Определение № 2573 от 09.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1950/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на “АЛТАЙ-ГД” ЕООД, ЕИК[ЕИК], “НИС 17” ЕООД, ЕИК[ЕИК], Н. Г. ДЯВОЛСКА – К. и С. И. К. против определение № 1130/08.05.2024 г. по т.д. № 822/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от тях касационна жалба срещу решение № 161/09.01.2024 г. по в.гр.д. № 8470/2022 г. на Софийски градски съд. В частната жалба се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното определение на предходния състав на ВКС. Излагат се доводи, че при преценката на цената на иска съдът следва да съобрази общата такава на всички разглеждани обективно и субективно съединени искове, като в случая общата цена на предявените искове (първоначални и насрещен), основани на рамково тристранно споразумение от 05.11.2018 г. и договор за строителство от 28.08.2017 г., е в размер на 31 709,92 лева. С оглед на това се изразява несъгласие с извода на решаващия състав на ВКС, направен въз основа на цената на главния иск, а не на общия интерес, който надвишава минималния праг от 20 000 лева, предвиден в чл. 280, ал.3 ГПК. Оспорват се мотивите на предходния състав на ВКС за търговския характер на делото. Споделят се съображенията на съда, че физическите лица жалбоподатели нямат качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ДР на ЗЗП, но се изтъква, че отговорността им е ангажирана по една нищожна, респ. унищожаема договорна връзка. Подчертава се, че доколкото спрямо физическите лица производството “се основава на солидарната отговорност, регламентирана в ЗЗД”, то по отношение на тях е приложим по-ниският праг от 5 000 лева за допуск до касация. Релевира се, че ищецът не е предявил първоначалните си искове по реда на глава 32 от ГПК “Производство по търговски спорове”, а по общия исков ред, по който и са разгледани от първата инстанция, като пред въззивния съд не са излагани аргументи за търговския характер на спора. Претендира се отмяна на обжалваното определение. Ответникът по частната жалба “САНИРУМ ПЛЮС” ООД, ЕИК[ЕИК], оспорва същата като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, намира следното: Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в срока по чл. 275, ал.1 ГПК. В случая решаващият състав на ВКС е констатирал, че производството е образувано по касационна жалба на “АЛТАЙ-ГД” ЕООД, “НИС 17” ЕООД, Н. Г. ДЯВОЛСКА – К. и С. И. К. против решение № 161/09.01.2024 г. по гр.д. № 8470/2022 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение от 21.04.2022 г. по гр.д. № 13036/2021 г. на Софийски районен съд са уважени предявените от “САНИРУМ ПЛЮС” ООД против касаторите обективно съединени искове за солидарното им осъждане да заплатят на ищеца сумата от 19 034,50 лева, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД - дължимо възнаграждение за изпълнени от ищеца, по възлагане на ответниците - търговски дружества, СМР и сумата от 666,52 лева, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – мораторна лихва за забава върху дължимата главница за периода 31.10.2020 г. - 05.03.2021 г., като същевременно е отхвърлен предявеният насрещен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сума от 12 000 лева, като получена без основание. При съобразяване на данните по делото е приел, че по отношение ищеца и ответниците – търговски дружества, предвид качеството им на търговци и основанието на предявените главни искове, безспорно се касае за спор, основан на търговска сделка - търговски спор по смисъла на чл. 365, т. 1, предл. 5 ГПК, съответно “търговско дело” по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК. Досежно насрещния осъдителен иск, предявен на извъндоговорно основание, е посочил, че когато претенцията е пряко обвързана от произнасяне по договорно правоотношение между страните, това обстоятелство, както и търговското качество на последните, предпоставя търговски характер на спора и по този иск. Обосновал е, че насрещният иск се основава на оспорване сключването на търговската сделка, от която черпи права ищецът (хипотезата на чл. 365, т. 1, предл. 1 ГПК). По отношение на предявените срещу и от физическите лица искове е изтъкнал, че не се касае за спор с “потребители” по смисъла на §13, т. 1 ДР на ЗЗП, доколкото процесуалната легитимация на тези ответници се основава на качеството им на поръчители на ответните търговски дружества, съдлъжници по сключения с ищеца договор за изграждане на улична канализация, и всеки от поръчителите е едноличен собственик на капитала и представляващ търговско дружество – ответник, като не съществуват обстоятелства, които да опровергаят тясната функционална обвързаност на поръчителството с интереса на физическите лица от търговската дейност на притежаваните от тях и управлявани търговски дружества. Формирал е извод, че производствата по предявените срещу тях и от тях искове не са граждански и за същите не се явява приложим предвиденият в чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК праг за достъп до касация. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. В случая спорните вземания по главния иск произтичат от относителна търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 вр. с ал. 3 от ТЗ– договор за изработка от 28.08.2017 г., сключен между две търговски дружества, и тристранното споразумение от 05.11.2018 г. към него. Поради това и спорът във връзка с неговото изпълнение, неизпълнението или прекратяването му, както и последиците от прекратяването, е търговски по своя характер, съгласно изричната разпоредба на чл. 365, т. 1 ГПК (в този смисъл мотивите на Тълкувателно решение от 23.02.2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС; Определение № 195/13.05.2022 г. по ч.т.д. № 489/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о.). Доводите на частните жалбоподатели за гражданския характер на производството по исковете, предявени срещу Н. Г. ДЯВОЛСКА – К. и С. И. К. – солидарно отговорни за изпълнение на задължението по горепосочения договор, са неоснователни. Обезпечаването на дълга на търговските дружества от физическите лица, макар да намира своето правно основание в Закона за задълженията и договорите, не може да се приеме за дадено извън търговската дейност, ако физическото лице има тесни функционални връзки с дружеството. В случая е налице именно такава обвързаност, тъй като всяко от физическите лица ответници е управител и едноличен собственик на капитала на ответно дружество, поради което не се касае за спор с потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, производството спрямо тях не е гражданско и съответно не е приложим критерият по чл.280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК за допуск до касация. Цената на всеки от разгледаните осъдителни искове, решението по които е предмет на касационно обжалване, е под законоустановения праг за търговски дела от 20 000 лева, поради което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК същото не подлежи на касационен контрол. Несъстоятелни са доводите на частните жалбоподатели, че при преценка за обжалваемост на въззивния акт се взема предвид общата цена на всички предявени искове. При обективно и субективно съединени искове, независимо от връзката между тях, достъпът до касация се преценява не въз основа на общия материален интерес по делото, а съобразно цената на всеки отделен иск, която съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК при претенции за парични вземания се определя от размера на търсената сума (в този смисъл определение № 151/22.03.2021 г. по ч.т.д. № 399/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о.; определение № 81/05.02.2021 г. по ч.т.д. № 152/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о.; определение № 876/26.10.2023 г. по ч.т.д. № 965/2023 г. на ВКС, ТК, I т.о.). Що се отнася до обстоятелството, че пред първата и съответно пред въззивната инстанция делото е разглеждано като гражданско, то следва да се вземе предвид, че съгласно императивната разпоредба на чл. 365 ГПК по особените правила за търговски спорове се разглеждат посочените дела само от окръжния съд като първа инстанция. По аргумент на противното от тази норма, пред районния съд се образуват граждански дела, дори и предметът на спора да е търговски. В цитираното по-горе тълкувателно решение № 3/2019 г. на ОСГТК, ВКС, са дадени разяснения, че в хипотези, при които цената на иска не надхвърля 25 000 лева, посочените в чл. 365, т.т.1, 2 и 5 ГПК спорове се разглеждат от районния съд по общия исков ред, но това не променя вида на делото като търговско. При съпоставяне на съдържанието на понятията “търговско дело” и “търговски спор” се установява, че те не се припокриват, като първото е с по-широк обхват, защото обхваща и споровете, разглеждани от районния съд по реда на общия исков процес. Ето защо и за такива дела е приложим установеният лимит от 20 000 лева по чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК за достъп до касация. Поради това не могат да бъдат споделени аргументите в частната жалба, че ищецът бил предявил иска по общия ред и че във въззивната жалба липсвали оплаквания относно търговския характер на спора. Останалите доводи на частните жалбоподатели, включително релевираните пороци на договорната връзка, касаят съществото на спора и са ирелевантни за настоящото производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че разглежданата частна жалба е неоснователна, а обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,