Определение № 1365 от 18.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4508/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 87801/21.07.2025г., подадена от И. П. А., чрез процесуалния представител адвокат И. Ю. от АК-София, срещу решение № 3644 от 11.06.2025г. по в. гр. д. № 14342/2023г. на Софийския градски съд, в частта, с която като е отменено първоинстанционното решение № 12553 от 14.07.2023г. по гр.д. № 58323/2021г. на Софийския районен съд, е уважен предявеният от П. С. Р. срещу касатора осъдителен иск с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС - за осъждането на ответницата да заплати на ищцата сумата до размер от 19206,50 лв., представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване на 1/4 ид.част от съсобствения недвижим имот - двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 120 кв.м и разгъната застроена жилищна площ 240 кв., находяща се в УПИ [№] в кв.32 по плана на [населено място], общ.Р., при съседи по скица: УПИ [№], УПИ [№], УПИ-[№], в кв.32 по плана на [населено място] и улица, ведно със земята, върху която е построена сградата, а именно УПИ [№] в кв.32 по плана на [населено място], общ.Р., утвърден със заповед №19-0334/1990г., целият с площ от 542 кв.м., при съседи на имота по скица: улица, УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№], за периода от 09.12.2016г. до 09.12.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 12.10.2021г., до окончателното й плащане и осъдителен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 2440 лв ., представляваща лихва за забава върху дължимото обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за периода 09.12.2018г. - 09.12.2020г. и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което осъдителният иск за лишаване от правото на ползване на съсобствени имоти бъде отхвърлен изцяло със законните последици. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл.235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона; По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 9 от 25.03.2014г. по гр. д. № 3700/2013г. на ВКС, I г. о. Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил голяма част от релевантните установени по делото факти, имащи пряко отношение към въпроса за допустимостта на иска изобщо, в противоречие със задължителните разяснения, дадени с Постановление № 4 от 1968г. на Пленума на ВС и по-специално не е обсъдил и съобразил в съвкупност с останалите данни (съдържащи се в показанията на разпитания свидетел) данните, съдържащи се в протокола за опис от 10.07.2017г., както и данните, относими към сключения договор за охрана на имота. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация П. С. Р., чрез процесуалния представител адвокат Г. Г. от АК-София, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: За да постанови обжалваното решение, Софийският градски съд е приел, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд и с оглед липсата на ангажирани нови доказателства по реда на чл. 266 ГПК, които да я променят, е препратил към нея по реда на чл. 272 ГПК. От правна страна са изложени съображения, че съгласно чл.31, ал. 1 и ал. 2 ЗС, всеки от съсобствениците може да си служи изцяло с общата вещ по предназначението й и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им, а когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Посочено е, че за да се ангажира отговорността на съсобственик по тази разпоредба, е необходимо да се установи: че вещта е съсобствена с ответника; че се ползва от съсобственик за лични нужди; че неползващият съсобственик е поискал писмено обезщетение за ползите, от които е лишен; ползите, които е пропуснал след поканата, които обикновено се определят в размер на дължимия пазарен наем за съответната идеална част. Посочено е, че ищецът носи тежестта за доказването на правопораждащите факти. Взето е предвид, че съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №7/02.11.2012г. по тълк.д. №7/2012г. на ОСГК на ВКС, „лично ползване“ по смисъла на чл.31 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС ще е основателна когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои (лични или на семейството си) потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа); ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. За да се освободи от отговорност, ползващият съсобственик следва да докаже, че е предложил на неползващия съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и му е осигурил възможността реално да упражнява това свое право. В конкретния случай е посочено, че от влязло в сила решение №207 от 17.01.2014г., постановено по гр.дело №1077/2012г. по описа на РС-гр. Р., е установено, че през исковия период 09.12.2016г. - 09.12.2020г. процесният недвижим имот е съсобствен между страните по делото, при квоти - 1/4 идеална част за ищцата и 1/2 идеална част за ответницата като трети лица, неучастващи по делото, притежавали останалите идеални части. С влязло в сила решение №4864 от 21.10.2015г., постановено по гр.дело №1077/2012г. по описа на РС-гр.Р., е изнесен на публична продан процесния съсобствен между страните недвижим имот, след което съсобствеността досежно имота е прекратена с постановление за възлагане на делбения недвижим имот на купувача по публична продан на 08.10.2021г. по изпълнително дело №39/2017г. по описа на ЧСИ Б. В.. Прието е за установено, че в подадената от ищцата и други съсобственици искова молба, с която е предявен искът за делба срещу ответницата и е било образувано гр.дело №1077/2012г. по описа на РС - [населено място], е обективирана изрична покана към И. П. А. за заплащане за обезщетение по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС. Прието е, че веднъж отправена писмената покана действа занапред без ограничение във времето и без значение дали е нарочна или се съдържа в друг акт - в случая в исковата молба по делбеното производство. Прието е, че от събраните в първата инстанция доказателства, е установено че ответницата И. П. А. не е живяла в недвижимия имот след м.септември 2016г., но въпреки това не е допускала останалите съсобственици, вкл. и ищцата да си служи със съсобствения имот, съобразно притежаваната от нея ид.ч. от правото на собственост. Посочено е, че по делото е доказано обстоятелството, че ответницата е получила писмената покана и не е предоставила достъп на ищцата до съсобствения имот като последната не е била допускана в имота, въпреки че е правила опити за това, както и че не е имала ключ, за което свидетелстват показанията на разпитания по делото свидетел К., който е без родство със страните и чиито показания са кредитирани като дадени в резултат на негови преки и непосредствени впечатления, логично последователни и непротиворечиви, както и кореспондират с останалите събрани по делото писмени доказателства. Формиран е решаващ правен извод, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.31, ал.2 ЗС и предявената искова претенция за присъждане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на процесния имот е основателна. Досежно определяне на дължимия размер на обезщетението за лишаване от правото на ползване на процесния имот съразмерно на притежаваната от ищцата идеална част от правото на собственост върху имота, съдът е кредитирал приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза. Съдебният експерт е изчислил, че средният пазарен наем на процесния имот за периода от 09.12.2016г. до 09.12.2020г. за 1/4 ид.ч. възлиза на 19206.50 лв., до който размер предявения иск е уважен. Прието е, че основателността на акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Посочено е, че по делото е установено, че изискуемостта на вземането за обезщетение за ползване на съсобствения имот е настъпила след отправяне на поканата за заплащането му с исковата молба за образуване на делото за делба, приключило с влязло в сила решение №4864 от 21.10.2015г., с което процесният имот е изнесен на публична продан. Изложени са мотиви, че писменото поискване по чл.31, ал.2 ЗС е равнозначно на поканата по чл.84, ал.2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес предявеният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД е уважен за сумата, за която е предявен от 2440 лв., лихва за забава върху дължимото обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС в размера на сумата от 19206.50 лв. за периода 09.12.2018г. - 09.12.2020г. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението правен въпрос, а именно длъжен ли е въззивният съд, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона. Според соченото в изложението решение №9 от 25.03.2014г. по гр.д.№3700/2013г. на І г.о., съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В настоящия случай при произнасянето си по основния, спорен между страните въпрос, а именно създавала ли е И. П. А. пречки за ползването на имота от страна на ищцата П. С. Р., въззивният съд е съобразил единствено казаното от св.К., за които е приел, че са дадени в резултат на негови преки и непосредствени впечатления, логични и последователни са и не са противоречиви, доколкото кореспондират с останалите, събрани по делото писмени доказателства. Мотиви в подкрепа на тази констатация обаче в обжалваното решение не се съдържат, т.е. липсват съображения за извършен анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение