Определение № 3349 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1048/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 193 от 14.04.2022 г. на Окръжен съд – Благоевград, постановено по в. гр. д. № 273/2021 г. е потвърдено решение № 908800/11.11.20 г на Районен съд -Благоевград по гр. д. № 757/18 г., с което е определена по реда на чл. 64 ЗС прилежаща площ за ползване на сграда с идентификатор 04279.616.219. 7 по КККР на [населено място] по приложение № 16 от заключението на вещото лице, находящо се на лист 484 от делото.

В установения от закона срок против въззивното решение е постъпила касационна жалба от Д. И. В. и С. И. В., чрез адв. Ю.. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно, а също и е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните?

2. Може ли въззивният съд да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи съображения защо една част не възприема?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства по делото?

По горните три въпроса се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 401/11.01.2012г. по гр.д. № 327/2011г. на ВКС, трето г.о.; решение № 60132/20.01.2022г. на ВКС по гр.д. № 1125/2021г. на ВКС, първо г.о. и решение № 295/2010г. по гр.д. № 172/2009г. на ВКС, четвърто г.о.

4. Какъв е характерът и какви са предпоставките за уважаване на иска по чл. 64 ЗС? Сочи се противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 304/21.11.2011г. по гр.д. № 1311/2010г. на ВКС, второ г.о.; решение № 48/25.04.2014г. по гр.д. № 2410/2013г. на ВКС, първо г.о.; решение № 33/26.02.2015г. по гр.д. № 6221/2014г. на ВКС, второ г.о.; решение № 538/09.07.2010г. по гр.д. № 519/2009г. на ВКС, четвърто г.о.

От ответниците по касационната жалба С. А. Ф. и С. П. Ф., чрез адвокат Ю., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Постъпил е отговор на касационната жалба от С. М. М. и М. С. М., чрез адв. Д., в която е изразено становище за неоснователност на касационната жалба.

В срок е постъпила касационна жалба и от С. А. Ф. и С. П. Ф., чрез адвокат Ю..

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост, а по същество за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да обсъди доводите на страните, като изложи мотиви защо възприема или не конкретни защитни доводи? Поддържа се, че съдът се е произнесъл в противоречие с т. 19 от ТР 1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 382/21.01.2015г. по гр. Д. № 2056/2015г. на ВКС, четвърто г.о.

2. След като за новоизградена сграда няма издадено разрешение за ползване, допустим ли е иск от суперфициарния собственик в режим на етажна собственост по чл.64 ЗС, преждевременно ли е предявен или това е въпрос по основателността на претенцията?

3. Когато по действащ ПУП за улична регулация не е предвиден транспортен достъп до определен урегулиран поземлен имот, задължен ли е собственикът на терена да осигури транспортен достъп през имота си до новоизградената сграда?

4. Как следва да се процедира в случай на конкуренция на права на собствениците на терена и на суперфициарния собственик, при положение че имотът е изцяло застроен и приложима ли е Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони ?

5. При възникнала етажна собственост не следва ли да има решение на общото събрание на етажните собственици, за да се предяви иск по чл. 64 ЗС от суперфициарните собственици?

В срок е постъпил отговор на касационната жалба от С. М. М. и М. С. М., чрез адв. Д., в която е изразено становище за основателност на касационната жалба.

Страните претендират присъждане на направените разноски в касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са допустими. Същите са подадени от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че е постановено по редовна искова молба. За неоснователни са счетени доводите за отсъствие на пасивна легитимация на лицата, извън собствениците на поземления имот, защото в спор като разглеждания, страни са собствениците на дворното място и етажните собственици, тъй като разрешаването му касае техните права.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 164/14 г. ответниците С. Ф. и Методи М. са признати за собственици при равни квоти на ПИ № 04279.616.219, в който въз основа на учредено право на строеж ищците са придобили апартаменти, магазин и гараж, намиращи се в сграда с идентификатор 04279.616.219.7. В поземлен имот с идентификатор 04279.616.219 има още две сгради, като ответникът С. М. е изключителен собственик на сграда с идентификатор № 04279.616.219.5, а С. Ф. и Методи М. притежават в съсобственост сграда с идентификатор № 04279.616.219. 6.

Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза е прието за установено, че имот с идентификатор № ...... е с площ от 680 кв. м. Върху 289, 54 кв. м. от същия са изградени три жилищни сгради: еднофамилна жилищна сграда от 54, 25 кв. м. с идентификатор № .....; еднофамилна жилищна сграда от 55, 51 кв. м. с идентификатор № ..... и многофамилна жилищна сграда от 178,78 кв. м. с идентификатор № ....... Отделно в имота има изградени стълби от 35, 23 кв. м.; бетонова настилка от 109, 17 кв. м.; тротоарни плочки от 94, 99 кв. м., калдъръм върху 31, 72 кв. м. и зелена площ от 119, 57 кв. м. Съдът е посочил, че според вещото лице сега съществуващото положение не ограничава пешеходния достъп до магазините, гаражите и апартаментите от новоизградената многофамилна сграда. Транспортният достъп до магазините се осъществява по [улица], а след това по тротоара на [улица], който обаче не е регламентиран от действащия регулационен и застроителен план. Транспортният достъп до гаражите и входа на сградата е възможен от [улица], през входа за достъп за МПС, след което по алея северно от сградата с идентификатор № ..... върху част от която има изграден масивен навес. Становището на вещото лице е, че целият транспортен достъп до УПИ ХІХ не е осигурен, което според него е грешка на регулационния план. Съдът е посочил, че вещото лице е изготвило три варианта за определяне необходимата прилежаща площ на сградата с идентификатор № ....., като първият и вторият вариант не държат сметка за съществуващите други две жилищни сгради в имота, а третият е съобразен с тях, но предвижда премахване на двата навеса от север на сградата с идентификатор .......

При така събраните доказателства въззивният съд е изложил мотиви, че собствениците на обособени обекти в жилищна сграда в режим на етажна собственост, построена вследствие надлежно учредено право на строеж имат право на основание чл. 64 ЗС да ползват земята, доколкото това е необходимо за използването на обектите съгласно тяхното предназначение, след като в акта за суперфиция липсва друго. Правомощията на суперфициарите по чл. 64 ЗС се свеждат до възможността да ползват само незастроената част от поземления имот в обем, осигуряващ им нормален достъп до сградата, като следва да се държи сметка за актуалното фактическо състояние в имота. Съдът е приел също, че нормата на чл. 64 ЗС касае само незастроената част от имота, като разпоредбата на чл. 64 от ЗС не дава права на ищците върху останалата част от дворното място, още по-малко върху постройки и др., собственост на трети лица.

Направен е извод, че единствено вариант 3 от експертизата е в състояние да гарантира използването от етажните собственици по реда на чл. 64 ЗС на отделните обекти и общи части от новопостроената сграда. Съпоставката му с останалите варианти и доказателства по делото сочи на пълното съответствие на този вариант с изискванията на чл. 22, ал. 7 ЗУТ и Наредба № 7/03 г, към която препраща, респ. на Методиката по приложение № 1 към чл. 21 от Наредбата. Вариант трети държи сметка за приложното поле на чл. 64 ЗС – ползване единствено свободната част на имота, като площта под двата жилищни обекта не попада в обхвата на цитираната норма.

Съдът е посочил още, че въпросът с ползването от суперфициарите на дворното място и неговия обем, са относими към иска по чл. 109 ЗС. Фактическото премахване на постройки, навеси, алеи и пр., ще представлява ново обстоятелство, което ще предопредели правния интерес от нов иск по чл. 64 ЗС. Отбелязано е също, че в казус като разглеждания засаждането на имота с растителност, изграждането на помощни постройки, ползването за паркинг и пр. дейности, поначало не се включват в обема правомощия по чл. 64 ЗС за суперфициарите. Касае се за дейности, които те не могат да осъществяват в незастроеното дворно място, тъй като биха лишили от съдържание собственическите права на собственика на земята, освен ако не е уговорено с акта за учредяване правото на строеж, каквато уговорка в случая не е постигната. В тази връзка ищцовите доводи, че сочените от тях варианти, които обезпечават суперфициарите с паркоместа в съответствие с техническите проекти, а и за други дейности(озеленяване и пр.), не са в състояние да обосноват възприемането на който и да е от другите варианти за определяне на прилежащата площ. В противен случай би превърнало ищците в съсобственици на поземления имот. Според въззивния съд затрудненият транспортен достъп и по-специално - за пожарни и линейки, не променя горните изводи, понеже съгласно заключението на вещото лице транспортният достъп до УПИ ..... не е осигурен от нито един от регулационните планове, което отчита като грешка. Въпреки това изрично сочи, че вариант 3 запазва съществуващото положение без да ограничава достъпа на МПС, осъществяван чрез входната врата. С премахването обаче на съществуващите два навеса северно до сградата с идент. 04279.616.219. 5 ще се осигури достъп до целият имот за всякакъв вид МПС и по този начин ще се обезпечи безопасното функциониране на сградата-етажна собственост.

Съдът е изложил мотиви, че отсъствието на разрешение за ползване на новоизградената жилищна сграда не води до неоснователност на исковата претенция, тъй като правото по чл. 64 ЗС възниква след упражняване правото на строеж, т. е. при завършване сградата в груб строеж, а административното разрешение за ползване на построеното от етажните собственици е ирелевантно за вещноправните им отношения с притежателите на земята.

За неоснователни са счетени и доводите на собствениците на земята за неоснователност на исковите претенции, понеже не са ограничавали етажните собственици да ползват обектите си, тъй като е налице спор за обема права по чл. 64 ЗС, което обосновава правния интерес от иска.

При тези мотиви на съда не следва да се допуска касационно обжалване по касационната жалба на Д. И. В. и С. И. В..

Касаторите са поискали допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. първо ГПК- поради вероятна нищожност на въззивното решение.

По въпроса кои пороци на съдебния акт водят до нищожността му е налице трайна практика на ВКС /ТР № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК; решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2018 г., IV г. о., решение № 60138 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 723/2021 г., II г. о./, според която нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписано или е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. В случая не е налице основанието на чл.280, ал.1, предл.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото няма вероятност решението да е нищожно - постановено е в писмена форма от надлежен орган, функциониращ в законен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, подписано е и има необходимото съдържание по чл. 236, ал. 1 ГПК, като волята на съда е изразена по ясен и разбираем начин.

Поставените от касаторите в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси, формулирани в т.1,2 и 3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касаторите, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.

В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е посочил каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на какви доказателства. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. Въпросите са обосновани от касаторите с твърдения, че ако съдът бе взел предвид всички събрани доказателства, то би достигнал до други изводи, като не се сочат кои конкретни доказателства и доводи, релевантни за правния спор, са останали необсъдени, а са изложени подробни доводи за неправилност на въззивното решение, но правилността на изводите на съда не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по последния поставен от касаторите Д. И. В. и С. И. В. въпрос за характера и предпоставките за уважаване на иска по чл. 65 ЗС. Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е бил предмет на разглеждане в обжалваното определение и да е обусловил решаващите изводи на съда по него. В случая оставеният въпрос е общ и не е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд. Съдът не е отрекъл, че ищците разполагат с правото по чл. 64 от ЗС, а е приел, че това право се разпростира върху незастроената част от терена, необходима за ползване на сградата, който извод е в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 64 ЗС /решение № 60162 от 7.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 822/2021 г., I г. о./. Изразеното от касаторите несъгласие с възприетия от съда вариант трети на съдебно- техническата експертиза, не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото касае проверка по същество на въззивното решение, каквато не може да бъде извършвана в производството по чл. 288 ГПК.

По касационна жалба от С. А. Ф. и С. П. Ф.:

Първият правен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните, като изложи мотиви защо възприема или не конкретни защитни доводи, не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото в съответствие с трайната практика на ВКС, вкл. и посочената от касаторите, въззивният съд е изложил мотиви по спорните по делото въпроси, като се е произнесъл и по оплакванията във въззивните жалби.

Касаторите обосновават въпроса си с твърдения, че съдът не е обсъдил обстоятелството, че ответницата С. Ф. не притежава обект в новоизградената сграда и в тази връзка поддържат, че по начина, по който е определен прилежащият терен тя е дискриминирана и е поставена в неравностойно положение. Задължение на съда е да се произнесе по относимите към спора доводи, а при предявен иск по чл. 64 ЗС ответници са собствениците на земята, върху която е построена сградата и няма изискване те да притежават обекти в построената въз основа на учреденото право на строеж сграда, като в практиката на ВКС се приема, че на правата по чл. 64 ЗС съответстват задълженията на собствениците на земята да търпят наложените ограничения и с тази практика въззивният съд се е съобразил. Правилността на изводите на съда относно възприетия вариант на съдебно- техническата експертиза при определяне на прилежащата площ, не подлежи та проверка в производството по чл. 288 ГПК.

По втория правен въпрос, касаещ началния момент, в който може да се предяви иск по чл. 64 ЗС и дали този начален момент е обвързан от издаването на разрешение за ползване, не следва да се допуска касационно обжалване на соченото от касаторите основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По този въпрос е налице практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване. В цитираното от касаторите решение № 152 от 30.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2015 г., I г. о. е прието, че по реда на чл. 64 ЗС собственикът на сградата може да иска да му бъде предоставено правото да ползва съответна част от терена само ако сградата е вече построена и докато тя съществува. Това право възниква с факта на построяването на сградата и се погасява с факта на разрушаването й. Следователно според решение № 152 от 30.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2015 г., I г. о. предявяването на иска по чл. 64 ЗС не е обвързано с издаването на разрешение за ползване. Въззивният съд, приемайки че отсъствието на разрешение за ползване на новоизградената жилищна сграда не води до неоснователност на исковата претенция, а правото по чл. 64 ЗС възниква след упражняване правото на строеж, т. е. при завършване сградата в груб строеж, в който момент се придобива и собствеността върху обектите, се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

По третия въпрос, формулиран от касаторите, не е налице общото основание по чл. 280, ал. ГПК за допускане до касационно обжалване, защото не е във връзка с предмета на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалваното решение, а именно да определи по реда на чл. 64 ЗС прилежащата площ към сградата, в която се намират обектите, собственост на ищците. Съдът не е разрешавал спор за осигуряване транспортен достъп на ищците до сградата, а е разгледал възможността за такъв с оглед осигуряване ползването на обектите на ищците по предназначението им, като изрично е подчертал, че доводите им, че сочените от тях варианти за определяне на прилежащата площ, обезпечаващи суперфициарите с паркоместа в съответствие с техническите проекти, не са в състояние да обосноват възприемането на тези варианти. Т.е. осигуряването на транспортен достъп не е предопределило изводите на съда при произнасянето по иска по чл. 64 ЗС.

Четвъртият въпрос не е изведен от приетата от въззивния съд за установена фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, тъй като съдът при постановяване на решението си не е приел, че имотът е изцяло застроен. Напротив, изводите му са, че е налице свободна от застрояване площ и правата по чл. 64 ЗС се разпростират само върху незастроената, но не и върху застроената част от имота. Що се отнася до конкуренцията на права между собствениците на имота и на суперфициарите, то трайна е практиката на ВКС, че правото по чл. 64 ЗС принадлежи на носителите на правото на строеж, а на собствениците на дворното място, притежаващи сграда в последното, не се определя прилежаща площ по чл. 64 ЗС.

По отношение на последният въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК. Съдът е бил сезиран с иск по чл.64 от ЗС от двама от собствениците на обекти в сграда етажна – собственост и го е разгледал. Исковата молба не е основана на твърдения, че ищците действат като представители на етажната собственост и в този смисъл съдът не е бил длъжен да се произнася по въпроса дали следва да има решение на общото събрание на етажните собственици, за да се предяви иск по чл. 64 ЗС от суперфициарните собственици.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК – като постановено по нередовна искова молба. Последната в достатъчна степен съдържа индивидуализация на спорното право – като основание и петитум.

Твърденията за недопустимост на постановеното решение против С. Ф., основани на довода, че тя не притежава обект в сградата, построена въз основа на учреденото право на строеж, също не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, защото пасивно легитимирани по иска по чл. 64 ЗС са собствениците на дворното място и тя е надлежен ответник по иска. Не се констатира недопустимост на решението и по отношение на С. Ф., доколкото той като собственик на самостоятелен обект в сградата е следвало да участва в производството и с решението по иска по чл. 64 ЗС са защитени и негови права.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид изхода на спора разноските следва да останат за сметка на страните така, както са направени.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение