Определение № 544 от 16.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 250/2014 г.

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Д. С. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. К. Х. от АК-Р., против въззивно решение № 92 от 14.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 162 по описа за 2013 г. на Търговищкия окръжен съд, в частта му, с което като е потвърдено решение № 310 от 04.07.2013 г., постановено по гр.д. № 177/2013 г. на Търговищкия районен съд, Д. С. С. е осъдена да предаде на Р. К. К. и И. Д. К., и двамата от [населено място], [община], държането на недвижим имот – апартамент № 4, [жилищен адрес] находящ се в [населено място],[жк]. В. решение в частта му, с която е отхвърлен искът на Р. К. К. и И. Д. К. срещу Д. С. С. за заплащане на сумата от 1 711,61 лв., представляваща наемна цена за ползване на процесния апартамент за периода от 20.02.2010 г. до 11.02.2013 г. със законните последици като необжалвано, на основание чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила. К. поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е недопустимо и следва да бъде обезсилено. В изложение на основанията за допустимост по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се позовава на разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., съгласно което ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Във връзка с това релевира довод, че както предявеният иск за опразване на процесния апаратамент, така и постановеното въззивно решение са процесуално недопустими, тъй като не съществува процесуална възможност чрез такъв иск и в такова производство да бъде изменено бракоразводното решение в частта му за предоставяне на семейното жилище на родителя, в случая – жената, на когото е предоставено упражняването на родителските права на ненавършилите пълнолетие деца, независимо от обстоятелството, че това жилище е собственост на трети лица, в случая на родителите на мъжа. Ответниците по касационната жалба, Р. К. К. и И. Д. К., и двамата от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. И. И. от АК-Т. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становище за недопустимост на касационната жалба като просрочена, както и за нейната неоснователност и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по неоценяем иск за опразване на недвижим имот. Настоящата инстанция намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, предвид разпоредбата на чл.63, ал. 3 ГПК, която в случая се явява приложима с оглед проведеното от съда производство по реда на чл. 247 ГПК, приключило с решение № 293 от 05.11.2013 г. по в.гр.д. № 162/2013 г. на Търговищкия окръжен съд, с което е допусната поправка на О. във въззивно решение № 92 от 14.10.2013 г. по същото дело в следния смисъл - вместо „решението не подлежи на касационно обжалване”, да се счита, че „решението в частта му, с която е потвърдено решение № 310 от 04.07.2013 г., постановено по гр.д. № 177/2013 г. на Търговищкия районен съд в останалата му обжалвана осъдителна част относно връщане държането върху апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес] подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните”. Препис от решението касаторката е получила чрез пълномощника си на 11.11.2013 г., а касационната жалба е подадена по пощата с дата на пощенското клеймо от 11.12.2013 г., т.е. в законовия едномесечен срок. За да постанови решението си в обжалваната му част въззивният съд е приел, че бракът между бившите съпрузи е прекратен по взаимно съгласие на осн. чл. 100 СК/отм./ с решение № 240/11.06.2009 г. по гр.д. № 528/2009 г. на Т. и по силата на утвърденото от съда споразумение по чл. 101 СК/отм./, ползването на семейното жилище – процесния апартамент, собственост на родителите на мъжа – ищците в настоящото производство, е предоставено на жената – ответница, на която е предоставено упражняването на родителските права по отношение на двете ненавършили пълнолетие деца, без да е определен срок с оглед изискването на чл. 107, ал. 4 СК/отм./. От фактическа страна съдът е приел, че ищците са предоставили ползването на жилището безвъзмездно на съпрузите по време на брака им при условията на договор за заем за послужване, което правоотношение не е променяно нито при развода, нито в отделно споразумение, т.е. и правоотношенията между страните по настоящото дело следва да се разглеждат при условията на този безвъзмезден договор. Като се е позовал на задължителна съдебна практика/решение № 365 от 02.01.2013 г. по гр.д. № 240/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 312 от 08.12.2011 г. по гр.д. № 1700/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК/, въззивният съд е приел, че в нарушение на чл. 107, ал. 4 СК/отм./ с утвърденото от съда споразумение при прекратяване на брака по взаимно съгласие не е определен срок за ползването на семейното жилище, собственост на ищците/родители на мъжа/, поради което съдът е приел, че оптималния срок за ползване на жилището с цел бившата съпруга да има възможност спокойно да уреди жилищните си проблеми, предвид интереса на децата и възможността те да се адаптират към новите условия, е най-много от три години - в рамките на управлението по см. на чл. 229 ЗЗД, в какъвто смисъл е установеното в задължителната съдебна практика. Приел е, че в конкретния случай този срок е изтекъл на 11.06.2012 г., исковата молба е предявена на 20.02.2013 г., като в случая същата служи за покана за връщане на вещта от момента на получаването й от ответницата, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 249, ал. 2 ЗЗД при ползване без определен срок заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта. В. съд е приел, че тъй като оптималния тригодишен срок за ползването на процесния апартамент е изтекъл преди предявяването на иска за опразване, е налице промяна в обстоятелствата, обуславяща правото на собствениците, търпящи наложеното им ограничение, да прекратят безвъзмездното ползване и за поискат връщане на процесното жилище, поради което е уважил предявения иск за опразване. На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая касаторката релевира довод да недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск с твърдението, че не съществува процесуална възможност чрез такъв иск и в такова производство да бъде изменено бракоразводното решение в частта му за предоставяне на семейното жилище на родителя, в случая – жената, на когото е предоставено упражняването на родителските права на ненавършилите пълнолетие деца, независимо от обстоятелството, че това жилище е собственост на трети лица, в случая на родителите на мъжа, ищци в настоящото производство. Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не съществува вероятност за недопустимост на въззивното решение. Предявеният иск за опразване от собственика на вещта срещу нейния ползвател е допустим, а с оглед на установените по делото факти същият се явява основателен или неоснователен. В тази връзка следва да се отбележи, че мерките относно ползването на семейното жилище са акт на спорна съдебна администрация, те не са акт на правораздаване, тъй като не признават нито отричат материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определят реда и начина на упражняване на материалните субективни права. По отношение на предоставяне ползването на семейното жилище, когато то е собственост на близките на единия съпруг, е приложима разпоредбата на чл. 107, ал. 4 СК от 1985 г./отм./, която дава правомощието на съда да предостави ползването на другия съпруг за определен срок, който трябва да бъде определен с оглед на конкретните обстоятелства по делото и предимно при зачитане интересите на ненавършилите пълнолетие деца. Този срок трябва да бъде съобразен с обстоятелството, че нормата на чл. 107, ал. 4 СК/отм./ ограничава правата на собственика на жилището, поради което не може да продължи до навършване на пълнолетие на децата. За да се уредят окончателно жилищните проблеми на бившата съпруга и да има възможност децата да се адаптират към нови условия, е достатъчно предоставянето на семейното жилище в този случай да продължи три години от влизане на брачното решение в сила, както в случая е приел и въззивният съд в обжалваното решение, в какъвто смисъл е и задължителната съдебна практика, цитирана от съда. По изложените съображения и тъй като касаторката не е посочила друг правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд в обжалваната му част не следва да бъде допуснато. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,