Определение № 423 от 12.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1026/2025 г.

Производството е по чл. 295 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Рожен Експрес“ АД срещу решение № 16/20.01.2025 г. по в. т. д. № 119/2024 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 24/01.04.2022 г. по т. д. № 35/2021 г. на Окръжен съд Смолян за отхвърляне на предявения от касатора срещу община Смолян иск, за осъждане на последната да заплати сума в размер на 163 315, 50 лв., частично заведена от 761 700 лв., представляваща стойност на компенсации до пълната стойност на абонаментни карти за ученици и пенсионери, дължима на основание чл. 3, т. 6 от договор с дата 08.07.2003 г. за възлагане на обществен превоз на пътници за периода 09.06.2016 г. – 31.12.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и сумата 71 055, 57 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главницата за периода 01.01.2018 г. – до 09.06.2021 г.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Страната заявява наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Релевира и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Формулира следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът да зачете формираната сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение между същите страни, с което е присъдено вземане, произтичащо от същия договор?“

2. „Длъжен ли е въззивния съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото доказателства?“

3. „Кога възниква задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на своето решение доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, които са от значение за изхода на спора?“

4. „Следва ли съдът да установи действителното съдържание на договорното отношение между страните, прилагайки критериите, приложими при тълкуване на договорите в съответствие с предвиденото в чл. 20 ЗЗД?“

5. „Следва ли да бъде извършено повторно тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД на клауза от договор, сключен между страните, за която клауза вече е извършено тълкуване, обективирано във влязло в сила решение? Попада ли в обхвата на силата на пресъдено нещо извършеното тълкуване на клауза на договор по реда на чл. 20 ЗЗД?“

6. „Налице ли е нормативно определено задължение за държавата и общините за заплащане на компенсации на операторите на обществени услуги в по-голям размер от размера на компенсациите, предвидени в закона за бюджета на държавата за съответната година?“

7. „Попада ли в обхвата на силата на пресъдено нещо извършено тълкуване от съда на договорна разпоредба по реда на чл. 20 ЗЗД и постановеното от съда задължително ли е за страните и трети лица?“

8. „Тълкуването на договорна разпоредба по реда на чл. 20 ЗЗД, извършено от съда в съдебно производство има ли задължителна сила за страните при продължаване на изпълнението на процесния договор? Длъжни ли са страните да се съобразят и да изпълняват извършеното тълкуване?“

От касатора се поддържа, че съдът е разрешил първите пет въпроса в отклонение от практика на касационната инстанция, а шести въпрос – в отклонение от практика на СЕС. Последните два въпроса счита, че са от значение за точно приложение на закона и развитие на правото.

Основните оплаквания на касатора са концентрирани върху незачитане от страна на въззивния съд на формираната с решение № 9/2014 г. по т. д .№ 39/2013 г. на Окръжен съд Смолян сила на пресъдено нещо. Наред с това се заявява, че апелативният съд е смесил понятията „субсидии“ и „компенсации“, което е довело до неправилния извод, че е изключена нуждата от обсъждане на въпроса налице ли са предпоставките за изплащане на компенсации съобразно нормите на Регламент № 1370/2007 г. Съдът е обсъдил неотносими към спора правни понятия и разпоредби, доколкото в исковата молба липсват твърдения за наличие на вземане за субсидии съгласно част IV от Наредбата, приета с ПМС № 163/2015 г. Друго възражение срещу въззивното решение е, че апелативният съд не е съобразил критериите на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите и волята на страните. Твърди се и противоречие на решението с Регламент № 1370/2007 г. и практиката на СЕС по тълкуването му.

От ответника по касация община Смолян е постъпил отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна и се заявява становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване. В отговора се поддържа, че в касационната жалба се съдържат твърдения и формулирани въпроси в пълно несъответствие с тези, поставени в рамките на спора, а за спорни са изтъкнати такива, по които на практика липсва спор. В евентуалност се заявява искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде оставено в сила и присъдени разноски в полза на общината.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Въззивното решение е постановено след касационна проверка и отмяна на предходно решение, постановено от друг състав на Апелативен съд Пловдив. В решението по т. д. № 2591/2022 г. състав на ВКС, II т.о. е анализирал разпоредбите в ПМС № 66/1991 г. за определяне минимални размери на намаленията на превозните цени по автомобилния транспорт на някои групи граждани, Наредба № 2/2006 г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници, както и Регламент № 1370/2007 г. относно обществените услуги за пътнически превоз с железопътен и автомобилен транспорт и е извел заключение, че приложимата нормативна уредба допуска изплащане на компенсации за обществена услуга на оператора /превозвача/ в случай, че параметрите, въз основа на които се изчислява компенсацията, не са конкретно уговорени в самия договор, но са установени предварително по обективен и прозрачен начин в общи правила, които определят размера й. Дал е разяснение, че на превозвача, на когото е възложен обществен транспорт и който предлага по-големи от нормативно указаните намаления, се следва компенсация за разликата в стойността на извършената услуга, ако такава е уговорена изрично между страните в съответствие с договорната им автономия по чл. 9 ЗЗД. Когато в сключения договор за обществена услуга по превоз не е уговорена по размер и начин на определяне дължимата компенсация, са приложими съответните общи нормативни правила относно определянето й, като тя не може да надвишава нетния финансов ефект. Възложителят не може да бъде задължен да заплати разликата по пълната стойност на абонаментната карта, когато превозвачът по своя собствена инициатива е счел за икономически целесъобразно да предлага намаления на определени категории лица, по-големи от установените с нормативния акт минимални такива, освен ако това не е изрично уговорено в сключения между тях договор или тази разлика се следва от начина на определяне на компенсацията съобразно нетния финансов ефект. В решаващата част предходният касационен състав е счел за неправилно приетото от въззивния съд наличие на сила на пресъдено нещо, формирана с решението по т. д. № 39/2013 г. на Окръжен съд Смолян. Констатирал е, че в исковата молба, както и в допълнителната искова молба, не са изложени фактически твърдения, че претендираната компенсация е определена по методиката на нетния финансов ефект. Съставът на ВКС е отменил предходното въззивно решение при преценка за неизпълнено задължение за служебно назначаване на счетоводна експертиза с цел установяване дължимостта на суми съобразно противопоставено от ответника възражение за изтекла погасителна давност.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от „Рожен Експрес“ АД срещу община Смолян искове за заплащане стойността на компенсация до пълната стойност на абонаментни карти за ученици и пенсионери, с твърдения за нейната дължимост на основание чл. 3, т. 6 от договор с дата 08.07.2003 г. за възлагане на обществен превоз на пътници. В мотивите на решението съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че клаузата на чл. 3, т. 6 от договора е ясна и тя, противно на твърденията на ищеца, не съдържа задължение за възложителя да заплаща на превозвача некомпенсираната част от стойността на картата до пълния размер на същата, а само относно разпределяне на суми за компенсации, като техния размер и ред, по който това ще бъде сторено, е следвало да се договори допълнително с анекс. Констатирал е липсата на спор между страните, че анекс към договора не е бил сключен. Отрекъл е и наличие на нормативно разписано задължение за компенсация от страна на възложителя по договора за обществен превоз на направени от превозвача намаления, сборът от които да формира вземане в размер на разликата до пълната стойност на абонаментната карта/билет. Мотивирал е извода си с обстоятелството, че нито една от сочените от ищеца норми на Наредба № 2/2006 г. съдържа задължение за ответника да компенсира превозвача до пълния размер на стойността на картата или билета, продадена на ученик/студент и/или пенсионер. Изяснил е, че коментираните от ищеца разпоредби касаят нормативно предвиденото за общините задължение да компенсират превозвача до размера, определен от ресорния министър, като е посочил липсата на спор относно изпълнение на това задължение, допълнително подкрепен и от данните на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Изтъкнал е като довод и липсата на данни за съществуване на неразплатени суми за компенсация на ищеца, които са определени в общинския бюджет и за които стойности превозвачът е издал фактури, последните осчетоводени от страните. Позовал се е на чл. 70 от действащата от м. юли 2015 г. Наредба, аналогична на §2, ал. 3 ПЗР на Наредба № 2/2006 г., според която, ако в сключените договори превозвачите са поели допълнителни задължения, или по-големи намаления на цените за пътуване от нормативно определените, разликата се изплаща със средства на бюджета на съответната община. Съпоставил е сочените разпоредби с липсата на уговорка в процесния договор, задължаваща превозвача да продава съответните превозни документи с конкретно посочен допълнителен процент намаление, от което е извел заключение за липса на поето от ищеца задължение да извършва намаления, по-големи от нормативно определените. Подчертал е, че такова условие не е било включено и в изискванията към лицата, участвали в конкурса, приключил със сключване на процесния договора. Като краен извод е приел, че сочените констатации изключват възможността на основание чл. 19, ал. 2 от Наредба № 2/2002 г. за община Смолян е налице задължение да компенсира превозвача със сума, равняваща се на разликата между реалната стойност на съответния превозен документ и цената, на която е бил продаван от него. Като допълнителен аргумент съдът е изложил, че ищецът не е заявил твърдения за наличие на фактически състав относно предоставяне на субсидии по смисъла на част IV от Наредбата, приета 2015 г., които транспонират Регламент № 1370/2007 г., което е дало основание да изключи нуждата от обсъждане на въпроса дали са налице предпоставките за изплащане на такива субсидии. В резюме е посочил, че не се установява нито законово, нито договорно задължение на ответника, изразяващо се в пълно компенсиране на превозвача със стойността, представляваща разлика между цената, на която е продаван съответният превозен документ, и реалната цена на същия, за изпълнението на което да отговаря. При този изход на делото въззивният съд е счел за безпредметно обсъждането на противопоставеното от ответника възражение за давност.

Не са налице релевираните основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение.

С оглед предопределения от отменителното решение обхват на повторното въззивно производство и формираните в обжалвания акт решаващи правни изводи, формулираните от касатора въпроси /без въпрос номер 5/ не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Въззивният състав не се е отклонил от дадените в предходното решение на касационния състав указанията по приложение на материалния и процесуалния закон. В мотивите на своя акт много ясно е посочил, че липсва формирана сила на пресъдено нещо с решението, постановено по т. д. № 39/2013 г. на Окръжен съд Смолян, поради което отново е подложил на тълкуване клаузите на договора, сключен между страните по делото. Съдът не се е отклонил от практиката на касационната инстанция и фактическия състав на чл. 20 ЗЗД, според които на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. За да се произнесе по предявения иск, въззивният съд е съобразил противоречивите становища на страните относно постигнатите с договора от 08.07.2003 г. уговорки и по-специално чл. 3, т. 6, но е стигнал до различен от сочения от касатора извод, макар да е приложил критериите на чл. 20 ЗЗД - отделните уговорки в договора са анализирани поотделно и във взаимната им връзка при отчитане целта на договора и нормативната рамка, която задава параметрите му. Последната, детайлно разяснена от предходния касационен състав. Следователно не е налице отклонение от създадената по приложение на сочената разпоредба съдебна практика. Несъгласието на касатора с крайния извод на апелативния съд не се явява достатъчно основание за достъп до касационно обжалване.

Липсват изложени релевантни съображения относно наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При съществуващата обилна практика по приложение на чл. 20 ЗЗД касаторът не е мотивирал необходимост от изоставянето й поради нейната неправилност или неактуалност с оглед промяна в обществените отношения.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. Шестият въпрос е формулиран във връзка с оплакванията на касатора, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил норми от Регламент № 1370/2007 г. Съображенията на апелативния състав относно приложението на част IV от Наредбата за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт на някои групи граждани, с която се транспонират правила от сочения регламент не се явява ключов мотив за постановяване на решението, а са изложени съображения в допълнение към решаващите такива. Ето защо, този въпрос не носи характеристиката правен, доколкото не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. При извод за липса на общия селективен критерий безпредметно се явява обсъждането на допълнителните такива, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не е налице и директното основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Както е изяснено в практиката по приложение на сочената разпоредба, очевидната неправилност не се припокрива с обикновената неправилност, съответно тази квалифицирана форма на незаконосъобразност е налице при фрапантни нарушения – подвеждане на факти под норма, която не представлява действащо обективно право, или прилагане на норма в обратния на вложения в нея смисъл, драстични нарушения на основни правни принципи, които са установими само при запознаване с мотивите на обжалвания акт без проверка на събрания доказателствен материал и установени чрез него факти, или преценка за правилно приложение на материална или процесуална действаща норма. В настоящия случай искането за достъп до касация на това основание се явява неоснователно, доколкото такива пороци на обжалваното въззивно определение нито се твърдят, нито се констатират.

При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски, които представляват заплатено адвокатско възнаграждение в доказания размер от 3 500 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС