Определение № 322 от 16.06.2011 г. на ВКС по д. № 312/2011 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. П. срещу въззивното определение на Апелативен съд С. /АС/ по ч.гр.д. №1092/11 г., в частта, с която е потвърден отказът на първоинстанционния съд да освободи касатора от внасяне на държавна такса в размер на 500 лв. и на разноски по делото. С необжалваната част на определението разпореждането на първоинстанционния съд, с което е отказано освобождаване на касатора като ищец от д.т. по предявените искове е отменено за разликата над 500 лв. до дължимия размер на д.т. от 5 000 лв. и ищецът е освободен от внасянето й. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 от ГПК – сочи, че въпросът за освобождаването му от държавна такса е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обосновава тези предпоставки с важността на предявената искова претенция за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане в общ размер на 100 хил. лв. Искът е основан на разгласяване от ответника - телевизия с голямо влияние в обществото, на неверни твърдения и лъжи за ищеца, представени като водеща новина в централна информационна емисия и многократно повторени след това. Разгласяването е с особена жестокост от нравствена гледна точка, уронва доброто име и достойнството на ищеца, разпалва омраза и хомофобия. Продължилата около 5 години след разгласата наказателна репресия срещу ищеца, според твърденията му го е лишила от пълноценна житейска /вкл. в имотно отношение/ и професионална реализация. Ищецът, род. през 1966 г. не оспорва, че е относително здрав и трудоспособен и че активно търси работа, но твърди, че не може да намери такава, поради компрометиращата го сила на разгласеното. Затова му е непосилно да набави средства за внасяне на таксата от 500 лв. в определения срок, за да получи исканата защита. При така изложеното въпросът: как следва да се преценят материалните възможности на ищеца въз основа на декларираните обстоятелства по чл.83, ал.2 от ГПК, за да се подсигури възможността да се защити пред съд, е от значение за точното прилагане на процесуалния закон с оглед принципите за дължимост на разглеждането на отнесените до съд молби за защита и съдействие, добросъвестността, която задължава страните да изнасят пред съда само истината и равенството на страните при упражняване на правата им и пред закона – чл.2,3 и 9 от ГПК. Това налага обжалването да се допусне по този въпрос и се изложат съображения по същество на оплакванията в ч. жалба. Ищецът по реда на чл.83, ал.2 от ГПК е декларирал, че няма имоти, семейство и доходи, извън получените 640 лв. от наеми и хонорари за цялата 2010 г. Безработен е, с нарушено психично равновесие и живее от помощта на близките си. При тези данни, но като се отчетат и трудоспособната възраст на ищеца и твърденията му, че не стои „със скръстени ръце”, а може и търси да работи, ВКС намира, че във възможностите му е да заплати д.т. в размер на минималната за страната работна заплата от 240 лв., както и разноските по делото. За разликата над 240 до 500 лв. в размера на д.т., следва да бъде освободен от внасянето й. В. определение трябва да бъде отменено в частта, с която е отказано освобождаването на ищеца касатор от държавна такса над 240 лв. и вместо него да се постанови ново за освобождаването му от внасяне на още 260 лв. д.т. В останалата обжалвана част въззивното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Затова ВКС на РБ, трето г.о.