Определение № 442 от 01.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2727/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. Иляз М., чрез адв.М.Г. срещу решение №1596 от 28.06.2019г. по т.д.№1891/2019г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №336 от 16.01.2019г. по гр.д.№13348/2017г. на СГС, ГО, 2 състав. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от А. Иляз М. срещу „А.С.М.България“ ООД иск на основание чл.422, ал.1, вр.чл.415 ГПК за признаване за установено, че „А.С.М.България“ ООД дължи на А. Иляз М. сумата 18 000 евро- задължение по запис на заповед от 14.01.2011г. с падеж 02.06.2014г., като са обезсилени заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, издадени по ч.гр.д. №36 541/2017г. на СРС, 155-ти състав и на ответника са присъдени разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваното въззивно решение САС е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, довели до неправилност на акта. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, тъй като не е отчел, че ответникът прави общо оспорване на вземането по записа на заповед, поради което за ищеца не възниква задължение за доказва наличието на каузално правоотношение. Оспорва като необоснован извода на съда, че няма осчетоводено задължение на ответника към ищеца, респ. че не се доказва съществуване на вземане по процесния запис на заповед, тъй като не се установява валидно каузално правоотношение. Счита, че е доказал всички факти, за които му е разпределена тежест на доказване, поради което искът му е основателен. Моли да бъде отменено решението на въззивния съд и да бъде постановено ново решение за уважаване на предявения иск. Претендира разноски. Касаторът поддържа, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол, тъй като са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС- т.2 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК по т.д.№1/2013г. и с каузалната практика по чл.290 ГПК, обективирана в цитираните решения на различни състави на ТК и ГК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани конкретни правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС. Ответникът „А.С.М.България“ ООД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът, предявен на основание чл.422, ал.1, вр.чл.415 ГПК за признаване за установено, че ответникът „А.С.М.България“ ООД дължи на ищеца А. Иляз М. сумата 18 000 евро на основание запис на заповед от 14.01.2011г. с падеж 02.06.2014г., решаващият съдебен състав излага доводи, че от доказателствата по делото, вкл. представеното от ищеца платежно нареждане от 14.09.2011г. за преведена в полза на ответното дружество сума в размер на 18 000 евро не се установява съществуването на валиден договор за заем, респ. не се доказва, че ищецът е кредитор на ответника по кауазалното правоотношение, за чието обезпечение е издаден записът на заповед. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да анализира оплакванията в жалбата и цитираната съдебна практика, за да изведе и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е посочено кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът при постановяване на решението си е нарушил закона и задължителната практика на ВКС, тъй като е приел за недоказани факти, по отношение на които не е разпределил тежестта на доказване и не е дал указания с доклада по делото, респ. се е произнесъл в противоречие с доказателствата по делото, не съставляват въпроси, а оплаквания за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон, както и за необоснованост. Тези нарушения биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационен контрол на решението. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд