Определение № 84 от 12.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1726/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ответника „Юробанк България“ АД срещу решение № 100 от 14.04.2025 г. по гр. д. № 440/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 448 от 25.10.2023 г. по т. д. № 582/2022 г. по описа на ОС – Варна, са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу М. Л. С. и П. С. Х. искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване, че М. Л. С. и П. С. Х. дължат солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми: разликата над 23 141,62 лв. до 202 727,14 лв., претендирана като дължима главница по договор за банков кредит № HL 73601 от 24.11.2015 г.; сумата 6 645,66 лв., претендирана като възнаградителна лихва за периода 20.07.2020 г. - 14.04.2022 г.; сумата 3 504,69 лв., претендирана като лихва за забава за периода 20.07.2020 г. – 16.05.2022 г.; сумата 263,50 лв., претендирана като такси по договора за периода 19.07.2020 г. – 16.05.2022 г.; сумата 474,80лв., претендирана като обезщетение за заплатени имуществени застраховки за периода 10.09.2020 г. - 16.05.2022 г., за които вземания по ч. гр. дело № 6435/2022 г. по описа на ВРС е издадена заповед № 3182 от 23.05.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, и съответно са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва като необоснован и противен на закона изводът на въззивния съд, че сключеният между страните договор за банков кредит № HL 73601 от 24.11.2015 г. е съглашение с характер на спогодба, преуреждащо задълженията по предходен договор между страните - № HL 40457 от 04.08.2008 г. Изтъква, че от цялостното съдържание на договора за кредит от 2015 г. следва, че има характер на отделна сделка – договор за кредит, а не на спогодба по смисъла на чл. 366 ЗЗД, вр. чл. 365 ЗЗД. Оспорва като противен на закона и извода на въззивния съд, че договорът за кредит от 2008 г. е изцяло нищожен/недействителен на основание чл. 6, ал. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Подчертава, че директивите не са пряко приложим нормативен акт на правото на ЕС от една страна и от друга, че разпоредбите на последната директива не предвиждат хипотеза на цялостна нищожност на потребителски договор, а касаят единствено възможността отделни клаузи от потребителския договор да бъдат определени като неравноправни. Сочи, че въззивното решение е основано на неприложим към процесните отношения нормативен акт – ЗПК от 2006 (отм.), доколкото последният нормативен акт изрично изключва с разпоредбата на чл. 3, ал. 5, т. 1 договорите за ипотечен кредит от обхвата на приложението си. Оспорва като необосновани изводите на първоинстанционния съд за неравноправни клаузи в договора за кредит от 2008 г., касаещи размера на дължимата по кредита възнаградителна лихва. Намира за неправилни изводите на въззивния съд за нищожност на клаузите на сключените към договора за кредит от 2008 г. допълнителни споразумения, уреждащи капитализирането на изтекли лихви. Излага, че е неправилна преценката на въззивния съд и в частта за неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 24 от договора за кредит от 2008 г. Поддържа, че въззивният съд не е изпълнил задължението да се произнесе по всички възражения в сезиралата го въззивна жалба. Оспорва като необосновани и противни на закона изводите на въззивния съд за размер и валута на подлежащата на връщане главница по договора за кредит. Излага доводи за неправилност на въззивното решение и в частта, с която въззивният съд е приел, че могат да бъдат присъждани разноски по реда на чл. 38 ЗА на адвокатско дружество и че върху възнаграждението следва да бъде начисляван ДДС. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваните части и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат изцяло уважени. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Може ли съдът служебно да извърши компенсация (прихващане) на насрещни вземания на ищеца и ответника до размера на по-малкото, без от страна на ответника да е предявен насрещен иск или да е противопоставил възражение за прихващане, респективно да се е позовал на настъпило извънсъдебно прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД?

2. Следва ли при направена констатация за евентуална неравноправност на дадени клаузи на договор, сключен с потребител, съдът да даде възможност на страните при условията на принципите на състезателност и равноправност да вземат становище и да ангажират доказателства по отношение на клауза, за която имат съмнения, че може да е неравноправна?

3. Налице ли е обвързаност между договора за кредит, индексиран в чуждестранна валута, и договор за рефинансиране на първоначалния договор с оглед целта на втория договор да се погасят задълженията по първия договор? Може ли да се приеме, че договорът за рефинансиране съставлява спогодба по смисъла на чл. 366 ЗЗД върху непозволен договор в случаите на цялостна или частична нищожност на първия договор? При наличие на две отделни кредитни правоотношения в кои хипотези се приема, че с втория договор се предоговарят условията на първия договор и какви са произтичащите материални и процесуалноправни последици?

4. Може ли съдът да приеме един договор за изцяло недействителен и въпреки това да приложи клаузи от него?

Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно поради извършената компенсация без релевирано възражение от ответника и с оглед приложението на неприложим закон – ЗПК от 2006 (отм.), с което обосновава искането си за допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответниците по касация, М. Л. С. и П. С. Х., оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излагат доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендират присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е намерил за установено по делото, че на 24.11.2015 г. между ищеца „Юробанк България“ АД и ответниците М. С. и П. Х. е сключен договор за банков кредит HL 73601, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите сумата 291 200 лв., от които сумата 281 200 лв. за целите на пълно предсрочно погасяване на задълженията по договор за кредит HL 40457, сключен между страните, и сумата 10 000 лв. за други разплащания, със срок на погасяване 277 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита на месечни вноски, уговорени по размер, включващи главница за първите 60 вноски и главница и лихва за останалите. Отчел е, че страните не спорят, а и в сключения между тях договор от 24.11.2015 г., е изрично записано, че се сключва за рефинансиране и превалутиране на задължението на кредитополучателите по предходен договор с банката HL 40457 от 04.08.2008 г. за кредит за покупка на недвижим имот. Посочил е, че с първоначалния договор банката е предоставила на кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 166 200 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита със срок на погасяване 360 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка, на месечни вноски, включващи главница и лихва съгласно погасителен план. Съобразил е, че липсва спор, че сумата по кредита е усвоена на 07.08.2008 г. при приложим курс купува за швейцарския франк на банката към лева в размер на 1.17519, като определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен кредит е 141 423 швейцарски франка. Приел е за безспорно и че към договора за кредит от 04.08.2008 г. са подписани няколко допълнителни споразумения от 01.04.2009 г., 06.07.2010 г., 21.07.2011 г. и 28.03.2012 г., с които страните са констатирали наличие на просрочени задължения за главница, лихви, такси и други; уговорили са преоформяне на всички просрочени плащания чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит; договорили са период на облекчено погасяване на дълга и размер на дължимата по договора лихва. Подчертал е, че с договора от 24.11.2015 г. страните изрично са договорили условия за превалутиране на задълженията в швейцарски франкове по договора от 04.08.2008 г. по обменен курс „безкасов продава“ на банката към датата на откриване на нова заемна сметка – 15.12.2016 г.; банката да опрости част от дължимите от кредитополучателите суми; уредени са дължимите лихви и нови обезпечения; уреден е съществуващ съдебен спор между страните по предявен иск от кредитополучателите срещу банката за недължимо платени суми като лихви чрез отказ от иска.

Въззивният съд е изтъкнал, че спорният между страните въпрос е дали договорът от 24.11.2015 г. е отделен и самостоятелен договор за кредит, или същият, макар и именован договор за кредит, съобразно съществените му уговорки представлява договор за спогодба. Намерил е, че с оглед връзката между двата договора и съществената част от предмета на договора от 2015 г. – превалутиране и рефинансиране на задължение на кредитополучателите по договор за кредит от 2008 г., задължително за действителността на втория договор е съществуването на задължения на кредитополучателите по първия договор за банков кредит от 2008 г., поради което е счел, че следва да извърши такава проверка. Подчертал е, че е безспорно, че предоставеният ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което е приел, че кредитополучателите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката – ищец е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Изтъкнал е, че потребителската защита би могла да не се приложи само при изричен отказ на потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на договорна клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора, а в конкретния случай кредитополучателите изрично се позовават на неравноправни клаузи в договорите за кредит. Споделил е изводите на първоинстанционния съд за нищожност на клаузите от договора от 04.08.2008 г. и допълнителните споразумения към него, свързани с превалутирането на сумите по договора и с едностранното увеличение на лихвения процент от страна на банката като неравноправни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и изводите за нищожност на клаузите от допълнителните споразумения, предвиждащи прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, като противоречащи на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Въззивният съд е анализирал клаузите на договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 40457 от 04.08.2008 г., включително за предоставен кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 166 200 лв. по курс „купува” на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита /чл. 1 от договора/; за усвояване на кредита по блокирана сметка в швейцарски франкове /чл. 2, ал. 1/ чрез превалутиране на сумата служебно от банката в лева по търговски курс „купува” на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването и превод по открита в банката сметка на кредитополучателите в лева /чл. 2, ал. 4/; за погасяване на кредита в швейцарски франкове /чл. 6, ал. 2/; на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 и чл. 23 от договора, предвиждащи, че кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове в лева, при което следва да се приложи съответния лихвен процент, относим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същата и за услугата кредитополучателят се съгласява да заплати съответна комисионна; и на чл. 24 от договора, с която кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев, както и превалутирането, могат да имат за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 - 23 от договора, както и че е съгласен с настъпването им. Подчертал е, че споделя формираната от ВКС константна практика за неравноправност на неиндивидуално договорени клаузи от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от които са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и които не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, както и че в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца. Счел е, че в случая посочената презумпцията не е оборена – подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, а и липсват ангажирани от банката доказателства, потребителите да са могли да изразят становище по съдържанието на договора, вкл. по посочените клаузи, както и да са имали възможност да повлияят върху тях. Допълнил е, че процесният договор за кредит е сключен в швейцарски франкове при очевидна необходимост за ответниците от паричен ресурс в лева /с оглед целта на договора за кредит/, при клауза в договора, възпрепятстваща реалното предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове /сметката в швейцарски франкове е блокирана/, респективно договорът е сключен в посочената валута, само поради по-ниския лихвен процент на кредита в швейцарски франкове. Отчел е, че при сключване на договора на ответниците е била предоставена информация, че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева, но не им е предоставена каквато и да е информация относно: какви ще са икономическите последици за задълженията по договора при значителна обезценка на евро/лева спрямо швейцарския франк, какви са очакваните прогнози относно промяната на курса швейцарски франка/лева, с каквато информация банката, с оглед професионалната й и експертна дейност, е следвало да разполага, както и какви действия могат да предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска /например чрез застраховане/. Добавил е, че действително експертната компетентност на банката се изразява при осъществяване на сравнителен анализ на факти, а не на база възможност за предвиждане на валутните курсове години напред, но счел, че именно въз основа на високия професионализъм и експертен потенциал на служителите на банката /с които последната очевидно разполага/, анализът на обективно съществуващите и осъществили се в световен икономически план към момента на сключване на договора факти, ищецът е могъл и е бил длъжен да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк, за което и за икономическите последици от което е следвало да уведоми кредитополучателите, което не е сторил, а предоставената от банката информация е била недостатъчна ответниците да преценят дали да носят валутния риск при нисък лихвен процент по кредита или да получат кредит при по-висок лихвен процент, но без да носят валутния риск. Посочил е, че ответниците като средни потребители – относително осведомени и в разумни граници наблюдателни и съобразителни, не биха могли въз основа само на предоставената им информация да преценят потенциално значимите последици от поетия от тях валутен риск, което ги е принудило да се съгласят с предварително установените от банката условия, без да могат да повлияят на съдържанието им, вкл. и по отношение на декларираните в договора обстоятелства. Обобщил е, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, не са уговорени по прозрачен начин, а при липса и на предоставена достатъчна информация, банката е действала в нарушение на принципа на добросъвестност, поради което е формирал извод за неравноправност на клаузите, свързани с носенето на валутния риск – чл. 24 и частта от клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 2 от договора, с които е прието превалутирането да се извършва по курса „купува“, съответно „продава” на банката за швейцарския франк към лева към деня на превалутирането /погасяването/, на основание чл. 143, т. 19, вр. чл. 146 ЗЗП /преди изм. с ДВ бр. 100/2019 г./.

Въззивният съд при постановяване на решението си е споделил практиката на касационната инстанция, намерила израз в решение № 50008 от 05.03.2025 г. по т. д. № 1367/2021 г. по описа на ВКС, II ТО, че при установена по делото неравноправността на клаузите относно курса, по който ще се превалутират платените в лева или евро суми в швейцарски франкове и поемането на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателите, има за последица връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на посочената неравноправна клауза. Изтъкнал е, че тези клаузи засягат основния предмет на договора и обуславят извод за неприлагане на договора в неговата цялост, доколкото съдът не може да замества клаузите на договора с други, като изменя тяхното съдържание, тъй като това ще намали предвидената с Директива 93/13 защита и това не би действало възпиращо върху доставчиците и би застрашило постигане на предвидените цели. Отчел е, че с цитираното решение на ВКС е указано, че следва да бъде приложена нормата на чл. 14, ал. 2 ЗЗП /отм./, която е специална норма, съгласно която когато договорът бъде признат за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, не дължи лихви и други разходи по кредита, като по този начин се дава защита на потребителя и се възстановява равновесието между страните преди сключване на договора, на чието основание потребителят е получил сумата. Посочил е, че при получаване на сумата на основание договор за кредит, за който е признато, че основаният му предмет е засегнат от неравноправни клаузи и следва да бъде признат за нищожен, договорът не следва да бъде приложен в неговата цялост, не е породил правни последици и отношенията между страните следва да се уредят съгласно посочената норма. Счел е, че това тълкуване е и в съответствие с целите на Директива 93/13, така както е разяснена в трайната практика на СЕС, обективирана и в решение по дело С - 520/2021 г., като необходимостта от реституция се налага с оглед разпоредбите на чл. 6, пар. 1, вр. чл. 7, пар.1 от Директивата, съобразно които клауза, която е призната за неравноправна трябва да бъде оставена неприложена и да води до възстановяване на правното и фактическото положение на потребителя преди сключване на договора, като даде възможност на потребителя да си върне облагите, които кредиторът е получил на основание сключения договор, в ущърб на потребителя. Заключил е, че при приложение на чл. 14, ал. 2 ЗПК от 2006 г. (отм.) следва да се приеме, че на потребителите се дължи връщане на всички заплатени от тях такси, разноски и внесените за погасяване на лихвите и главницата погасителни вноски, съответно потребителите дължат заплащане само на чистата стойност на кредита - сумата, която реално са получили. Намерил е, че с оглед предмета на договора и предвид тълкуването на чл. 3 от Директива 93/13 г., дадено с практика на СЕС (С - 776/19 г. и С - 782/19 г., С - 51/17 г. и С - 118/17 г. и т. 38 от решение С - 186/16 г.), клаузата за валутния риск определя основния предмет на процесния договор. Посочил е, че от значение е и срокът за връщане на кредита и начина на връщане, като е приел, че дългият срок на връщане на кредита – 240 месеца, както и определянето от банката на приложимия курс за превалутиране на средствата и отчитането им в швейцарски франкове относно погасяване на задължението, водят до неопределеност на задължението във времето и невъзможността към момента на сключване на договора да се определи точно стойността на дължимите суми от потребителите, като върху тях е възложен целият валутен риск. По тези мотиви и на основание чл. 6, ал. 1 от Директива 93/13 г. е намерил, че следва да се остави неприложен договорът в неговата цялост, респективно договорът не е провел правно действие от момента на неговото сключване. Подчертал е, че предвид установената недействителност на договора от 2008 г. в неговата цялост, същият не е проявил действие, респективно не може да прояви действие между страните и сключеният договор от 2015 г. за рефинансиране и преуреждане отношения във връзка с него. Добавил е, че липсва възможност клаузите относно основния предмет на договора да бъдат заменени от норми, които са диспозитивни, уреждащи отношенията между потребител и доставчик, тъй като липсва такава позитивна правна уредба във вътрешното законодателство. Намерил е, че за уреждане на отношенията между страните следва да бъде приложена специалната норма на чл. 14, ал. 2 ЗПК от 2006 г. (отм.), като е счел, че липсва основание да се приеме, че произнасянето ще е на различно основание от претендираното от ищеца, в който смисъл се е позовал на практика на ВКС по приложението на последната законова разпоредба. Посочил е, че размерът на задължението ще е стойността на получената главница, която може да подлежи на връщане във валутата, в която реално е получена. Намерил е, че от приетите от първата инстанция две заключения на съдебно счетоводни експертизи, които е подчертал, че кредитира изцяло като обективни и компетентно дадени, се установява, че сметката на кредитополучателите е заверена на 07.08.2008 г. със сумата 166 200 лв., която сума е приел, че е чистата стойност на кредита. По изложените доводи за неравноправност на договора между страните от 2008 г., както и на сключеният въз основа на него договор от 2015 г., е счел, че следва да се възстанови фактическото положение на потребителите към момента на получаване на сумата, като към нея следва да бъде добавена и сумата 10 000 лв., която на 15.12.2015 г. по съгласие на кредитополучателите е преведена от банката за погасяване на задължения на кредитополучателя Х. към НАП. Посочил е, че от приетите заключения по ССчЕ се установява, че до 24.11.2015 г. кредитополучателите са заплатили на банката сумата 74 649,50 лв., а след тази дата сумата 78 408,88 лв., или стойността на извършваните погасявания по договора е в размер на сумата 153 058,38 лв., респективно размерът на оставащата дължима от кредитополучателите на банката сума, представляваща чистата стойност на кредита, е в размер на сумата 23 141,62 лв., до размерът на която е счел, че искът следва да бъде уважен. Останалата част на претенциите на ищеца е намерил за неоснователни, предвид установената недействителност на договора за кредит.

По тези доводи е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи въпрос не покрива общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил изводите на въззивния съд и да е от значение за правилното решаване на спора. Въззивният съд нито е разгледал и уважил съдебно възражение за прихващане, нито е изложил мотиви за реализирано извънсъдебно такова, поради което поставеният правен въпрос е извън осъществената от съда решаваща дейност.

Вторият въпрос е обуславящ с оглед извършената от съда преценка за неравноправност на клаузи в процесните договори за кредит, които имат за последица недействителност на договорите, но по отношение на същия не е осъществена сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпроса е налице непротиворечива съдебна практика, намерила отражение в решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с което е дадено разяснение за правомощията и задълженията на съда за служебна проверка за неравноправни клаузи в потребителските договори в съответствие с тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13/ЕИО на Съвета, вкл. на чл. 6, § 1 от Директивата, дадено с постановените решения по дело С - 243/08 г., дело С - 397/11 г., дело С -168/05 г., дело С - 40/08 г., дело № С - 618/10 г., дело С - 472/11 г. и дело С - 488/11 г. по описа на СЕС, и по поставения процесуалноправен въпрос, по който делото е допуснато до касация, е отговорено, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Посочено е, че когато констатира наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това. Уведомяването на страните и даването на възможност за становище и доказателства се извършва от първата инстанция с доклада по делото, а при пропуск - по всяко време на висящността на производството пред първата или втората инстанция, като вкл. при необходимост се отменя определението за даване ход на устните състезания. Аналогично е разрешението, дадено с решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. поописа на ВКС, ТК, II ТО, с което е зачетена практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решения, постановени по преюдициални запитвания на различни национални съдилища по тълкуване на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори /дело С-3 97/11, E. Jхrцs срещу Aegon Magyarorsz бg Hitel Zrt., дело С-472/11, Banif Plus B. Zrt срещу Csaba Csipai и Vikt уria Csipai, дело С-488/11, D. F. Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito срещу Jahani BV и други/, и е прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. При преценка, че клаузата е неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това. Националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, без да чака потребителят да направи искане, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза. Принципът на състезателност изисква националният съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на договорна клауза, да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните процесуални разпоредби ред.

Въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика. Видно от преписката по делото ответниците са релевирали възражение за неравноправност на клаузите на договорите за кредит още с депозирания писмен отговор на исковата молба, които възражения са включени в доклада на делото, даден от първоинстанционния съд, включително с последния съдът е указал на ищеца носената от него доказателствена тежест за установяване спазването на императивните правила на ЗЗП – за индивидуално договаряне на клаузите на договора и за добросъвестност на банката при изпълнение на задълженията й като икономически по-силния правен субект. С депозираните от ответниците въззивни жалби изрично е поддържано възражение за недействителност не само на клаузи от договора за кредит, но и на целия договор от 2008 г., както и на сключения въз основа на него договор от 2015 г., и е заявено искане недействителността им да бъде установена от съда. Препис от жалбите е връчен на ищеца и му е предоставена възможност да се защити срещу тези възражения на ответниците, които са намерили отражение и в извършения доклад на жалбата от въззивния съд. В този смисъл, противно оплакванията на касатора, при условията на равнопоставеност му е предоставена възможност да изрази становище и да се защити срещу възраженията на ответниците за недействителност на процесните договори за кредит, каквато защита и ищецът е осъществил видно от процесуалното му поведение по делото, поради което по този поставен от касатора въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Третият въпрос е обсъден от въззивния съд в контекста на извършеното от въззивната инстанция тълкуване на клаузите на договора за кредит от 2015 г. и обусловения от него извод, че предвид същественото съдържание на договора от 24.11.2015 г. и вписаната цел на договора за превалутиране и рефинансиране на задължението на кредитополучателите по договора за кредит от 2008 г., действителността на договора от 2015 г. е обусловена от действителността на договора от 2008 г. По въпроса относно задълженията на съда при издирване на действителната воля на страните да извърши тълкуване на постигнатите от страните съглашения в контекста на повдигнатия спор е налице утвърдена практика на ВКС, обективирана в редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения като: решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 215 от 21.03.2018 г. по т. д. 2233/2016 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. 1843/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 132 от 20.12.2016 г. по т. д. 772/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 74 от 09.07.2019 г. по т. д. 1698/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съобразно която на тълкуване подлежи неясна или двусмислена договорна клауза и такава, по която има спор между страните, като съдът при тази си дейност е длъжен да се съобрази с изявената, а не с предполагаемата воля на страните, и не може да подмени нейното съдържание. При издирване на действителната обща воля, отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

В този смисъл е и практиката по решение № 110 от 17.07.2015 г. по т. д. 1568/2024 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с която на поставения въпрос е отговорено, че преценката дали сключен договор новира задължението по предходен, или само преурежда негови клаузи, следва да бъде извършена след осъществено от съда тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните.

Утвърдена е и съдебната практика, намерила отражение в решение № 150 от 20.03.2020 г. по т. д. 279/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съгласно която в хипотезата на предоговаряне условията на кредита, вкл. съвпадащите волеизявления на страните по договор за кредит относно размера на дълга на кредитополучателя, изчислен в съответствие с неравноправни клаузи по договора за кредит, нищожността на същите не се санира, респективно когато отделна договорна клауза в сключен потребителски договор е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, допълнителната спогодба(споразумение), основана на такава клауза, ще е също нищожна по силата на чл. 366 ЗЗД.

Въззивният съд не се е отклонил от цитираните правила, а несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд действително съдържание на волята на страните по процесния договор от 24.11.2015 г. не е основание за допускане на решението до касационно обжалване съобразно разясненията, дадени с ТР 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Последният четвърти въпрос не е обусловил волята на въззивния съд. Съдът е приел, че двата договора не следва да бъдат приложени в тяхната цялост, противно на заложените във въпроса фактически твърдения на касатора. Клаузите на договорите и допълнителните споразумения са цитирани от въззивния съд само във връзка с преценката на действителността на сделките, но липсва правен извод, че която и да е тяхната клауза ще бъде приложена.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението. За пълнота следва да бъде добавено, че конкретният довод на касатора за приложение на разпоредби от неприложим закон – чл. 14, ал. 2 ЗПК от 2006 (отм.), е относим към въззивното решение в частта, с която в приложение на последната норма въззивният съд частично е уважил предявения иск за сумата 23 141,62 лв., която част на въззивното решение не е предмет на касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски имат ответниците по касация, като на осъществилото правна защита по реда на чл. 38 ЗА адвокатско дружество следва да бъде определено и присъдено възнаграждение в размер на 14 000 лв. с вкл. ДДС. Неоснователни са оплакванията на касатора, че нормата на чл. 38 ЗА е неприложима в хипотезите на осъществено упълномощаване и сключен договор за представителство при условията на чл. 71 ЗА с адвокатско дружество, като ограничение в последния смисъл не се съдържа в закона. Неоснователно е и възражението на касатора, че при определяне на дължимия размер на възнаграждение в хипотезата на чл. 38 ЗА не следва да бъде начисляван ДДС при регистрация на адвокатското дружество по ЗДДС. По въпроса е налице произнасяне от Съда на Европейския съюз с решение от 23.10.2025 г. по дело С – 744/2023 г., задължително за българските съдилища на основание чл. 633 ГПК. С цитираното решение по отправено преюдициално запитване от български съд – Софийски районен съд, е отговорено, че член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер. Изтъкнато е, че макар заплащането на адвокатското възнаграждение да зависи от случайност според резултата от производството, то все пак представлява действителната насрещна престация за услугата, състояща се в процесуално представителство на клиента. Отговорът е даден при отчитане на релевантните разпоредби на националното законодателство, включително на чл. 38, ал. 2 ЗА, и е възприет в актуалната практика на ВКС по постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 3358 от 28.11.2025 г. по ч. т. д. 1957/2025 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение