Определение № 1654 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2431/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, „Залива – 47 – СП“ АД, срещу решение № 168 от 11.06.2024 г. по т. д. № 356/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 188 от 25.04.2023 г. по т. д. № 681/2022 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Залива – 47 – СП“ АД иск по чл. 124 ГПК за установяване, че не дължи на „Електроразпределение Север“ АД сумата в размер на 26 766,68 лева, за която е издадена фактура № [ЕГН]/04.10.2022 г., начислена за периода от 01.07.2022 г. до 28.09.2022 г. за обект с административен адрес: [населено място], [улица], с клиентски № [ЕГН] и с абонатен № 1164047, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд в нарушение на процесуалния закон не e уважил поддържаното от него доказателствено искане за събиране на експертиза, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Сочи, че въззивният съд е нарушил и нормата на чл. 15 ЗНА, като е приложил подзаконовия акт - ПИКЕЕ, независимо от противоречието му на ЗЕ, вместо да приложи уредената с последния забрана ответникът да продава и претендира заплащане на цена за доставена електрическа енергия. Изтъква, че сделката между страните, на която се е позовал въззивният съд, е нищожна на основание чл. 26 ЗЗД. Оспорва съдебното решение и като необосновано, доколкото не съответства на събраните по делото доказателства и придадената им с процесуалния закон доказателствена стойност. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане на въззивния съд.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да приеме нов доклад по делото и да обяви за относим към спора факт, който не е бил обявен за такъв в първоинстанционното производство, когато с неговото установяване е мотивирано въззивното решение?

2. Длъжен ли е въззивният съд да уважи доказателствено искане за установяването на такъв факт и да разпредели доказателствената тежест за неговото доказване?

3. Длъжен ли е въззивният съд да изследва съответствие между законова норма с подзаконова норма и да приложи законовата норма при противоречие между тях?

4. Съответстват ли текстовете на чл. 56, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ПИКЕЕ от 2019 г., регламентиращи право на оператор на разпределителна електрическа мрежа да получи от краен потребител плащане на количества електроенергия, със забраната за такова право, регламентирана в чл. 44, ал. 3 във вр. с чл. 39, ал. 1 от Закон за енергетиката, съобразно определенията по точки 27г, 28а, буква „а”, 346, буква „а”, 41а и 64 от пар. 1 от неговите допълнителни разпоредби?

5. Длъжен ли е въззивният съд да прогласи нищожност на сделка, сключена в нарушение на закона или при негово заобикаляне?

6. Длъжен ли е въззивният съд да постанови своето решение след установяване на действителното осъществяване на всички относими факти, като обсъди доказателствата с действително им съдържание и да цени тяхната доказателствена стойност съобразно тяхното единно или противоречиво установяване на факт?

