

1. Ограничен ли е въззивният съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания и включените в предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?

Въпросът се задава с оглед приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение N8 302 от 03.12.2018 г. по к. т. д. № 2764/2017 г. на ВКС; решение № 50074 от 19.05.2023 г. по к. гр. д. № 662/2022 г. на ВКС; Решение № 157 от 05.07.2017 г. по гр. д. № 4570/2016 г. на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на II т. о. на ВКС; решение № 50121 от 25.03.2025 г. по т. д. № 1394/2022 г. на ВКС, I т. о.; решение № 30 от 27.01.2025 г. по т. д. № 2115/2023 г. на ВКС, II т. о.

2. Може ли да бъде уважен иск по чл. 49 ЗЗД при влязло в сила съдебно решение по чл. 200 КТ?

По този въпрос се позовава на основанието, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи решение № 1084 от 22.10.2007 г. по гр. д. № 1212/2006 г. на ВКС, IV-А г.о. на ВКС; решение № 354 от 03.08.2010 г. по гр. д. № 714/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение № 9 от 02.02.2018 г. по к. гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, III г.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си и да се произнесе при всички изложени факти и обстоятелства както във въззивната жалба, така и в отговора на въззивната жалба?

Касаторът сочи съдебна практика, в противоречие на която по този въпрос е постановено обжалваното въззивно решение, а именно: решение № 211 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 937/2023 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 163 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 405/2023 г. на ВКС, II г. о.; решение № 160-А от 16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на ВКС, II т.о.

4. Допустимо ли уважаването на иск по чл. 49 от ЗЗД, обоснован с бездействие на административен орган при действието на чл. 256 от АПК, според който текст на оспорване пред съда подлежи неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона?

Въпросът се задава с оглед приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се, че с възприетото от САС тълкуване се игнорира специалният ред за оспорване на действия/бездействия, предвиден в текста на чл. 256 АПК.

5. При положение, че е длъжникът - работодател, който е общинска институция в системата на предучилищното и училищното образование, не попада в обхвата на забраната по чл. 519, ал. 1 от ГПК, доколкото е образувано изпълнително дело срещу него, въз основа на какво основание първостепенният разпоредител трябва да извърши плащане като предвиди средства в бюджета, т.е. въз основа на какво се намира за приложим редът по чл. 519, ал. 2 от ГПК?

Въпросът се задава с оглед приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че в случая е уважен иск по чл. 49 от ЗЗД, обоснован с бездействие на общината, която като първостепенен разпоредител не е включила вземанията по изпълнителните листове в бюджета, без да се изследва как се съставя и одобрява той съгласно ЗМСМА.

На следващо място касаторът сочи като основание за допускане на решението до касационен контрол разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предложение второ и трето ГПК, с твърдения за неговата вероятна процесуална недопустимост или очевидна неправилност.

Касаторът счита, че в случая е налице произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, тъй като въззивният съд се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени в процеса.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от ищцата Х. Д. И., действаща чрез процесуалния си представител адвокат В. Т. П., със становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения, че произнасянето на въззивния съд е изцяло в рамките на въззивната жалба, в която подробни са изложени фактически и правни съображения за наличието на противоправно поведение от ответника, вреди и причинна връзка. Според ответната по касация страна е без значение това, че Ц. „С.“ вече е осъдена по надлежния ред от пострадалата при трудова злополука ищца, тъй като удовлетворението на притезанието настъпва с плащането, а не с осъждането.

При преценка на допустимостта на касационната жалба:

Настоящата касационна инстанция приема, че касационната жалба е частично недопустима. Въззивното решение в частта, в която въззивният съд се е произнесъл за претендираните от ищцата обезщетение за имуществени вреди за сумата от 358.12 лева, ведно със законна лихва, считано от 31.03.2018 г. /сумата е била разходвана за лекарства, витамини и превързочни материали, за периода от 20.07.2017 г. до 31.08.2018 г./; за сумата от 932.05 лева, ведно със законна лихва, считано от 04.12.2017 г. /сумата е била разходвана за транспортни разходи до болничните заведения в [населено място], за периода 04.12.2017 г. до 15.12.2018 г. /; за сумата от 4 065.87 лева, ведно със законна лихва, считано от 20.03.2017 г. /сумата представлява разликата между брутно трудово възнаграждение на ищцата и полученото обезщетение от НОИ, за периода от 20.03.2017 г. до 20.01.2019 г., е необжалваемо пред ВКС, тъй като цената на всеки един от така предявените и уважени от въззивната инстанция искови претенции е под законоустановения праг от 2 556.46 евро (5 000 лева). Касационната жалба не следва да се разглежда в тази й част по отношение на тези претенции, а настоящото касационно производство следва да се прекрати частично по тях.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно до касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е очертал възприетия от него предмет на спора, а именно: ищцата е предявила против [община] искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, имащи за предмет заплащането на обезщетения за имуществени вреди, които са в причинна връзка с бездействието на служители на общината при изготвянето на проекта за общински бюджет да включат нейните парични вземания към работодателя - общинска детска градина, дейността на която се финансира от общинския бюджет.

Въззивният съд е констатирал, че на 20.03.2017 г. ищцата е претърпяла инцидент, който е бил признат от работодателя за трудова злополука; с две съдебни решения, влезли в сила, работодателят - общинска Ц. „С.“, на която първостепенен разпоредител с общинския бюджет е [община], по реда на чл. 200 от КТ е бил осъден да заплати на ищцата обезщетения за неимуществени и имуществени вреди; било е образувано е изпълнително дело, по което длъжникът - Ц. „С.“ е заявил на ЧСИ, че имуществото му е публична общинска собственост, няма отделна банкова сметка, бюджетът му се приема от общинския съвет и кметът на [община] е първостепенен разпоредител със средствата.

Въззивният съд е посочил, че ЧСИ е изпратил съобщение до кмета на [община] като принципал за предприемане на действия по изпълнение на влезлите в сила осъдителни решения, но отговор не е последвал; че ищцата е подала сигнал за неизпълнението на осъдителните решения до Министерството на образованието и науката, изпратен по компетентност на кмета на общината на основание чл. 112 от АПК.

Според въззивния съд налице са два изпълнителни титула, издадени въз основа на две влезли в сила осъдителни решения, които [община] е отказала да изпълни, като общинските служители, подготвящи проекта за бюджет не са предвидили сумите по двата изпълнителни листа в бюджетите в продължение на няколко години, с което са препятствали удовлетворяването на взискателя със сумите: - сумата от 6 749.00 лева, ведно със законна лихва, считано от 03.10.2018 г. /сумата е разходвана за медицински изделия, изследвания и помощни средства/; - сумата от 358.12 лева, ведно със законна лихва, считано от 31.03.2018 г. /сумата е била разходвана за лекарства, витамини и превързочни материали, за периода от 20.07.2017 г. до 31.08.2018 г./; - сумата от 932.05 лева, ведно със законна лихва, считано от 04.12.2017 г. /сумата е била разходвана за транспортни разходи до болничните заведения в [населено място], за периода 04.12.2017 г. до 15.12.2018 г. /; - сумата от 4 065.87 лева, ведно със законна лихва, считано от 20.03.2017 г. /сумата представлява разликата между брутно трудово възнаграждение на ищцата и полученото обезщетение от НОИ, за периода от 20.03.2017 г. до 20.01.2019 г./; - сумата от 33 000 лева, ведно със законна лихва, считано от 20.03.2017 г. /сумата представлява обезщетение за неимуществени вреди по първото осъдително решение/.

Очертавайки предпоставките на отговорността по чл. 49 от ЗЗД (-противоправно поведение на лице /работник или служител/, изразяващо се в действие и/или бездействие при или по повод възложената му работа; - причинени имуществени и/или неимуществени вреди; - причинна връзка между поведението и вредите; - вина на работника или служителя, която се предполага до доказване на противното), въззивният съд е достигнал до извода, че предявените исковете са основателни в пълните предявени размери.

Съдът е посочил, че работодателят е общинска институция в системата на предучилищното и училищното образование, която се финансира чрез бюджета на [община]; налице е противоправно поведение на служители на общинската администрация, изразяващо се в бездействие при осъществяване на възложената им работа по изготвяне на проекта за бюджет на общината да предвидят паричните суми по двата изпълнителни листа, издадени в полза на ищцата и последната да получи удовлетворение; претърпените вреди са имуществени, намират се в пряка причинна връзка с поведението на служителите на ответника и са в размерите на сумите по двата изпълнителни листа.

С оглед така изложените съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е осъдил [община] за претендираните от ищцата суми, разпределяйки разноските в производството с оглед крайния изход от спора.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване, визирани в разпоредбите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

С изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК с ДВ бр. 86/2017 г. вероятната недопустимост на въззивното решение е уредена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, независимо от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. е разяснено, че Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК и дори да не е сезиран с касационен довод в тази насока, ако констатира вероятност решението да е недопустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол, за да извърши преценка на допустимостта му с решението по съществото на подадената касационна жалба.

В случая касаторът навежда довод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Касационната инстанция счита, че съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо като постановено по евентуално нередовна искова молба, респ. евентуално поради разглеждане на непредявен иск, поради което, за да провери евентуални пороци на решението в тази насока, същото следва да се допусне до касационен контрол за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК.

Предвид констатираната вероятна недопустимост на обжалваното решение, която съставлява самостоятелно основание по чл. 280, ал. 1, пр. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС намира, че не следва да се обсъждат поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Касаторът следва да внесе държавна такса съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 406.47 евро.

Касационната инстанция държи да подчертае, че според нея са налице предпоставки за доброволно уреждане на спора между страните, поради което насърчава същите за евентуални действия в тази насока. Доброволното уреждане на спора е абсолютен приоритет в гражданския процес и касационната инстанция изразява увереност за наличие на тази възможност в настоящото производство.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение