Определение № 121 от 04.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7150/2014 г.

Производство е по чл.288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби: на насрещни страни срещу въззивно решение от 22.04.2014 г. по гр.д. № 2335 /2013 г. по описа на Софийски градски съд, Административно отделение, III-“б” състав, допълнено с решение от 11.09.2014 г., с което отменено решение от 17.02.2004 г. по гр.д. № 12446 /2002 г. по описа на Софийски районен съд, ГК, и вместо това е уважен частично иск с правно основание чл.108 ЗС:

По предявения иск с правно основание чл.108 ЗС на Д. А., Й. А., Грация А., Д. Е. Д., П. М. Д., Е. М., Е. А., В. М. М., В. Т. М. и Ц. М. М. срещу П. К. Ш., Р. М. Ш. - Г. и Столична община е признато за установено, че ищците са собственици на недвижим имот, който може да бъде обособен като самостоятелен УПИ по букви Б,В,Г,Ж,Е,Б, с площ над 300 кв.м. и лице към прилежащата [улица],00 м., така както е показано на пояснителната скица към трайната СТЕ, депозирана по делото и представляваща неразделна част от решението;

Ответниците П. К. Ш. и Р. М. Ш. - Г. са осъдени да предадат на ищците владението на описания недвижим имот, на основание чл.108 ЗС на Д. А., Й. А., Грация А., Д. Е. Д., П. М. Д., Е. М., Е. А., В. М. М., В. Т. М. и Ц. М. М.;

присъдени са разноски в полза на първите жалбоподатели.

В. съд не се е произнесъл по искана ищците срещу Столична община за предаване на владението върху недвижимия имот, в тази част не е поискано допълнване на решението.

Столична община не е обжалвала решението и по отношение на нея то е влязло в сила.

І. Д. А., Й. А., Грация А., Е. М., Е. А., Д. Е. Д., П. М. Д., В. М. М., Ц. К. М. и В. Т. М. – С. са подали касационна жалба срещу отхвърлителната част от решението. Твърдят, че решението е неправилно в тази част и искат искат то да бъде допуснато до касационно обжалване в тази част, като излагат основания за това, да бъде отменено и вместо това искът да бъде уважен и в тази част.

Насрещната страна П. К. Ш. в писмен отговор твърди, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а разгледана по същество счита жалбата за неоснователна.

Другите насрещни страни – Р. М. Ш. и Столична страна не представят писмен отговор.

П. К. Ш. е подала касационна жалба срещу частта от решението, с която искът е частично уважен. Твърди, че в тази част решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това и отменено, а искът да бъде отхвърлен изцяло.

Насрещните страни по втората касационна жалба Д. А., Й. А., Грация А., Д. Е. Д., П. М. Д., Е. М., Е. А., В. М. М., В. Т. М. и Ц. М. М. в писмен отговор твърдят, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че жалбите са допустими, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280, ал.2 ГПК.

Производството е по реда на ГПК.

В. решение е постановено при ново разглеждане на делото от въззивния съд на основание чл.218 з ГПК от 1952 г. (отм.), след като Върховният касационен съд, състав на първо г.о., С решение № 420 от 13.02.2013 г. по гр.д. № 66 /2012 г., е отменил решение от 02.11.2011 г., постановено по гр.д. № 1985 /2004 г. по описа на Софийски градски съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав.

При новото разглеждане на делото въззивният съд е постановил обжалваното решение, като е приел от фактическа страна следното:

Ищците са законни наследници на Т. М., А. Яко А. и М. Яко А. - акционери в бившето търговско индустриално акционерно дружество „Л.”, закупило през 1941 г. 456,23 кв. м. и двете постройки на парцел X.-674, кв. 180, целият с площ от 1109 кв.м., от които застроени 183,40 кв.м., намиращ се в землището на [населено място] при граници: парцели II, X. и ХШа на дружество „Собствен дом”, както и парцел X.-674 от кв.180 с площ от 966 кв.м., находящ се в Б., м. „Равин дол”, при съседи: [улица], Н. М., продавача и А.. М..

Закупените от акционерното дружество имоти са отнети по реда на З.. Ищците са предявили иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ срещу ответниците Шапкареви и Столична община, но той е бил отхвърлен, тъй като съдът е приел, че имотът е възстановен по силата на чл.2 и чл.3, ал.2 ЗВСОНИ.

През 1998 г. ответниците Шапкареви са сключили със Столична община договор за замяна и са придобили ателие с работилница и склад със застроена площ от 144 кв.м. на [улица], построени в УПИ X.-152, кв.180, по плана на [населено място], ведно със съответното право на строеж върху общинското място, цялото с площ от 880 кв.м. През 1999 г. Шапкареви са построили в имота едноетажна жилищна сграда с площ от около 100 кв.м., направили са подобрения, като са терасирали терена, изградили са пътна настилка от бетон и асфалт, подпорни стени на три места. Ответниците са направили възражение за подобрения и право на задържане на имота.

Съгласно приетите по делото единична и две тройни технически експертизи се установява идентичност между имотите, закупени през 1941 г., процесния и парцел V-150. В експертизите е посочено, че от западната част на процесния имот може да се образува самостоятелен УПИ с площ от 320 кв.м. и лице към улицата от 14 м.

В. съд е направил следните правни изводи:

По предявения ревандикационен иск ищците основават своята активна материалноправна легитимация на възстановено право на собственост на основание чл.2 и чл.3, ал.2 ЗВСОНИ. За да бъде уважена ревандикационната претенция, основана на реституция по силата на закона, следва да се установи дали са налице материалноправните предпоставки на ЗВСОНИ. В случая, след преценка на събраните доказателства, съдът е стигнал до извода, че ищците са законни наследници на акционерите Т. М., А. Яко А. и М. Яко А. в бившето търговско индустриално акционерно дружество „Л.”, както и че имотите, закупени през 1941 г. от дружеството, са отнети по реда на З. – акт, визиран в чл.2,ал.2 (всъщност ал.1) ЗВСОНИ. Съдът е отбелязал обстоятелството, че с влязло в сила решение № 154 от 07.02.1998 г., постановено по гр.д. № 3092 /1994 г. по описа на СГС, I състав е отхвърлен искът с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК (отм.), предявен от същите ищци срещу Столична община за процесното дворно място, поради което, на основание чл.224 ГПК (отм.) е налице сила на пресъдено нещо спрямо Столична община досежно установителния иск, който се съдържа в иска по чл.108 ЗС.

Относно предпоставката имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден, необходимо и достатъчно условие е имотът да е налице, да съществува реално като обект на собственост до размерите, в които е бил отчужден. Съгласно изготвената първоначална тройна СТЕ, както и новата такава, и като взема предвид становището на Главния архитект на район „В.”, въззивният съд е приел, че е налице условието на чл.19, ал.1, т.1 ЗУТ за разделянето на УПИ X.-152 на два урегулираните поземлени имота, а именно: УПИ- по букви Б, В, Г, Ж, Е, Б-незастроен и по букви В, З, К, Ж, В-застроен. Съдът е приел за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на обособения нов незастроен недвижим имот, за който е предложен номер X.-152 по букви Б, В, Г, Ж, Е, Б и е с площ от около 338 кв.м., а като ПИ по кадастралната карта по букви А, Б, В, Г, Д, А площта е около 366 кв.м.

Предвид изхода на спора, възражението за подобрения и право на задържане се явява неоснователно.

І. По предпоставките за допускане на касационно обжалване по жалбата на жалбоподателите – ищци:

Настоящият състав намира, че предпоставките са налице по въпросите:

Процесуалноправни:

Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните?

С въззивната си жалба ищците са навели доводи за неправилност на първоинстанционното решение – за неправилност на извода на съда, че старата постройка, за която липсват строителни книжа, е изградена след одържавяването.

В. съд не е обсъдил тези факти и независимо от това е приел, че искът е неоснователен за застроената част от имота.

Не е обсъдено обстоятелството и че една от постройките е построена след 1999 г. и дали това е пречка за възстановяването на собствеността по силата на закона.

С това въззивният съд във въззивно производство по ГПК от 1952 г. (отм.) е нарушил разрешението, прието в т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща дейност., което е пояснено в мотивите на тълкувателното решение, че въззивният съд следва да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора въз основа на самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал.

Материалноправни:

Като не е обсъдил изложените доводи за фактите, които са от значение за възстановяване на собствеността – дали сградите, които се намират в имота, са построени преди одържавяването или след реституцията или след одържавяването, но без строителни книжа, но е приел извода, че предпоставките за възстановяване на собствеността върху застроената част от имота не са налице, въззивният съд е допуснал противоречие с разрешението, прието с ТР № 6 /10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС, че и в тези случаи собствеността се възстановява по силата на закона (че в такива случаи не са налице пречки за реституцията).

Противоречивите разрешения представляват основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.2880,ал.1т.1 ГПК в обжалваната част.

ІІ. По предпоставките за допускане на касационно обжалване по жалбата на ответниците Шапкареви:

Във втората жалба, в изложението на касационните основания, са поставени следните правни въпроси:

Материалноправни:

1. В хипотезата на отчужден незастроен имот, когато след национализацията са построени нови сгради от държавата, следва ли да се приеме, че теренът е изгубил своята самостоятелност и се касае за нов обект на собственост, който не подлежи на реституция, счита ли се, че имотът е изцяло променен и теренът вече има обслужващ характер спрямо новото строителство?

2. Допустимо ли е реституиране и обособяване на отделен имот от незастроената част на национализиран имот – градина, който впоследствие е бил предназначен за индивидуално жилищно строителство и след национализацията е бил застроен със сгради по предназначение. Счита ли се в този случай имотът изцяло застроен и неподлежащ на реституция?

Въпросите не са обуславящи, доколкото въззивният съд не е приел, че незастроената част от терена обслужва застроената.

Процесуалноправен:

3. Обвързани ли са правоприемниците на страните по спор за собственост от силата на пресъдено нещо на решението, с което се отхвърля установителен иск за собственост?

Обвързани са, въззивният съд е приел, че Столична община (СО) - праводател на ответниците по настоящото дело, е обвързана от силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение (№ 154 от 07.02.1998 г., по гр.д. № 3092 /1994 г. по описа на СГС, I състав), с което е отхвърлен иск на ищците срещу СО за процесния имот, но не е направил извод за недопустимост на иска на същите ищци срещу правоприемниците на СО за същото място.

Въпреки това не съществува съмнение за недопустимост, т.к. посоченото решение не е влязло в сила в тази част: в нея то е обезсилено с решение на САС, по гр.д. № 2476 /1998 г. което не е обжалвано в тази част и е влязло в сила видно от приетото в решението по гр.д. № 1204 /2001 г. на ВКС, ІV, г.о., с което решенето на САС е обжалвано в друга част.

Материалноправен:

4. Длъжен ли е съдът са обоснове преценката си относно реституирането на свободната част от национализиран недвижим имот, освен по технически параметри за образуване на парцел и със законните основания за това, съобразявайки отреждането и предназначението на имота.

Въпросът е обуславящ, но е разрешен в съответствие с ТР № 1 / 1995 г. на ОСГК на ВС, с което е прието, че правото на собственост върху имотите по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ се възстановява и при промяна на предназначението им.

Твърди се противоречие с решение № 567 / 21.06.2010 г. по гр.д. № 1112 /2009 г. на ВКС, І г.о. с което е прието, че след промяна на предназначението на имот и осъществяване на благоустройствени мероприятия, той не съществува във вида и до размерите, в които е отчужден.

Няма противоречие, в посоченото решение се имат предвид изменения преди реституцията, а не след това.

Процесуалноправен:

5. Длъжен ли е въззивният съд да изпълни указанията на касационния съд, дадени му с отменителното решение? (Този въпрос е свързан с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил с.п.н. на решение № 154 от 07.02.1998 г., по гр.д. № 3092 /1994 г. по описа на СГС във връзка с оплакване за недопустимост на иска, следователно въпросът е свързан с въпрос № 3).

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди. В. съд е обсъдил с.п.н.. Длъжен е изпълнил указанията във визираната част – (да обсъди с.п.н. на влязло в сила решение), макар че не е обсъдил представените с него решения на горните две инстанции по същото дело, Макар изводът му за влизане на решението в сила в обсъдената част да е необоснован и неправилен, както беше посочено, той не се е отразил на правилността на извода за допустимостта на иска.

Процесуалноправен:

6. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да изложи фактически и правни основания за отхвърляне на претенция за заплащане на подобрения и право на задържане, направени с възражение по иск за собственост?

В. съд е приел е, че предвид изхода на спора, възражението за подобрения и право на задържане се явява неоснователно. Според мотивите възраженията не следва да се разглеждат, защото искът е отхвърлен.

Но искът е уважен за една реална част от дворното място и отхвърлен за друга.

Т.е. изложените мотиви се отнасят само до тази част от възраженията, които се отнасят до отхвърлената част от иска. Не са изложени мотиви за отхвърлянето на възраженията, които се отнасят до уважената част от иска. Вземането за подобрения не е обсъждано изобщо.

Поради това и е налице противоречие с посоченото решение № 241 /17.10.2012 г. по гр.д. № 850 /2011 г. на ВКС, ІІ г.о., в което е прието, че по делото на въззивния съд липсват мотиви, т.к. не са изложени каквито и да било фактически и правни съображения, които да позволяват преценка на крайните изводи на съда, Нарушена е нормата на чл.236,ал.2 ГПК, което е основание за отменяването му

От изложеното следва извод, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по жалбата на ответника в частта и за възраженията и за подобрения и право на задържане.

Д. А., Й. А., Грация А., Е. М., Е. А., Д. Е. Д., П. М. Д., В. М. М., Ц. К. М. и В. Т. М. – С. следва да заплатят на ВКС сумата 335.35 лева държавна такса за разглеждане на касационните им жалба по обжалваната част от иска по чл.108 ЗС (отхвърлената).

Воден от изложеното, съдът