Определение № 1852 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 61/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците М. М. Н. от [населено място] и „Артием“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат К. Г. срещу решение № 4633 от 01.08.2024 г. по в. гр. дело № 11059/2022 г. на Софийски градски съд, IV–Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20047701 от 13.07.2022 г. по гр. дело № 57639/2019 г. на Софийски районен съд, II ГО, 64 състав в обжалваната му част и ответниците са осъдени да заплатят на „Прокредит Банк /България/“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт по иск по реда на чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД връзка с чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД е признато за установено съществуването на вземане на „Прокредит Банк /България/“ ЕАД от М. М. Н. в размер 11 756,01 евро, представляващи главница по договор продинамо кредит, сключен между банката и „Артием“ ЕООД на 19.12.2006 г., ведно със законна лихва върху нея от 30.01.2019 г. /датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното ѝ изплащане; сумата 1 565,57 евро – договорна лихва, дължима за периода 25.02.2016 г. – 14.01.2019 г.; сумата 379,42 евро – неустойка за забава, дължима за периода 25.05.2018 г. – 14.01.2019 г.

Със същия съдебен акт по иск по реда на чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 ЗЗД „Артием“ ЕООД е осъдено да заплати на „Прокредит Банк /България/“ ЕАД сумата в размер 10 688,84 евро, представляваща главница по същия договор за продинамо кредит, ведно със законната лихва върху нея от 30.01.2020 г. – дата на подаване на исковата молба, до окончателното ѝ плащане; сумата 690,08 евро – договорна лихва, дължима за периода 25.02.2017 г. – 14.01.2019 г.; сумата 379,42 евро – неустойка за забава, дължима за периода 25.05.2018 г. – 14.01.2019 г., за които суми двамата ответници М. М. Н. и „Артием“ ЕООД отговарят солидарно по договора за кредит.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените от „Прокредит Банк /България/“ ЕАД против М. М. Н. искове за договорна лихва за сумата над 1 565,57 евро до пълния предявен размер 3 431,95 евро и за периода 25.09.2014 г. – 25.01.2016 г., за неустойка за забава за сумата над 379,42 евро до пълния предявен размер 2 523,46 евро и за периода 25.09.2014 г. – 24.05.2018 г., както и предявените от „Прокредит Банк /България/“ ЕАД против „Артием“ ЕООД искове за главницата за сумата над 10 688,84 евро до пълния предявен размер 11 756,01 евро, за договорна лихва за сумата над 690,08 евро до пълния предявен размер 3 431,95 евро и за периода 25.09.2014 г. – 25.01.2017 г., за неустойка за забава за сумата над 379,42 евро до пълния предявен размер 2 523,46 евро и за периода 25.09.2014 г. – 24.05.2018 г., не е обжалвано и е влязло в сила.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд не е извършил цялостен анализ и съвкупна оценка на всички събрани доказателства и доводи, не е обосновал изводите, до които е достигнал по правния спор и е постановил въззивното решение при липса на мотиви. Поддържат становище, че въззивният съд не е отчел значението на влязлото в сила решение № 321394 от 24.01.2018 г. по гр. д. № 18512/2015 г. на Софийски районен съд, 54 състав, с което са отхвърлени предявените от „Прокредит Банк /България/“ ЕАД против „Артием“ ЕООД и М. М. Н. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, връзка с чл. 430 ТЗ поради това, че банката не е разполагала с право да обяви кредита за предсрочно изискуем, и неправилно е приел, че решението е ирелевантно по отношение на настоящия спор. Поради незаконосъобразното предходно обявяване на предсрочната изискуемост касаторите поддържат, че договорът за кредит е бил развален. Твърдението е аргументирано и с отказа на банката да приема плащания по кредита, както и с липсата на предприети действия по продължаване действието на договора след влизане в сила на решението по гр. д. № 18512/2015 г. на Софийски районен съд. Поддържат възражението за изтекла погасителна давност.

В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Пълното необсъждане на налични по делото доказателства и необосновано позоваване само на част от приложените такива представлява ли съществено нарушение? /т. 1 от изложението/ – касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 1006/15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 11/21.04.1994 г. по адм. дело № 4900/1993 г., III г. о., решение № 87/04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ВС, Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.; по този въпрос касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

2. Какво е правното значение на незаконосъобразното обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на банката? След като тя не е имала обективен критерий да обяви кредита за предсрочно изискуем, каква е правната последица на нейните действия? Дали договорът е развален, дали е продължил действието си занапред и при какви уговорки? /т. 4 от изложението/ – касаторите твърдят, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона.

В представен в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Прокредит Банк /България/“ ЕАД /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат А. Б. оспорва касационната жалба като недопустима на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, предвид цената на предявените искове, и като неоснователна по изложени в отговора съображения. Поддържа становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По първия правен въпрос счита, че касаторите не са обосновали нито общия селективен критерий, нито допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената съдебна практика. Според ответника по касация решението не следва да се допуска до касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма поставен въпрос, чието разрешаване да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, направените твърдения в изложението представляват оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Поддържа становище, че въззивното решение е правилно, поради което не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално - легитимирани страни, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Доводът на ответната банка за недопустимост на касационната жалба е неоснователен. С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е въведен обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване - не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Делото е търговско, тъй като претендираните с исковата молба суми /11 786, 01 евро – главница, 2 523, 46 евро – неустойка, 3 431, 95 евро – договорна лихва/, произтичат от договор за прокредит динамо № 017-249214/19.12.2006 г., който е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ /по отношение на „Артием“ ЕООД/ и от договор за встъпване в дълг във връзка с договор за банков кредит /по отношение на М. М. Н./, като исковете за главница са над определения минимален размер за касационно обжалване 20 000 лв., а предмет на останалите искове са акцесорни вземания - договорна лихва и неустойка. С § 2 от Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г. / в чл. 113 ГПК, озаглавен „Искове на и срещу потребители“, е създадено ново процесуално правило /второ изречение на чл. 113 ГПК/, съгласно което образуваните дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. В конкретния случай предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове от „Прокредит Банк /България/“ ЕАД срещу М. М. Н. не попадат в категорията на посочените в чл. 113 ГПК - не се касае до искове, предявени от или срещу потребители. Съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, която разпоредба е транспонирана от чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В конкретния случай с договор за прокредит динамо № 017-249214/19.12.2006 г. е предоставен кредит на търговско дружество за инвестиционна цел, а М. М. Н. е встъпил в дълга за гарантиране на задълженията, които търговското дружество има към банката по силата на договора за кредит. М. Н. е функционално свързан с „Артием“ ЕООД, тъй като е управител и едноличен собственик на капитала на дружеството – кредитополучател, поради което няма качеството „потребител“.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че са налице предпоставките за уважаване на установителните и осъдителните искове. Въззивният съд съобразно правомощията си съгласно чл. 272 ГПК е препратил към установената фактическа обстановка в решението на СРС и по този начин я е възприел като своя собствена. Независимо от това е констатирал, че с договор за прокредит динамо № 017-249214 от 19.12.2006 г. ищецът е предоставил на кредитополучателя „Артием“ ЕООД сумата в размер 20 000 евро за срок и при условия на погасяване, подробно уговорени в него. Установил е, че на 27.11.2009 г. между страните и М. М. Н. е сключен договор за встъпване в дълг, по силата на който последният се е задължил да отговаря солидарно с „Артием“ ЕООД по договора за кредит. Като краен срок за погасяване на задълженията по кредита страните уговорили датата 25.11.2018 г. съгласно Анекс № 2 от 27.11.2009 г.

Въззивният съд е приел, че в полза на „Прокредит Банк /България/“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на задължение по ч. гр. д. № 5780/2019 г. на Софийски районен съд, 64 състав, за сумата 11 756,01 евро – главница по договор за кредит от 19.12.2006 г. между банката и „Артием“ ЕООД, ведно със законната лихва от 30.01.2019 г., сумата 2 523,46 евро – неустойка за забава за периода 25.09.2014 г. – 14.01.2019 г., сумата 3 431,95 евро – договорна лихва за периода 25.09.2014 г. – 14.01.2019 г., както и че ответникът М. М. Н. отговаря солидарно с „Артием“ ЕООД съгласно договор за встъпване в дълг. Констатирал е, че в срока по чл. 414 ГПК са депозирани възражения от длъжниците, но доказателство за предявен иск по чл. 422 ГПК е представено само по отношение на М. М. Н. поради което заповедта по чл. 417 ГПК срещу „Артием“ ЕООД била обезсилена.

По отношение на спорния въпрос за действителността на процесния договор за кредит /прокредит динамо № 017-249214/19.12.2006 г./ въззивният съд е съобразил влязлото в сила на 04.05.2018 г. решение № 321394 от 24.01.2018 г. по гр. д. № 18512/2015 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от „Прокредит Банк /България/“ ЕАД искове с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, връзка с чл. 430 ТЗ за установяване, че „Артием“ ЕООД и М. М. Н. дължат солидарно сумата 11 667,43 евро, представляващи непогасена предсрочно изискуема главница по същия договор за кредит, ведно със законната лихва, считано от 29.07.2014 г., сумата 148,76 евро – договорна лихва за периода 25.06.2014 г. – 30.06.2014 г., сумата 168,78 евро – наказателна лихва за периода 18.07.2014 г. – 28.07.2014 г., сумата 50,44 евро – комисиона за текущо управление, поради това, че на са налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем към датата на приключване на устните състезания – 16.03.2016 г. По повод така постановеното решение въззивната инстанция е посочила, че същото има значение единствено за настъпването на предсрочната изискуемост на претендираните суми към момента на приключване на устните състезания, но няма за последица разваляне или прекратяване на договора за кредит, който продължава действието си при уговорените условия. Аргументирал се е и с обстоятелството, че вземането на банката е станало изцяло изискуемо с настъпване на падежа 25.11.2018 г., както и с липсата на позоваване на предсрочна изискуемост в настоящия процес.

Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че съобразно разпоредбата на чл. 95 ЗЗД за периода от м. 07.2014 г. до м. 04.2018 г. ответниците не дължат неустойка за забава поради това, че банката – кредитор неоснователно е отказвала да приеме плащания на погасителни вноски по кредита с аргумент, че е обявен за предсрочно изискуем.

Възражението за погасяване по давност на вземането за главницата по договора за кредит е прието за неоснователно, предвид обстоятелството, че общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла. Относно приложимата петгодишна давност съдебният състав се е позовал на практиката на ВКС, съгласно която при договора за заем задължението е неделимо и уговореното връщане на сумата на погасителни вноски на определени дати не превръща вноските в периодични плащания. Посочил е, че спрямо М. Н. давността по главното задължение не е изтекла, доколкото най–старата непогасена вноска от главницата е с падеж 25.07.2014 г., а исковете срещу него са предявени на 30.01.2019 г. с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; погасени по давност били договорната лихва и неустойката, чиято изискуемост е настъпила преди 30.01.2016 г. По отношение на „Артием“ ЕООД е приел, че доколкото исковете срещу него са предявени на 30.01.2020 г., то главницата, станала изискуема преди 30.01.2015 г., както и договорната лихва, станала изискуема преди 30.01.2017 г., са погасени по давност.

Поради съвпадение на правните изводи решаващият съдебен състав е потвърдил първоинстанционното решение, като е установил наличието на всички предпоставки за уважаване на предявените искове.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посоченият от касаторите първи процесуалноправен въпрос е във връзка с оплакването им, че въззивният съд не е обсъдил значението на влязлото в сила решение № 321394 от 24.01.2018 г. по гр. д. № 18512/2015 г. на СРС спрямо настоящия спор, поради което е стигнал до погрешни изводи относно основателността на предявените искове. Въпросът се отнася до правомощията на въззивната инстанция, поради което е принципно релевантен за спора, но доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователен поради неосъществяване на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е извършила преценка на относимите доказателства, включително на решението от 24.01.2018 г. по гр. д. № 18512/2015 г. на СРС, произнесла се е по своевременно въведените възражения и релевирани доводи. Несъгласието на касатора с установената фактическа обстановка и направени изводи не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Останалите въпроси, посочени в т. 4 от изложението, не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите са поставени в контекста на твърдението на касаторите, че договорът за кредит е развален поради това, че банката неоснователно го е обявила за предсрочно изискуем. В конкретния случай съдебният състав е приел, че предходното обявяване на кредита за предсрочно изискуем е ирелевантно за настоящия спор поради обстоятелството, че с решението от 24.01.2018 г. по гр. д. № 18512/2015 г. на СРС, с което са отхвърлени предявените срещу ответниците искове по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, връзка с чл. 430 ТЗ поради това, че банката не е разполагала с право да обяви кредита за предсрочно изискуем към датата на приключване на устните състезания, единствено е отречен фактът на настъпване на предсрочна изискуемост на претендираните вноски по кредита, но не и съществуването на валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между страните. Несъгласието на касаторите с извода на въззивния съд и изложените от него доводи са относими към правилността на решението, чиято проверка е предмет на производството по чл. 290 ГПК. Направените оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че не е налице и приложното поле на въведеното допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като, освен че е заявено бланкетно, не е аргументирано и наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, в какъвто смисъл са указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски градски съд в останалата част. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите трябва да заплатят на ответника по касационната жалба направените разноски за касационното производство в размер 2 514,37 лв. с ДДС, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение