Определение № 60551 от 25.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3096/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. Х., чрез процесуален представител адв.Л., срещу въззивно решение от 17.06.2020г. по в.гр.д.№5276/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 13.06.2019г. по гр.д.№2706/2017г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от В. И. Х. срещу Г. С. Я. и Л. Л. Я. искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.183 ЗЗД. Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по жалбата Г. С. Я. и Л. Л. Я., чрез процесуалния им представител адв.М., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от В. И. Х. срещу Г. С. Я. и Л. Л. Я. искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.183 ЗЗД за заплащане на сумата от по 35 000лв. от всеки от тях, представляващи дължима продажна цена по договор за покупко-продажба на движими вещи от 31.10.2016г. Въззивният съд е приел, че от представения по делото договор за покупко-продажба от 31.10.2016г., сключен между страните по делото, се установява, че е постигнато съгласие, че ищецът, като продавач, продава на ответниците, като купувачи, движими вещи „хладилни витрини, хладилници, фризери, стилажи, поставена нова дограма“ срещу задължение на купувачите да заплатят уговорената продажна цена в размер на 70 000лв. по банков път, по посочена в договора сметка; уговорено е, че продавачът е длъжен да предаде на купувачите вещите в състоянието, което се намират, към момента на постигане на съгласие за закупуването. Съдът е изложил съображения, че от посоченото в договора се установява, че не са индивидуализирани движимите вещи, а са посочени общо, без характерни белези, вид, марка, размери, модел, сериен номер, за да се отграничат от други вещи от същия род. Приел е, че възражението във въззивната жалба, че е било невъзможно индивидуалзирането им, тъй като са били изработени по индивидуален проект е неоснователно, тъй като това не изключва да се дадат характеристики на същите. Съдът е посочил, че неопределеност на конкретно закупената процесна вещ следва да бъде отстранена, защото в обратния случай покупката е правно невъзможна, а задължението на продавача – неизпълнимо. Следва родово определените белези на вещта да стигнат обективен максимум, който да ги превърне в индивидуални белези, а вещта за стане предмет не на родово, а на индивидуално определена престация. Съдът е посочил, че съгласно чл. 24, ал.2 ЗЗД при договори за прехвърляне на собственост върху вещи, определени по своя род, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. Предмет на доказване е установяване на индивидуализацията на вещите, както и че същите са получени. Член 186а ЗЗД регламентира, че "рискът от случайно погиване или повреждане на родово определени стоки, преминава върху купувача от момента, в който стоката бъде определена по съгласие между страните или му бъде предадена". Съдът е изложил, че когато при продажбата на родово определени вещи в договора липсва съгласие за начина на предаване, приемане и изпращане на вещите, т. е. за начина на тяхното индивидуализиране, собствеността и рискът преминават от продавача върху купувача от момента на фактическото предаване лично на купувача или на негов представител. По общо правило при продажбата на родово определени вещи собствеността, а оттам и рискът, преминават върху купувача от момента на тяхното индивидуализиране въз основа на съгласие на страните по договора за покупко-продажба. Съдът е посочил, че при изясняване на правното съдържание на понятието предаване по чл. 24, ал. 2 ЗЗД следва да се съобрази неразривна връзка с правните последици - преминаването на собствеността и риска на вещите от продавача върху купувача; че чл. 24, ал. 2 ЗЗД има предвид такова предаване, което дава възможност да премине върху купувача владението, правото на ползуване и разпореждане - т. е. купувачът да може да прави валидни разпореждания с вещите и че тези права купувачът придобива от момента на фактическото предаване на родово определените вещи, от който се приема, че е сключено съглашение и е настъпило индивидуализирането на вещите и преминала собствеността и рискът от продавача на купувача. Съдът е приел, че доводите на въззивния жалбоподател, че в договора движимите вещи са достатъчно индивидуализирани са неоснователни, тъй като липсват индивидуализиращи белези на посочените вещи, като дори не е посочена и бройката на същите; че са неоснователни и възраженията, че индивидуализацията е извършена с това, че процесните вещи се намират в определен недвижим имот-търговски обект, тъй като няма отразяване в договора, а само твърдения в тази насока от ищеца. Съдът е изложил съображения, че възраженията, че от свидетелските показания на свидетеля П. се установява, че е ползвал процесния недвижим имот и вътре са се намирали движимите вещи, не може да се приеме, че установява изпълнение на задължението на продавача да предаде същите на купувачите, тъй като не е посочено точно какви движими вещи са били предмет на договора за покупко-продажба от 31.10.2016г, за да се установи, че същите именно са се намирали в недвижимия имот, който свидетелят е държал под наем, а освен това и преди самото сключване на договора за продажба; че в самия договор за продажба не е посочено, че движимите вещи се намират в търговския обект, за да се установи релевантност на свидетелските показания. Съдът е изложил, че ползването от свидетеля на движими вещи, находящи се в търговския обект, отдаден под наем, не установява, че това са именно тези от договора от 31.10.2016г, както и че е било налице фактическо предаване на същите от продавача на купувачите. Съдът е посочил, че при липса на ангажирани доказателства относно изпълнение на задължението на продавача за предаване на движимите вещи на купувачите, следва да се приеме, че не се дължи продажната им цена на продавача от страна на купувачите. Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, по следните въпроси: 1“Длъжен ли е съдът да приложи правилата за тълкумане на договорите съгласно чл.20 ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните, при положение, че в конкретния договор има противоречие в отделните уговорки“; 2“Следва ли договорите да се тълкуват в точния им смисъл съобразно действителната обща воля на страните, обстоятелствата, при които са сключени и поведението на страните преди и след сключването им“; 3“Следва ли съдът да тълкува уговорки в договора, които макар и външно са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание? При това тълкуване съдът трябва ли да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия?“; 4“Допустимо ли е при родово определените вещи транслативния ефект /преминаването на правото на собственост върху купувача/, респективно концентрацията по чл.24, ал.2 ЗЗД да настъпи по друг начин освен с предаването им и какво предаване има предвид разпоредбата на чл.24, ал.2 ЗЗД“. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване не е формулиран правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение /респ. определение/, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Първият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си „че в конкретния договор има противоречие в отделните уговорки“, каквото не е установено от съда, а и в по-нататък – в трети въпрос, сам касаторът предпоставя във въпроса си, че уговорките в договара външно са ясни. Вторият и третият от поставените от касатора въпроси също не съставляват правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са поставени с оглед твърдения за тълкуване без съобразяване на кумулативно приложимите законови критерии, а изразяват несъгласие на касатора с изводите на съда, че движимите вещи не са индивидуализирани в договора и изложените мотиви за това в решението. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, саразлични от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. По четвъртия от поставените от касатора въпроси не се установява твърдяното от касатора притоворечие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд в решението си не е отрекъл възможността при родово определените вещи транслативния ефект /преминаването на правото на собственост върху купувача/, респективно концентрацията по чл.24, ал.2 ЗЗД да настъпи по друг начин освен с предаването им, но не е установил индивидуализацията в конкретния случай да е настъпила, като е обсъдил възраженията и доводите на ищеца-продавач в тази насока и събраните по делото доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на съда не осигурява достъп до касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1500лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.