Определение № 5443 от 26.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 816/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 138527 от 12.12.2024 г., подадена от С. К. Л. чрез адв. А. Д., против решение № 5957 от 01.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 8392/2023 г. по описа на СГС, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 20089881 от 06.05.2023 г., постановено по гр.д. № 50167/2019 г. по описа на СРС, е отхвърлен искът на касатора по чл. 76 ЗС за предаване на владението върху 1/2 ид. част от УПИ *-*, в кв.116 по плана на [населено място], м. „О. “, с площ от 900 кв.м., с адрес [населено място],[жк], [улица], заедно с 1/2 ид.ч. от построената в имота едноетажна жилищна сграда с площ от 94,63 кв.м. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е нарушил диспозитивното начало в процеса като е приел, че ищцата /сега касатор/ е упражнявала търпими действия върху процесния имот, каквито възражения не били въведени нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба. Сочи се също, че решаващия съд е преценявал превратно доказателствата и волята на страните, игнорирайки безспорни по делото факти и не е обсъдил твърдението на ищцата за симулативност на продажбата на имота на първата ответница. В изложението към жалбата се поддържа наличие на специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и за обема на фактическите установявания, които съдът прави при предявен иск по чл. 76 ЗС. Ответниците в проиводството – ответници и по касация Т. Б. Л. и Д. Б. Л. изразяват становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационния контрол. Твърдят, че решението е правилно и е постановено в съответствие със събраните по делото доказателства. Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против подлежащо на обжалване въззивно решение. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното: Съдът е разгледал иск по чл. 76 ЗС. В исковата си молба ищцата извеждала претендираното си право с твърдения, че останала да живее в процесния имот със знанието и съгласието на ответниците след смъртта на техния баща, неин съпруг, както и че ответниците спрели електрозахранването в имота, с цел да се затрудни обитаването му, а по време на нейно отсъствие за няколко дни, били сменени ключалките и бил преустановен достъпът до имота, което представлявало отнемане на владението или държането върху имота по скрит начин без знанието или съгласието й. С отговора на исковата молба ответниците оспорили иска с твърдения, че собственик на имота е ответникът Д. Л.; че ищцата не е собственик, нито владелец, нито държател, а че е била допусната в имота като съпруга на починалия им баща. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел за установено, че ищцата действително е била съпруга на бащата на ответниците, починал на 02.11.2014 г., както и че същият е имал запазено право на ползване на имота. До смъртта на ползвателя ищцата е живяла в имота в качеството си на негова съпруга, а след това е останала в имота със съгласието на ответниците. При тези факти и позовавайки се на практиката на ВКС по приложението на чл. 76 ЗС, въззивният съд достигнал до извод, че ползването на имота от ищцата не съставлявало държане, а търпими действия, на които не предоставена защитата по чл.75 и чл.76 ЗС. Изложено е, че при търпимите действия фактическата власт се придобива със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличностни отношения (съседски, приятелски или роднински), поради което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го извършва, няма никакво право. В този контекст приел, че ищцата не е държател на процесния апартамент, а е упражнявала фактическата власт при условията на търпими действия, доколкото е продължила да ползва имота със съгласието на ответника, негов собственик, с оглед сложилите се между тях междуличностни отношения като съпруга на покойния му баща. Съгласието и на ищцата и на ответника, въз основа на което първата е упражнявала фактическата власт, било свързано изцяло с личностните им отношения, поради което не можело да се квалифицира като облигационно отношение по заем за послужване. В този смисъл постановил и крайния си акт за отхвърляне на владелческия иск. При тези данни настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационна проверка. Първият въпрос за правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото е обуславящ, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Оплакването е за нарушение на диспозитивното начало от въззивния съд, тъй като ответниците не били въвели възражение, че фактическата власт, упражнявана от ищцата, представлявала търпими действия и по този начин е допуснал отклонение от т. 1 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Оплакването не отговаря на фактите по делото. Съдът е приложил нормата на чл. 76 ЗС в съответствие с възраженията на ответниците, че ищцата няма качеството на владелец или държател, а е била допусната в имота като съпруга на титуляра на вещното право на ползване, прекратено със смъртта на ползвателя през 2014 г. с изричното съгласие на собствениците. Фактическите твърдения, че ищцата е допусната до имота по съгласие на собствениците, както и че с ищцата било постигнато съгласие за освобождаване на имота, са повторени във въззивната жалба. Съдът не е обвързан от правната квалификацията на обстоятелствата, на които се основават иска и възраженията срещу него. Той е изложил съображения, че въз основа на събраните доказателства във връзка с доводите на страните приема, че ищцата упражнява в имота търпими действия, а не държане. Тези изводи на въззивният съд са в съответствие с фактическите твърдения на ответниците, а становището на касатора, че е нарушено диспозитивното начало, е неправилно. Въззивният съд е изпълнил правомощията си на инстанция по същество на правния спор, обсъдил е всички правнорелевантни факти, доказателства и доводи на страните и се е произнесъл в съответствие с цитираното тълкувателно решение, което обуславя че касационното обжалване не следва да бъде допускано по първия поставен въпрос. Вторият въпрос за границите на фактическите установявания, които съдът прави при предявен иск по чл. 76 ЗС покрива общата, но не и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, която е в смисъл, че при предявен иск по чл. 76 ЗС съдът е длъжен да установи характера на фактическото състояние, упражнявано върху недвижимия имот. При държането фактическата власт се установява въз основа на правна сделка, по силата на която и с оглед поето по нея договорно задължение собственикът или владелецът на вещта предават временно или безсрочно ползването й, съответно държателят придобива противопоставимо на съконтрахента си облигационно право да ползва вещта съобразно условията на сделката, по която се уреждат отношенията между съконтрахентите. При търпимите действия фактическата власт се придобива също със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличности отношения /съседски, приятелски или роднински/, поради което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го извършва няма никакво право. За да се определи дали действието, което едно трето лице упражнява върху един чужд имот, е между тия, които са само търпими, нужно е да се има предвид, както волята на лицето, което упражнява действието, така и волята на собственика/владелеца, върху имота на когото се извършва то. Ако волята на лицата е да уредят отношенията си чрез правна сделка и са налице съвпадащи волеизявления относно съществени елементи на сделката, то е налице държане въз основа на възникнало облигационно отношение. Ако волята /изрична или предполагаема/ е свързана единствено с междуличностните отношения, то не възниква облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия. Със защита по чл. 76 ЗС се ползват владението и държането, но не и търпимите действия. Последните могат да бъдат прекратени едностранно от собственика или владелеца. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така дадения отговор като е направил ясно разграничение между държането и търпимите, изследвал е характера на отношенията между ищцата и собствениците на процесния имот, както и волята им и въз основа на тези обективни факти е достигнал до единия извод за наличие на търпими действия. Не е налице и никоя от предпоставките за служебно допускане на касационното обжалване, тъй като решението не е нито нищожно, нито вероятно недопустимо, нито очевидно неправилно. При този изход на делото на ответниците по касация следва да се присъдят разноски в размер на 1200 лв. за процесуално представителство пред касационната инстанция. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на второ гражданско отделение