7. Имат ли доказателствена стойност данни в частен писмен документ, когато данните не са установени лично от страна, от негов представител или от независим свидетел?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Електроразпределение Север“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Сочи, че по приложението на чл. 83 ЗЕ е налице утвърдена съдебна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че създалите се между страните отношения намират уредба в Закона за енергетиката и в редица подзаконови нормативни актове, регламентирани в чл. 83, ал. 1 ЗЕ. Посочил е, че един от спорните въпроси по делото е свързан с приложението на подзаконовия нормативен акт, посочен в чл. 83, ал. 1 т. 6 ЗЕ, а именно Правилата за измерване на количеството електрическа енергия (ПИКЕЕ), издадени от председателя на КЕВР. Счел е, че същите са приети от КЕВР с решение по т. 1 от протокол № 67 от 24.04.2019 г. на основание чл. 21, ал. 1, т. 9 и чл. 83, ал. 2 във връзка с чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ в изпълнение на делегирани със закон правомощия, съобразно чл. 2, ал. 1 във вр. чл. 11 и чл. 12 ЗНА, поради което съставляват източник на право в качеството си на акт по прилагане на закона с нормативен характер. Изтъкнал е, че съгласно чл. 1 Правилата определят условията и реда за установяване на случаите на неизмерена, неправилно, неточно измерена електрическа енергия и/или енергия, за която има измерени показания в невизуализиран регистър на средството за търговско измерване; реда и начините за преизчисляване на количеството електрическа енергия при установяване на неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия и/или енергия, за която има измерени показания в невизуализиран регистър на средството за търговско измерване, съответно правата и задълженията на страните в тези хипотези. Счел е, че дадената уредба с чл. 56 ПИКЕЕ е в рамките на законовата делегация и не противоречи на нормативен акт от по-висока степен, включително не противоречи на общото правило, че за доставена на потребителя електроенергия се заплаща цена, която е регулирана от държавен орган. Подчертал е, че регулация в съответната насока се съдържа и чл. 56, ал. 3 ПИКЕЕ по отношение преизчисленията, които операторът на съответната мрежа извършва, както и прякото им заплащане от ползвателя (чл. 56, ал. 2 ПИКЕЕ), като е приел, че самото подзаконово възлагане на вземането, легитимиращо оператора на мрежата, вместо доставчика, не противоречи на нормативен акт от по - висока степен. Счел е, че се касае за специални норми, които дерогират общите такива. Като допълнителен мотив за липсата на противоречие между подзаконовата уредба и ЗЕ се е позовал и на начина, по който са приети самите ПИКЕЕ - по предложение на доставчика и на разпределителя на електрическа енергия. Посочил е, че с влизането в сила на новите ПИКЕЕ от 04.05.2019 г. е уредена принципната възможност за коригиране на сметката на абонати за минал период, но само при стриктно спазване на предвидените в ПИКЕЕ изисквания. Счел е, че правилата, установени в новия ПИКЕЕ, са приложими и за процесната корекционна процедура, за която е съставен констативен протокол № 5101764/28.09.2022 г., в подкрепа на който си извод се е позовал на практиката на ВКС по решение № 60269 от 27.05.2022 г. по гр. д. № 1054/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО. Изтъкнал е, че е безспорно, че ищецът е „краен клиент“ по смисъла на § 1 т. 27г от ДР на ЗЕ – клиент, който купува електрическа енергия или природен газ за собствено ползване (видно и от заявление за присъединяване към електропреносната мрежа, л. 49 – л. 50 от делото), а ответникът е „оператор на разпределителна мрежа“, съгласно § 1 т. 34б, б. „а“ от ДР на ЗЕ, както и собственик на средството за търговско измерване (СТИ) съгласно чл. 116, ал. 3 ЗЕ. Подчертал е, че в своята практика ВКС е възприел наличие на законово основание за електроразпределителното дружество да начислява корекции на сметки на потребители за минал период, в която насока се е позовал на решение № 50081 от 12.10.2023 г. по т. д. № 1134/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. Счел е, че общото правило, че корекцията на цената се извършва в полза на другата страна по продажбеното правоотношение - доставчика (продавача) на електрическа енергия, е възприето в разпоредбата на чл. 56, ал. 4 от ПИКЕЕ, но само в хипотезата на чл. 53, ал. 1 от ПИКЕЕ, като относно всички останали случаи на преизчисляване на количества електрическа енергия по реда на раздел IХ от ПИКЕЕ, включително и по чл. 50, ал. 1 и ал. 2 от ПИКЕЕ, когато е налице промяна на схемата на свързване на СТИ, с разпоредбите на чл. 56, ал. 1 и ал. 2 ПИКЕЕ е установено отклонение от общото правило, че корекцията на сметката на потребителя е в полза на крайния снабдител (доставчика) на електроенергия, като вместо него титуляр на вземането за дължимата сума е операторът на електроразпределителната мрежа. Посочил е, че възприетото съответства на разпоредбите на ЗЕ, като е отчел, че по силата на чл. 86, ал. 3, т. 2 ЗЕ дейността по пренос на електрическа енергия на оператора на електропреносна мрежа включва и събирането на всички вземания, свързани с преноса, част от които са и тези суми, които са преизчислени по реда на чл. 50 – чл. 56 ПИКЕЕ. Заключил е, че при горната правна уредба крайният клиент дължи заплащане на потребената електрическа енергия, преизчислена при условията на ПИКЕЕ, на оператора на електроразпределителната мрежа като потребител на енергийна услуга по смисъла на т. 41б, б. „а“ от ДР на ЗЕ.

По втората спорна група въпроси относно законосъобразността на извършената корекция и изготвянето на констативния протокол в съответствие с изискванията на ПИКЕЕ от 2019 г. е съобразил установените по делото обстоятелства, че констативният протокол за проверката е съставен в отсъствието на собственика на партидата или негов представител, но в присъствието на конкретно посочен свидетел, който е вписан от съставителите на КП като служител в юридическото лице и от формална страна това удовлетворява нормативните изисквания по аргумент от чл. 49, ал. 3 ПИКЕЕ. Добавил е, че изводимо от разпоредбата на чл. 49, ал. 3, изр. 2 ПИКЕЕ подписалият протокола свидетел следва да присъства по време на фактическото извършване на техническата проверка на СТИ, което обезпечава възможността той да възприеме обстоятелствата по извършването като гаранция за достоверност на отразените в КП фактически обстоятелства, които обуславят случай на неизмерване на количества електрическа енергия и даващ право на оператора на съответната електроразпределителна мрежа да определи количеството ел. енергия, съгласно раздел IX от ПИКЕЕ. В тази насока е съобразил показанията на св. Т., че свидетелката, подписала КП от страна на ищцовото дружество като сочен в протокола техен представител, не е присъствала през цялото време на извършваната проверка, а към края, когато е дошла и подписала. Изтъкнал е, че констативният протокол като частен свидетелстващ документ се ползва с формална доказателствена сила, поради което следва да бъде обсъден ведно с останалите събрани по делото доказателства, в това число заключението на приетата съдебно-техническата експертиза и гласните доказателства от разпита на свидетелите. Приел е, че от заключението на вещото лице по приетата СТЕ безспорно се установява, че в случая е налице неправомерно свързване между входящите и изходящи фазови проводници преди и след процесното СТИ (поставен мост), като по този начин през електромера и неговата измервателна система не преминава цялото количество потребена електроенергия и съответно същото не е отчетено. Посочил е, че доказателства, които да оборят този извод на вещото лице, не са събрани. Изтъкнал е, че тези изводи се подкрепят и от показанията на свидетелите, разпитани пред първоинстанционния съд. Обобщил е, че по делото безпротиворечиво се установява наличие на промяна в схемата на свързване на СТИ, водеща до неизмерване на целия обем доставена и потребена електрическа енергия, като елемент от фактическия състав на правомощието по чл. 50, ал. 2 ПИКЕЕ. Позовал се е на извода на експерта, че техническите параметри на присъединителните съоръжения и техният допустим ток на захранващите проводници показват, че изчислената електроенергия за доплащане от 41 454 kWh може да бъде доставена до абоната, съобразявайки пропускателната способност на присъединителната линия и съоръжения, а направените изчисления в издадената впоследствие фактура от разпределителното дружество за остойностяване на електрическата енергия за доплащане са математически точни, съобразени със зададените параметри и крайната цена е съответна на утвърдените от КЕВР цени, действащи в рамките на изследвания период. В подкрепа на извода си, че така изчислената сума на корекцията се дължи от потребителя ищец на ответника – електроразпределително предприятие се е позовал на практиката на ВКС по решение № 144 / 12.03.2021 г. по гр. дело № 1251/2020 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО и решение № 120/ 26.01.2021 г. по гр. дело № 3754/2019 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, като е възприел и правните изводи по последната, че е ирелевантно обстоятелството дали неточното отчитане на действително доставената електрическа енергия се дължи на виновно поведение у потребителя.

По изложените съображения е потвърдил като правилно обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първите два поставени от касатора въпроси са относими към оплакванията му за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, касаещи дадения доклад на делото, обусловили необоснованост на съдебния акт и твърдяна от него доказателствена непълнота относно неуказана с доклада доказателствена тежест за релевантните факти по неточно отчитане на доставяната до негов обект електрическа енергия.

Предвид дадените разяснения със задължителната съдебна практика по т. 2 от ТР 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. С тълкувателния акт е прието, че пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, като за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Въззивният съд е процедирал в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика, като е извършил преценка за липса на неточност или непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад на делото, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК да е извинителна причина за допускането на доказателства за първи път във въззивното производство, и изложил изрични мотиви защо няма да допусне събирането на исканата от въззивника СТЕ.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селектиране на касационните жалби.

Формулираните трети и четвърти въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, макар да са обсъждани от въззивния съд, доколкото не покриват сочените допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въззивният съд е изложил изрични мотиви по възраженията на въззивника за противоречие на относимите правила на ПИКЕЕ на ЗЕ и счел същите за неоснователни. Приел е, че Правилата за измерване на количеството електрическа енергия (ПИКЕЕ) са издадени от председателя на КЕВР и са приети от КЕВР с решение по т. 1 от протокол № 67 от 24.04.2019 г. на основание чл. 21, ал. 1, т. 9 и чл. 83, ал. 2 във връзка с чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ в изпълнение на делегирани със закон правомощия, съобразно чл. 2, ал. 1 във вр. чл. 11 и чл. 12 ЗНА, поради което съставляват източник на право в качеството си на акт по прилагане на закона с нормативен характер, както и че дадената уредба с чл. 56 ПИКЕЕ е в рамките на законовата делегация и не противоречи на нормативен акт от по-висока степен, включително не противоречи на общото правило, че за доставена на потребителя електроенергия се заплаща цена, която е регулирана от държавен орган.

Горните изводи на съда са в унисон с утвърдената практика на ВКС, включително по цитираното от въззивния съд решение № 50081 от 12.10.2023 г. по т. д. № 1134/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и сочената с него относима практика, намерила отражение в решения на ВКС, ГК: решение № 16 от 09.02.2021 г. по гр. д. № 1635/2020 г., III ГО; решение № 77 от 30.05.2022 г. по гр. д. № 2708/2021 г., III ГО; решение № 115 от 17.06.2022 г. по гр. д. № 3817/2021 г., IV ГО; решение № 85 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 2528/2021 г., IV ГО; решение № 153 от 29.06.2022 г. по гр. д.№ 2999/2021г. на IV ГО; и решение № 50186 от 24.10.2022 г. по гр. д. № 4372/2021 г., IV ГО, с която е прието, че съгласно чл. 86, ал. 3, т. 2 ЗЕ дейността по пренос на електрическа енергия на оператора на електропреносна мрежа включва и събирането на всички вземания, свързани с преноса, част от които са и тези суми, които са преизчислени по реда и при условията на чл. 50 – чл. 56 ПИКЕЕ. Счетено е, че тази уредба е в рамките на законовата делегация ( чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ, вр. чл. 98а, ал. 1, т. 6 ЗЕ ) и не противоречи на нормативен акт от по-висока степен; крайният клиент дължи заплащане на потребената електрическа енергия, преизчислена при условията на ПИКЕЕ, на оператора на електроразпределителната мрежа като потребител на енергийна услуга по смисъла на § 1, т. 41б, б. "а" от ДР на ЗЕ.

Наличието на утвърдена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна и с която въззивният съд се е съобразил, изключва допускането на въззивното решение до касация по сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Петият поставен от касатора въпрос не покрива общия селективен критерий, доколкото не е обсъждан и не е обусловил изводите на въззивния съд и по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Поставеният от касатора шести процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявеният иск за неоснователен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Последният поставен процесуален въпрос е обусловен от невъзприети от въззивния съд фактически констатации. Въззивният съд изрично е посочил, че съставеният констативен протокол за извършена проверка № 5101764/28.09.2022 г. е частен документ, който се ползва с формална доказателствена сила и следва да бъде обсъден ведно с останалите събрани по делото доказателства. В отклонение от заложените с въпроса фактически твърдения въззивният съд е приел, че отразените в протокола констатации се потвърждават/ установяват от останалите събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност – заключение по СТЕ и събраните гласни доказателства от разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели. Несъгласието на касатора с последните фактически изводи на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, което не може да обуслови допускането му до касационно обжалване.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доказва разноски за представляването му от адвокат в размер на сумата 6 732 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение