Определение № 2609 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1883/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на адвокат П. К. срещу решение № 134 от 03.04.2024г. по в.т.д. № 718/2023г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 588 от 01.09.2023г. по т.д. № 89/2022г. на Окръжен съд – Стара Загора. С първоинстанционното определение е била отхвърлена молбата на касатора за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските с присъждане на сума от още 5 216. 20 лева адвокатско възнаграждение с ДДС по чл. 38 от ЗА за осъщественото в производството по т.д. № 89/2022г. процесуално представителство на Г. Й. М..

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че решението на въззивния съд в обжалваната част е постановено в противоречие на закона. Относно присъжданото адвокатско възнаграждение е съобразима Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към датата на приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд (май 2023г.). Поради това неправилно е прието, че адвокатският хонорар възлиза на сумата от 3 388. 80 лева с ДДС вместо 8 304 лева с ДДС. Същевременно решението на СЕС по дело С-438/22 е неотносимо. То не обхваща хипотезата на оказване на безплатна правна помощ и в тези случаи не се нарушава свободата на договаряне и конкуренция, тъй като липсва сключен договор между адвокат и клиент.

Касаторът иска след допускане до касация и отмяна на решението в обжалваната част да бъде присъдена допълнително сума от 4 915. 20 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред първа инстанция.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното определение е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Формулираните от касатора въпроси са:

1. Приложими ли са разпоредбите на актуалната към датата на приключване на устните състезания редакция на НМРАВ, издадена на основание чл. 26 от ЗА, при определяне на адвокатския хонорар на основание чл. 38 от ЗА (при оказана безплатна правна помощ) и текстът на ал. 2 („съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати“) и в кои случаи съдът не е обвързан от разпоредбите на наредбата във връзка с постановеното решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22? Ако липсва изрично договаряне и съгласие на адвоката да осъществи представителство при възнаграждение в размер по-нисък от установения в НМРАВ, как следва съдът да определи размера на адвокатското възнаграждение и трябва ли са се съобразят разпоредбите на НМРАВ?

Според касатора въпросът е от значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото.

2. При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията В НМРАВ от бр. 88/04.11.2022г. на ДВ, при действието на което е постановено решение, т.е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение и трябва ли съдът да съобрази разпоредбите на НМРАВ ако между страните не е договорено възнаграждение, различно от установеното в наредбата.

Касаторът счита, че обжалваното определение противоречи на практиката на Върховния касационен съд, обективирана в определение № 829 от 20.11.2014г. по ч.гр.д. № 6417/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и определение № 2157 от 14.07.2023г. по ч.гр.д.№ 2863/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

От насрещната страна по жалбата „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД не е подаден отговор.

Отговор не е подаден и от подпомагащата страна Д. Д. Г..

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, което с обжалваната част е с характер на определение, както и не се установява вероятна негова нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, за да бъде допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Първоинстанционното производство по т.д. № 89/2022г. на Окръжен съд – Стара Загора е било образувано по искова молба от 09.03.2022г. на Г. Й. М. срещу „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД с предявен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата от 100 000 лева, частично от 220 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на И. С. М., с когото е съжителствала фактически, при пътнотранспортно произшествие от 17.10.2021г. С исковата молба е било представено пълномощно за адвокат П. К. и договор за правна помощ и съдействие от 30.10.2021г. с уговорено безплатно процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Ищцата е била освободена от заплащане на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.

Производството е било разгледано и решено по реда на търговските спорове, като спирането му на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК е било отменено от Апелативен съд – Пловдив по подадена от ищцата частна жалба. След проведени три открити съдебни заседания (последното на 22.05.2023г.), на които са били събрани писмени доказателства, доказателства по издадени съдебни удостоверения, както и изслушани трима свидетели и прието заключение на комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, с решение № 189 от 08.06.2023г. на ищцата са били присъдени 80 000 лева обезщетение (базов размер на обезщетението от 100 000 лева, намалено с 1/5 поради съпричиняване). Също съгласно решението на адвокат К. са били присъдени 3 388. 80 лева адвокатско възнаграждение с ДДС, съответно на уважената част от иска. Съобразен е бил минимумът на възнагражданието съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие от 30.10.2021г. (4 236 лева с ДДС).

Своевременно с молба по чл. 248 от ГПК от адвокат К. е поискано изменение на решението в частта на разноските, като й се присъдят допълнително 5 216. 20 лева, съответно на минималното възнаграждение по наредбата в редакцията към датата на приключване на устните състезания по делото (ДВ, бр. 88 от 04.11.2022г.), което е общо 10 380 лева с ДДС или 8 604 лева с оглед отхвърлената част от исковете. От застрахователното дружество не е бил подаден отговор по молбата. Отговор не е постъпил и от подпомагащата страна. С определение от 01.09.2023г. по делото съставът на Окръжен съд – Стара Загора е оставил молбата без уважение.

С решение № 134 от 03.04.2024г. по образуваното на 12.12.2023г. в.т.д. № 718/2023г. на Апелативен съд – Пловдив присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 80 000 лева е било потвърдено, като въззивните жалби на страните съответно срещу осъдителната и отхвърлителната част на първоинстанционното решение са счетени за неоснователни. Подадената частна жалба срещу първоинстанционното определение по чл. 248 от ГПК относно присъденото на адвокат К. възнаграждение е била оставена без уважение. Съображенията са били, че дори са се възприемат доводите на адвоката относно приложимата редакция на Наредба № 1 от 09.07.2004г., след постановяването на решение по дело С-438/22 на СЕС тази наредба, в частта на предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения, е неприложима. Предвидените минимални размери на възнагражденията не са задължителни и не обвързват съда. Съдът изхожда от фактическата и правна сложност на делото, вида и качеството на извършената работа. Според въззивния съд определеното по съразмерност възнаграждение от 3 388. 80 лева е адекватно, независимо от това, че съставът е изхождал при определянето му от други съображения. Прието е било още, че за представителство на ищцата – жалбоподател във въззивното производство на адвоката са дължими също 3 388. 80 лева възнаграждение, които са били присъдени.

При тези установени обстоятелства вторият въпрос на касатора относно приложимата редакция на Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е правен въпрос от значение за изхода на делото съгласно изискванията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Това е, защото в обжалваното решение въззивният съд изобщо е отрекъл тази наредба да намира приложение в случаите на чл. 38 от ЗА.

Поставеният от касатора първи въпрос се свежда до питането дали с оглед решението на СЕС по дело С-438/22, при определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА съдът е обвързан с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така уточнен и конкретизиран въпросът е от значение за изхода на делото. На него в обжалваното въззивно решение е отговорено отрицателно, а в хода на делото касаторът е поддържал и поддържа, че решението по дело С-438/22 не обхваща хипотезата на оказване на безплатна правна помощ.

Въпреки, че първият въпрос отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и касационно обжалване също не може да бъде допуснато. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ).

Напротив, съществува трайна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, формирана след постановяване на решението на СЕС по дело С-438/22, съдържаща отговор на въпроса, и тази практика, за която не се установява основание да бъде променяна, е съобразена от въззивния съд. Съгласно нея нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но наредбата, в частта на предвидените минимални възнаграждения, е несъответстваща на правото на Европейския съюз. Поради това тя е неприложима, включително в случая на чл. 38, ал. 1 от ЗА. При определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Наредбата не може да бъде съобразявана съответно на правилото на чл. 101, § 2 от ДФЕС като ограничаваща конкуренцията - хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновавано с легитимна цел (осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго), нито може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл са определение № 50015 от 16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 1183 от 14.03.2024г. по гр.д.№ 2605/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 1239 от 13.05.2024г. по ч.т.д. № 1555/2023г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 2948 от 12.06.2024г. по ч.гр.д. № 1567/2024г. на ВКС, ГК, І г.о., определение № 50045 от 02.07.2024г. по т.д. № 1758/2022г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 2198 от 08.08.2024г. по т.д. № 1916/2023г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

Воден от горното съдът