Определение № 512 от 02.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1665/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Л. Е. М., Д. Е. Й. и Д. Е. Н. против решение № 27/04.01.2019г. по гр.д. № 3419/2018г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 1005/15.05.2020 г. по с.т.д., в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 3761/29.05.2017 г. по гр.д. № 15220/2014г. на Софийски градски съд, I ГО, 2 състав, са отхвърлени исковете на касаторите с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ срещу ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на разликата над 50 000лв. до претендираните 150 000лв. за всеки касатор, която сума представлява застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния баща Е. Й. Н., настъпила при ПТП на 26.05.2013г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 24.03.2014г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 26.05.2013г., на първокласен път I – 6, в зоната на км. 295 + 500, южно от разклона за „А. ойлс“ ООД, [населено място], общ.Павел Баня, от запад на изток, е настъпило ПТП с участници товарен автомобил „Мерцедес Спринтер“, управляван от М. Й., и мотоциклет „Сузуки ВЛ 800“, управляван от Е. Й. Н.. Счел е за безспорно наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ със застрахователното дружество – ответник, за процесния автомобил; наличието на влязла в сила присъда по нохд. № 292/2014г. на ОС- Стара Загора, установяваща вината на М. Й. в причиняване смъртта на Е. Н. по непредпазливост, както и че ищците са наследници на починалия – Л. М. и Д. Й. са деца от първия му брак, прекратен с развод, когато са били 15 – 16 годишни, а Д. М. – дете от втория брак. При определянето размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди САС е съобразил както наличните, вече осъществили се вреди – загубата на родител, така и трайното им и неотменимо проявление във времето, обременяващо живота на ищците – ежедневната мъка и коренна промяна в техния живот; личната и емоционалната връзка между починалия и претендиращите обезщетение – създадената силна, искрена и сърдечна връзка, както и съществуващата икономическа конюнктура, чийто стойностен израз са актуалните към момента на вредоносното събитие лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. С оглед на това въззивният съд е заключил, че справедливо е обезщетението в размер на 100 000 лв. за всеки ищец. САС е разгледал като определящ за изхода на делото и въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Счел е, че съгласно заключението на САТЕ относно механизма на ПТП, пострадалото лице е осъществило състава на нарушения по чл.6, т.1, пр.3 и пр.4 ЗДвП, като е предприело маневра „изпреварване“ при наличието на непрекъсната забранителна осева линия, пресичайки тази линия и навлизайки в лентата за насрещно движение. С оглед на това въззивната инстанция е заключила, че съпричиняването е в размер на 50 %, тъй като пострадалият е допринесъл за настъпване на произшествието в равна степен с виновния водач на товарния автомобил. Поради което е намалила определеното по реда на чл.52 ЗЗД обезщетение на 50 000 лв. за всеки ищец. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират множество правни въпроси: 1/Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви на въззивното решение, предвид факта че е инстанция по същество, и длъжна ли е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?; 2/Допуснато ли е съществено процесуално нарушение, като съдът погрешно очертава предмета на спора: от фактическа страна приема за безпротиворечиво, че произшествието е настъпило по вина на двамата водачи – по делото има редица противоречия и възражения по този въпрос, от правна страна – че спорът се концентрира единствено до размера на дължимите обезщетения, а реално спорът е и по размера на обезщетението по въпроса за съпричиняване от пострадалия и неговия обем?; 3/Като се има предвид задължителния характер на влязлата в сила присъда за гражданското дело, в което се разглеждат последиците от деликта, може ли съдът по гражданското дело да приеме за доказани и извършени по–малко нарушения и различни по правна квалификация от тези, за които делинквентът е осъден с влязла в сила присъда?; 4/Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?; 5/Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна логическа преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?; 6/Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по доводите за недоказаност на съпричиняването, развити във въззивната жалба и основани на възприетата от автотехническата експертиза предотвратимост на удара?; 7/При установени от съда допуснати едни и същи нарушения от делинквента и от пострадалия, ако с влязла в сила присъда по наказателното дело е установено, че ПТП е настъпило в пряка причинна връзка от други нарушения, изключва ли се причинната връзка между приетото от съда за допуснато нарушение и настъпилите вреди, предвид противоречието с присъдата?; 8/ При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на допринасяне на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението?; 9/При определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице длъжен ли е съдът да отчете наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача и длъжен ли е съдът да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос?; 10/Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, за което е доказана пряка причинна връзка с ПТП?; 11/Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, намиращи се в доказана причинна връзка с настъпилите последици, както и да е доказан при условията на пълно и главно доказване, а не хипотетично предполагаем?; 12/Ако не е доказано категорично и безспорно, че пострадалият е допуснал нарушение – предприел изпреварване при пресичане на непрекъсната пътна маркировка, както и причинна връзка с това нарушение, може ли да се приеме съпричиняване поради неправилно движение на пострадалия?; 13/Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД на вреди от ПТП, и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?; 14/Нарушен ли е материалният закон, като се приеме съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволено увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат?; 15/ При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия правилно ли е приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД?; 16/Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложението на чл.52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?; 17/Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; кои са критериите за определяне съдържанието на връзката /между починалия и ищците по делото/?; 18/Длъжен ли е съдът да отчете като критерии, имащи значение за правилно приложение на принципа за справедливост данните за личността на загиналия, възрастта на загиналия и на ищците и съдържанието на връзката между загиналия и ищците, за да се направи правилен извод за действително понесените морални вреди?; 19/Игнорирането и неотчитането в пълнота на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; длъжен ли е съдът да посочи и отчете в достатъчна степен задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело и да ги съпостави правилно със справедливо по размер обезщетение?; 20/Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?; 21/Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/1968 г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост?; 22/Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено разследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г.?; 23/Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; липсата на каквито и да е изложени съображения относно лимитите, показващо пълното му игнориране, води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост при условията на пряк иск; нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по – нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 5 – 10 пъти по–нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия и с общественото възприемане на справедливостта на този етап; длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по–нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 24/Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка, длъжен ли е обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 25/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар.27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 26/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по – големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по – пълно компенсиране на вредите?; 27/Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; релевантни ли са за критерии по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане? Допълнително соченото основание за достъп до касация е това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС и ВС – ППВС № 4/1968 г., ППВС № 4/1961г., ППВС № 5/1969 г., и практиката на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 45/05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 167/27.10.2016 г. по т.д. № 1599/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 23/23.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т.о. и много други. По отношение на въпроси № 2, № 4, № 5, № 7, № 13 и № 15 се въвежда и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи се и наличието на хипотезата на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въпроси от първи до шести включително, касаещи задължението на съда да изложи мотиви, като обсъди доводите и възраженията на страните, събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и да установи всички правнорелевантни за спора факти, не са разрешени в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о., решение № 323/27.09.2012г. по гр.д.№ 408/2011г. на ВКС, I г.о., решение № 480/07.11.2011г. по гр.д. № 1347/2010г. на ВКС, I г.о. и много други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая, въззивният съд е изложил собствени мотиви, като е подложил на самостоятелна преценка доказателствата, които е счел за относими за спора и е обсъдил оплакванията във въззивните жалби в контекста на критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Мотивите са ясни и не сочат за грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда. Съдът не е игнорирал извършената пред първа инстанция автотехническа експертиза, като е анализирал механизма и причините за настъпване на ПТП. Твърдението на касаторите за неточно възприемане от съда на фактическата обстановка, както и несъгласието им с правните изводи, по своята същност представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, което не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Въпроси от седми до петнадесети включително в своята цялост касаят предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при настъпилото ПТП /деликтното поведение на водача и на пострадалия/. Произнасянето на въззивния съд по тези въпроси не е в отклонение от дадените разрешения в практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 17/1963 г. и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 171/10.10.2013 г. по т. д. № 629/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/29.06.2016 г. по т. д. № 1084/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 117/29.07.2016 г. по т. д. № 3806/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 144/27.12.2016 г. по т. д. № 1000/2015 г. на ВКС, II т.о. и много други. Според възприетото в тях разрешение, за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото МПС, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалото лице са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД трябва да е направен въз основа на доказан при условията на пълно и главно доказване в процеса принос, а не да е предполагаем, като следва да бъде доказано по безспорен начин, че с конкретни действия или бездействия пострадалият обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случая, въззивният съд, въз основа на заключението на автотехническата експертиза, подробно е изследвал механизма за настъпване на ПТП, като е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. При определяне на съотношението на приноса на загиналия и на виновния водач е съпоставил поведението и на двамата участници в произшествието, като е анализирал тежестта на допуснатите от тях нарушения. Твърдението на касаторите за необоснованост на изводите на въззивния съд за наличието на съпричиняване с оглед липсата на доказателства за поведението на пострадалия представлява оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Въпроси от шестнадесети до двадесет и седми включително в своята цялост засягат критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл.52 ЗЗД и как те следва да се обсъдят от решаващия съд. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 2/1984 г., ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г., понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат на деликта, който е причинил смърт, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В случая, въззивният съд в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като е разгледал всяко едно от тях поотделно, включително е изследвал създадените приживе взаимоотношения в семейството на пострадалия, и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическо здраве, емоционален и социален живот на наследниците на починалото лице. Изрично е отчел икономическата конюнктура в страната към датата на деликта, в тази връзка съобразявайки и основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. Несъгласието на касаторите с фактическите изводи на съда представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано в производството по чл.288 ГПК. Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност“ за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В случая, очевидната неправилност е обоснована с доводи за очевидно несъответствие на фактическите изводи на съда с установените по делото доказателства и факти, дължащо се на погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда. Същите не са от категорията на особено тежките пороци; отъждествени са с необосноваността по чл.281, т.3 ГПК и касаят извършването на проверка по същество на обжалвания акт. Въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства и е съобразил съдебната практика на ВКС относно критериите при определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, както и конкретното поведение на пострадалия за настъпване на вредите, като е формирал изводите си при спазване на правилата на формалната логика и при липса на нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд