Определение № 354 от 16.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 439/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 273/ 06.11.2017 г. по гр.д. № 293/ 2017 г., с което Добрички окръжен съд, изменяйки решение № 396/ 02.05.2017 г. по гр.д. № 2800/ 2016 г. на Добрички районен съд, по иска, предвиден в чл. 422 ГПК и след заповед за изпълнение № 1014/ 20.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2055/ 2016 г. на Добрички районен съд, признава за установено, че Ж. Д. Г. дължи на [фирма] сумите 14 694.37 лв. – цена на електроенергия по фактура от 18.04.2016 г. за обект с абонатен № 0751008 в [населено място], обл. Д., 209, Бяла къща, клиентски № [ЕГН], ведно със законните лихви от 19.07.2016 г. и 16.36 лв. – законна лихва върху главницата в периода 17.05.2016 г. – 20.05.2016 г., като определя отговорността за разноските в заповедното и исковото производство съобразно изхода на спора. Решението се обжалва от Ж. Д. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по материално-правния въпрос (уточнен и конкретизиран според заявените касационни основание – т. 1 ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): Кой е длъжник по вземането за цена за доставена електрическа енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката? Касаторът счита въпроса включен в предмета на делото и обуславящ обжалваното решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол обосновава с довода, че въззивният съд го е решил в противоречие с решение № 190/ 20.10.2015 г. по гр.д. № 96/ 2015 г. ВКС, ГК, III-то ГО. Оплакването по същество е, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон (§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, обн. ДВ бр. 54/ 2012 г. и на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, действал в периода 08.09.2006 г. – 17.07.2012 г.). Претендира разноски. Ответникът, [фирма] ответник и по касация, възразява, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, доколкото касаторът го обосновава с разсъждения в приложението на § 1, т. 2а ДР от ДР на ЗЕ, обн. ДВ бр. 54/ 2012 г., респ. на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, действал в периода 08.09.2006 г. – 17.07.2012 г. – норми, които въззивният съд не е прилагал, за да реши правния спор. Разрешението е дадено при обсъждането на задълженията, следващи от публично известните Общи условия за продажба на електрическа енергия откъм установено неизпълнение на задължения на касатора, следващи от тях, в качеството на бивш собственик на имота. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което касаторът е платил. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. (аргумент от чл. 318, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК). Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ответникът, който обжалва решението в частта по уважения иск, предвиден в чл. 422 ГПК. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, а повдигнатият въпрос има претендираното значение. Съображенията са следните: За да уважи иска за главница, въззивният съд приел да са налице процесуалните предпоставки за допустимост на предявения иск, предвиден в чл. 422 ГПК и е отчел липсата на спор, че: 1) към датата на издаване на фактурата от 18.04.2016 г. в обект в [населено място], 209, Бялата къща, ответникът е доставил електроенергия за битови нужди, чиято цена възлиза на сумата 14 694.37 лв. и 2) цената не е платена. Въззивният съд е приел, че Ж. Д. Г. е длъжник по това вземане с кредитор [фирма], въпреки решение № 528/ 13.10.2009 г. по гр.д. № 103/ 2008 г. на Добрички окръжен съд, с което на основание чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) правото на собственост върху енергоснабдявания имот е отнето в полза на държавата, считано от датата на влизането му в сила (16.08.2011 г.). Позовал се е на облигационния характер на възникналото между страните продажбено правоотношение и неизпълненото задължение на бившия собственик да уведоми енергийния снабдител за настъпилата промяна в собствеността, което има своето основание в публично известните общи условия за продажба на електрическа енергия от ответника (чл. 98а ЗЕ). Искът за законни лихви в обезщетение на забавеното изпълнение на главницата въззивният съд е уважил частично, според установения период на забава. Изменил е първоинстанционното решение, с което исковете са били отхвърлени. К. състав намира, че при тези мотиви на въззивния съд решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване по повдигнатия от касатора въпрос, но при допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В решението на ВКС, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК, се приема, че продажбеното правоотношение, по което се дължи цена на електроенергия за битови нужди съществува по отношение на собственика на енергоснабдения имот. С дадения отговор е съобразено действието на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Прието е, че продажбеното правоотношение между предприятието – снабдител и потребителя на електроенергия за битови нужди възниква по силата на Закона за енергетиката със собственика или с титуляра на вещното право на ползване, а други лица могат да встъпят в него само със съгласие на първоначалните страни при условията на чл. 101 и чл. 102 ЗЗД. Различен аргумент не е съзрян от чл. 98а ЗЕ, който предвижда тези правоотношения да се регулират и от публично известни общи условия. По правния спор, разгледан от въззивния съд, значение има не само тълкуването на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, извършено в това решение на ВКС. При действието на дефинитивната разпоредба Ж. Д. Г. е изгубила своето право на собственост върху имота, но вземането, за което е била издадена заповед за изпълнение и съществуването на което е предмет на иска, предвиден в чл. 422 ГПК, е по фактура от 18.04.2016 г. От 17.07.2012 г. т. 42 на § 1 от ДР на ЗЕ е отменена (ЗИДЗЕ, обн. в ДВ бр. 54/ 2012 г.), но от тогава е в сила т. 2а на § 1 от ДР на ЗЕ. Следователно повдигнатият от касатора въпрос е включен в предмета на делото, обуславя въззивното решение, но в аспекта на тази промяна в ЗЕ, той не намира (и не може да намери) отговор в решение № 190/ 20.10.2015 г. по гр.д. № 96/ 2015 г. ВКС, ГК, III-то ГО, а е от значение за точното прилагане на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ и за развитието на правото. Общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол не е изключено само поради това, че въззивният съд е дължал, но е спестил разсъжденията си върху тези дефинитивни разпоредби, които са от значение за решаването на правния спор. Възражението на ответника за обратното е неоснователно. Различен, макар и основан на действието на същите дефинитивни разпоредби, е и първият въпрос, предмет на тълкувателно дело № 2/ 2017 г. ОСГК на ВКС, поради което за допустимостта на настоящото производство не е налице привременната пречка от чл. 292 ГПК. При тези мотиви, съдът