Определение № 2215 от 22.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 746/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “КАТОЛИК ГРУП СП.” З.О.О., Полша, против решение № 328/17.11.2025 г. по в.т.д. № 368/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 1/09.01.2025 г. по т.д. № 50/2022 г. на Окръжен съд – Смолян за отхвърляне на предявения от настоящия касатор срещу ответника “КАРОЛИНА КО” ЕООД, ЕИК[ЕИК], иск за сумата от 25 500 лева, частичен от такъв в пълен размер от 53 836,05 лева, представляваща обезщетение за цялостна липса на товар по заявки за транспорт № WYS-172/D/11/17/27.11.17 г. и № WYS-173/D/11/17/27.11.17 г., на основание чл.32, пар. 1, б. “б” от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки /CMR/.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т.3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Въззивното решение се оспорва като недопустимо с доводи, че въззивният съд не е констатирал извършения пропуск от първата инстанция, изразяващ се в липса на произнасяне по надлежно и своевременно заявено от ищеца искане за увеличение на иска, което е довело до постановяване на непълно решение. Оспорва се решаващият извод на второстепенния съд за погасяване по давност на предявената от касатора претенция. В тази връзка се счита, че от събраните по делото доказателства се установява успешно проведено рекламационно производство, по което превозвачът не е отхвърлил рекламацията и не е върнал приложените към нея документи, поради което давността е спряла да тече и не е изтекла към датата на подаване на исковата молба (09.04.2021 г.). В подкрепа на защитната му теза от касатора се излагат доводи, че конвенцията CMR не поставя изискване рекламацията да бъде направена след началото на давността, като същата е валидна и когато е направена веднага след установяване на настъпилото събитие, с което се спира давността, преди още да е започнала да тече. Акцентира се, че по делото е установен и фактът, че превозвачът е направил извънсъдебно признание на част от претендираната сума – 15 729,80 лева, но въззивният съд не е обсъдил посоченото обстоятелство, а се е ограничил единствено до анализ на признанието на иска в контекста на прекъсване на давността. По тези аргументи се иска обезсилване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на целия предмет на спора, евентуално отмяна на съдебния акт и уважаване на предявения иск, както и присъждане на разноски по делото за трите инстанции.

При така въведените оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. “Следва ли въззивният съд да осъществи контрол при допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд, изразяващо се в липса на произнасяне по искане по чл. 214 ГПК? В тази връзка налице ли е задължение на въззивния съд да отстрани допуснатото процесуално нарушение с оглед разпоредбите на чл. 2 и чл. 6 ГПК?”;

2. “В случай, че се касае за задържане на превозвания товар от страна на превозвача, а не за откраднат или увреден товар, то изричното искане на правоимащото лице /изпращача/ да му бъде върнат товара, респективно да му бъде осигурен достъп до него, следва ли да се тълкува като рекламация? Какво следва да е задължителното съдържание на рекламацията в посочената хипотеза, така че същата да се счита за надлежна?”;

3. “Предявената рекламация преди изтичането на 30-дневния срок от датата, на която стоката е следвало да бъде доставена съгласно чл. 17, ал. 1 от Конвенция CMR има ли характера на надлежно отправена рекламация и води ли до последиците на чл. 32, т. 2 от Конвенция CMR относно спирането течението на давностния срок?”;

4. “Какво е правното значение на направено признание от страна на ответника за дължимост на част от претендирана сума в доброволна и в съдебна фаза спрямо възражението за изтекла погасителна давност? Изтеклата давност за предявяване на иск дерогира ли правното значение на признанието на част от иска? В този смисъл признанието на част от иска представлява ли отказ от давност за тази част?”;

5. “Следва ли съдът да обсъди и съобрази направено признание на част от иска от страна на ответника, въпреки наличието на изтекла погасителна давност, респективно да уважи иска в признатата част?”;

6. “Задължен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните, включително направено признание на част от иска?”.

По първите пет питания се релевира наличие на хипотезата на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По шестия въпрос се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната съдебна практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константна такава по чл. 290 ГПК - решение № 164/28.05.2012 г. по гр.д. № 66/2012 г. на ВКС, решение № 187/07.07.2016 г. по гр.д. № 1332/2015 г. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, решение № 76/12.06.2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на ВКС и др.

От ответника по касация “КАРОЛИНА КО” ЕООД е постъпил отговор, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на искането за достъп до касационна проверка и на подадената жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С обжалваното решение апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищеца, е приел, че същият в качеството си на товародател – изпращач е подал 4 бр. транспортни заявки /първите две от 08.11.2017 г. и 09.11.2017 г., а вторите две – от 27.11.2017 г./, за превоз от България до Великобритания на закупено от него олио с общо количество 95 040 л, като транспортът се организира от спедитора “ИВКОНИ 2015” ООД. От представените по делото фактури е установено, че продавачът “КРИС ОЙЛ 97” ЕООД е прехвърлил на ищеца собствеността върху посоченото в исковата молба количество олио. Въззивният съд е препратил към установеното от първата инстанция относно заявките за транспорт, представляващи обвързваща оферта от товародателя – изпращач до спедитора. Посочил е, че във връзка с първите две заявки са съставени международни договори за превоз № 169/08.11.2017 г. и № 170/09.11.2017 г., с които спедиторът “ИВКОНИ 2015” ООД е възложил превоза на ответника “КАРОЛИНА КО” ЕООД, с разтоварен пункт в [населено място] [Рохдейл], близо до Манчестър, с дата на разтоварване - 27.11.2017 г., който превоз е приет за извършен. С последващи заявки за транспорт № WYS-172/D/11/17/27.11.17 г. и № WYS-173/D/11/17/ 27.11.17 г. спедиторът е възложил на същия превозвач превоза на останалото количество слънчогледово олио, с разтоварен пункт в Ройтън, в района на Манчестър на 04/05.12.2017 г. Товарът е бил доставен на разтоварния адрес в Ройтън, но получателят “ДХФУУДС ЛТД” не е бил намерен на адреса. Без да изчака указания от изпращача ищец, превозвачът ответник, по указание на спедитора, е откарал товара в партньорски склад на разстояние около 100 км, близо до Нотингам.

Въззивният съд е приел, че от представената по делото електронна комуникация между страните се установява, че изпращачът е предявил искане да му се предаде стоката, а ответното дружество не е сторило това, противопоставяйки искане за заплащане на 4-те извършени превоза, както и за представяне на документи за собствеността на олиото. След 6-месечен престой в склада на “Хардис ЛТД”, Нотингам, товарът бил върнат в България с транспортни средства на ответника и продаден за сума в размер на 51 406,50 лева без ДДС или 61 503,30 лева с ДДС.

С писмо-покана от 21.07.2020 г., връчено на ответника на 24.07.2020 г. с обратна разписка, ищцовото дружество е предявило писмена претенция за връщане на товара, който не е бил доставен на получателя и не е бил върнат на изпращача, или за възстановяване на равностойността му /за втория транспорт/ в размер на 36 402,40 евро; в случай, че е реализирана продажба на олиото, на основание чл. 16, ал.3 от Конвенцията за договора за международен транспорт /СМR/, е отправена покана за превеждане на получената сума, след приспадане на разходите за съхранение. В отговор на горното ответникът е уведомил, че на основание цитираната разпоредба е продал въпросното количество от 47 520 л олио за сумата от 51 252,75 лева, при разноски за транспортиране, съхранение и препакетиране от 35 522,95 лева, и е поискал от ищеца да предостави банкова сметка, по която да му бъде преведена разликата от 15 729,80 лева. В последващо писмо ответното дружество е изпратило подробна рекапитулация на цитираните разходи, с приложени документи.

При така изяснената фактическа обстановка въззивният съд е намерил от правна страна, че страните по делото са обвързани с два договора за международен автомобилен превоз на товари, към които е приложима Конвенцията СМR. За да сподели решаващия извод на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск като погасен по давност, съдебният състав е приел, че приложима в случая е разпоредбата на чл. 32, пар. 1 от Конвенцията CMR, съгласно която исковете, свързани с превози, подчинени на тази конвенция, се погасяват с изтичането на едногодишен давностен срок, който започва да тече от тридесетия ден след изтичане на уговорения срок, освен в случай на измама или на грешка, приравнена към измама според закона на сезирания съд, когато давността е три години. Във връзка с наведения от въззивника довод за приложимост на тригодишния давностен срок съставът на ПАС е посочил, че в исковата молба не са наведени доводи и обстоятелства, които да могат да бъдат квалифицирани като измама от страна на превозвача, нито пък такива са установени в хода на производството, поради което е счел за приложим в случая едногодишният срок. При това положение е приел, че предвид договорения срок на изпълнение 4/5.12.2017 г., в конкретния случай давностният срок е започнал да тече от 4/5.01.2018 г., от която дата е възникнало вземането за обезщетение за цялостна липса на товара по чл.17, пар. 1 от Конвенцията СМR.

Като неоснователен е отхвърлен доводът на въззивника, че с представената електронна кореспонденция в периода 19.02.2017 г. - 22.12.2017 г., имаща характер на писмена рекламация по смисъла на чл. 32, пар. 2 от Конвенцията CMR, е спряна давността до м. октомври, 2020 г., когато превозвачът е признал дължимостта на сумата от 15 729,80 лева, а за разликата до пълния претендиран размер е отхвърлил рекламацията. За да стигне до този извод, съдебният състав е счел, че представената електронна комуникация между страните не представлява рекламация, доколкото в същата единствено се коментира възникналия проблем и се заявява желание товарът да бъде получен от изпращача, но не е отправено искане за плащане на обезщетение за липса на товар - нито като конкретно претендирана сума, нито като съответно описание на товара с достатъчно индивидуализиращи белези по отношение на цената му. Отбелязал е, че вземането за обезщетение за пълна липса по смисъла на чл. 17, пар. 1 от Конвенцията CMR става изискуемо след изтичане на тридесет дни от договорената дата, от която започва да тече погасителната давност, и в този смисъл същата е изтекла. В случая липсват доказателства за отправена писмена претенция по чл. 17, пар. 1 от Конвенцията CMR до момента на отправянето на писмо-покана от 21.07.2020 г., връчено на ответника на 24.07.2020 г. При тези данни е приел, че макар последното да има всички характеристики на рекламация, връчването му на ответника около година и половина след изтичане на давностния срок /05.01.2019 г./ не може да спре, нито да прекъсне давностния срок, който вече е бил изтекъл. Счел е, че същото се отнася и до признанието на ответника за дължимост на сумата 15 729,80 лева - давността може да бъде прекъсната, само ако още не е изтекла, това признание е направено след изтичането на давностния срок, поради което ефект на прекъсване не може да настъпи. Изложени са съображения за неоснователност на останалите доводи на въззиваемия, поддържани в отговора на жалбата.

По тези мотиви апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В касационната жалба са изложени доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Оплакването на касатора в тази насока се свежда до липсата на произнасяне от първата инстанция по искането му за увеличение размера на иска по реда на чл. 214 ГПК, което, според него, е довело до непълнота на постановеното първоинстанционно решение, който пропуск не е констатиран от въззивния състав. В този смисъл се поставя и първият въпрос. Липсата на произнасяне от първоинстанционния съд по искане на ищеца за увеличаване размера на иска не влече недопустимост на постановения съдебен акт. Такъв пропуск подлежи на отстраняване по реда за допълване на решението по чл. 250 ГПК. В случая подобно искане в преклузивния едномесечен срок от връчване на първоинстанционното решение не е заявено от ищеца. Не са въведени такива оплаквания и с въззивната жалба, за да се релевира необсъждането им от въззивния състав. За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че съжденията за липса на произнасяне от окръжния съд по искането по чл.214 ГПК не кореспондират със съдържанието на решението, в което на л. 3 е посочено, че преди приключване на устните състезания по делото ищецът е предявил увеличение на иска с 5 000 лева, което не е било допуснато, поради отсъствие на ответника в същото съдебно заседание и поради това, че изменение на иска е недопустимо след допълнителната искова молба по чл. 372, ал. 2 ГПК. Ето защо не може да се обоснове директен достъп до касация на въззивното решение поради вероятната му недопустимост на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, нито факултативен такъв по първото питане на касатора поради неустановяване на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният от обжалващия втори въпрос е фактологичен, тъй като изисква извършване на преценка дали се касае за задържане на превозвания товар от страна на превозвача, а не за откраднат или увреден такъв, съответно дали от изпращача е направено искане за осигуряване на достъп до товара и др. Съдържанието на питането предпоставя да се приеме и че изпращачът е правоимащо лице. Това налага обследване на конкретните обстоятелства по делото и на събрания доказателствен материал, съответно на правилността на обжалваното въззивно решение, което излиза извън предметния обхват на производството по селектиране на касационните жалби за инстанционен контрол по реда на чл. 288 ГПК. При това положение второто питане не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

Третото питане на страната не е коректно зададено, защото не кореспондира с решаващия извод на въззивната инстанция, че приобщените по делото електронни писма, изхождащи от изпращача, нямат характер на рекламация по смисъла на чл. 32 от Конвенцията СМR, съдържаща недвусмислена претенция на правоимащото лице. Съставът на апелативния съд не е приел, че е налице предявена рекламация преди изтичане на тридесет дни от датата, на която е следвало да бъде доставена стоката, а че липсва такава, поради което въпросът за спиране течението на давността не би могъл да се обсъжда в този контекст. Това лишава и третият въпрос от правна характеристика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените от касатора четвърти и пети въпрос са общотеоретични, тъй като формулировката им изисква да се приеме, че ответникът по делото е направил признание на иска в съответна част. Такова не е отправяно до съда, а точно обратното – ответникът оспорва претенцията, вкл. като предявена след изтичането на едногодишния давностен срок за рекламация по чл. 32 от Конвенцията CMR. В обжалваното решение посочената от ответника сума от продажбата на превозваните стоки е възприета като признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК и е обсъдена наред с всички обстоятелства по делото. Преценено е, че признанието от ответника за дължимост на сумата от 15 729,80 лева е направено след изтичането на давностния срок, поради което ефектът на прекъсване не може да настъпи. Ето защо четвъртото и петото питане също не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Липсата на обосноваване на общия селективен критерий за достъп до касационен контрол по отношение на първите пет въпроса прави безпредметно обсъждането на поддържаното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Шестият въпрос, поставен от касатора, е процесуалноправен и покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора са разяснени в задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в константна такава, намерила израз в цитираните от обжалващия решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., и др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи по спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за правнорелевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

В обжалваното решение, съобразно трайната практика на ВКС и с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК, втората инстанция е изложила подробно съображения по приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси. Подробно е даден отговор на оплакванията във въззивната жалба. В разрез с доводите на касатора, в атакувания съдебен акт са обсъдени събраните по делото доказателства, за да се формира крайният извод за отхвърляне на предявения осъдителен иск за обезвреда. Въпросът относно липсата на обсъждане от въззива на сочения пропуск на първата инстанция относно изменението на иска по чл. 214 ГПК е разгледан по-горе. При това положение по шестото питане не може да се обоснове твърдяното от касатора отклонение на атакуваното решение от така формираната практика на ВКС, което изключва извод за селектирането му за касационна проверка на поддържаното от страната допълнително основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По тези съображения следва да бъде отказано допускането на касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация. Въпреки направеното в отговора на касационната жалбата искане в този смисъл, същият не представя доказателства за извършването на разходи пред ВКС, поради което такива не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,