Определение № 160 от 30.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 906/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Палас – 27“ ЕООД /н./ срещу решение № 260033/19.02.2021 г. по в. т. д. № 705/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 280/03.07.2020 г., поправено с решение № 260076/15.10.2020 г. по т. д. № 377/2019 г. на Окръжен съд Пловдив, за отхвърляне на предявените от касатора срещу С. Й. М. искове с правно основание чл. 61, ал. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД съответно за заплащане на суми в размер 173 785, 27 лв. и 52 910, 39 лв.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на съдопроизводствени правила, което е довело и до неговата необоснованост. В изложението на основания за касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „За задължението на въззивния съд са отстрани посочените във въззивната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото“

2. „Какви са правомощията на въззвния съд, когато приеме, че искът има друга правна квалификация, а не тази, дадена от първоинстанционния съд?“

3. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани по делото доказателства относно релевантните за спора факти в тяхната взаимовръзка?“

Сочи се, че поставените въпроси са разрешени в отклонение от задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и практика, създадена по реда на чл. 290 ГПК, а именно – решение по гр. д. № 3595/2018 г. на IV ГО, решение № 406/2014 г. по гр. д. № 1585/2013 г. на IV ГО, решение № 146/2013 г. по гр. д. № 1725/2013 г. на II ГО, решение № 8/2018 г. по т. д. № 2435/2016 г., решение № 134/2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II ТО, решение № 75/2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на II ТО, решение № 94/2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на II ТО, решение № 161/2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II ТО, решение № 202/2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на I ТО и др.

При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявените искове бъдат уважени. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация С. Й. М. е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси и представена практика не кореспондират с казуса, евентуално се претендира оставяне на жалбата без уважение и присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е било образувано по предявен от „Палас – 27“ ЕООД /н./ срещу С. Й. М. иск за заплащане на сума в размер 173 785, 27 лв., представляваща стойност на СМР по изграждане и довършване на два офиса в сграда, представляваща тяло „В“, разположена в ПИ 56784.522.965 с административен адрес [населено място], [улица], собствени на ответника. С посочената сума ответникът се е обогатил за сметка на ищеца. Кумулативно с този иск е бил предявен и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва в общ размер от 52 910, 39 лв. С определение по чл. 140 ГПК Окръжен съд Пловдив е разпределил доказателствената тежест между страните като е указал на ищеца, че следва да докаже, че двата процесни офиса са изпълнени от него и за негова сметка, съответно извършените СМР са в количествата и на стойностите, които твърди в исковата си молба. За да отхвърли предявените искове, първостепенният съд е основал изводите си на приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза. В заключението си и устно в проведеното открито съдебно заседание на 20.06.2020 г. вещото лице е заявило, че описаните в исковата молба СМР не се отнасят до реконструкция на двата офиса, каквато всъщност е извършена на място, нито до сградата, представляваща тяло „В“, а представляват изпълнение на ново строителство. Строителните работи по целия проект, включващ комплекс от сгради /а не само тяло „В“/ са били извършени от „Палас – 27“ ЕООД, „Тивамекс и Ко“ АД и „Ва и Ми“ ООД, а възложители са били „Палас – 27“ ЕООД и „Тивамекс и Ко“ АД. Първоинстанционния съд е установил и, че страните не спорят относно обстоятелството, че по силата на нотариален акт № 2, том VIII, рег. № 7325, н. дело № 1021/2009 г. ищецът е прехвърлил на ответника правото на строеж върху процесните два офиса като в платената цена е била включена и стойността на извършеното проучване и проектиране. Поради липса на представени по делото счетоводни или други документи, от които да се направи извод какви точно строителни работи са извършени за преустройство на тези офиси и от кой от тримата строители са извършени те, съдът е отхвърлил иска за заплащане на главница като го е квалифицирал по чл. 59 ЗЗД. Като допълнителен аргумент съдът е обсъдил и събраните чрез разпит на свидетели доказателства, от които се установява, че довършителни работи в описите два офиса са били извършени единствено по възлагане и със средства на ответника. Представеният от ищеца ревизионен доклад № Р-16001617001091-092-001/28.01.2019 г. за извършена ревизия на „Палас-27“ ЕООД /н./ съставът на Окръжен съд Пазарджик е преценил като негоден да установи релевантните за спора факти, поради което не е уважил искането по чл. 186 ГПК този доклад да бъде изискан от ТД на НАП.

Въззивният съд е бил сезиран с жалба от ищеца, в която са били обективирани оплаквания срещу правната квалификация на главната претенция и в тази връзка неправилно разпределение на доказателствената тежест, съответно отхвърляне на искането за изискване на ревизионен доклад № Р-16001617001091-092-001/28.01.2019 г. от ТД на НАП Пловдив. Съставът на Апелативен съд Пловдив също е отказал да уважи доказателственото искане с мотив, че ревизионният доклад няма да установи релевантни факти, както и поради липса на предпоставките по чл. 266 ГПК. Квалифицирал е иска като такъв по чл. 61, ал. 3 ЗЗД и е преценил, че при тази квалификация предметът на доказване е идентичен с разяснения от първостепенния съд, съответно изготвеният от Окръжен съд Пловдив доклад не е лишил ищеца от възможността да предприеме процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства. Споделяйки мотивите, изложени в първоинстанционното решение, въззивният съд го е потвърдил.

Не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въззивното решение не се явява очевидно неправилно, предвид даденото в множество съдебни актове на касационната инстанция тълкуване на този порок. От мотивите на обжалвания акт не може да се направи извод, че въззивният съд е приложил норма, която не представлява част от обективното право към датата, на която са осъществени твърдените от ищеца правопораждащите факти, нито се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е допуснато драстично нарушение на формалната логика, или на основополагащи съдопроизводствени правила. Изложените от касатора твърдения сочат на обикновена неправилност, която може да се преценява само при проверка на събраните доказателства и установени от въззивния съд факти в рамките на контрола за законосъобразност, какъвто в производството по чл. 288 ГПК не се осъществява.

Първите два, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въпроса са свързани с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е изпълнил задължението си, разяснено в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да осигури правилното приложение на императивния материален закон като служебно даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, съответно необходимостта страните да ангажират доказателства. По този начин е допуснал делото да остане непопълнено с доказателства. Действително, в случая въззивният съд е преквалифицирал иска от чл. 59 ЗЗД в чл. 61, ал. 3 ЗЗД, но това му действие се е изразило единствено в посочване на различна законова номерация, а не и в подвеждане на твърдените факти под различен хипотезис, доколкото нормата на чл. 61, ал. 3 ЗЗД се явява бланкет към правилата за неоснователно обогатяване, в частност към разпоредбата на чл. 59 ЗЗД. Това препращане е разяснено и в цитираното от касатора решение № 219/2014 г. по т. д. № 871/2012 г. на I ТО на ВКС. Следователно, въззивният съд не е имал задължение да дава указания за разпределяне на доказателствената тежест, съответно да дава възможност на въззивника ищец да сочи относими доказателства като преодолее преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК. От друга страна, доказателството, чието събиране ищецът е поискал с въззивната жалба, е отказано не поради решаващия мотив за настъпилата преклузия, а поради обстоятелството, че това доказателство – ревизионен доклад № Р-16001617001091-092-001/28.01.2019 г., съставен от ТД на НАП Пловдив, не установява релевантни за спора факти. Този извод въззивният съд е направил, позовавайки се на приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, чието заключение отнася описаните в исковата молба СМР като такива по извършване на ново строителство, а не на преустройство и то в тяло „В“, т. е. мотивът е наличие на несъответствие между твърдяните да са извършени от ищеца СМР и соченият в исковата молба резултат от тях – преустройство на два офиса в съществуваща сграда. Ето защо, поставените въпроси не могат да обосноват достъп до касация, доколкото в противовес на твърденията, изложени от касатора, въззивният съд не се е отклонил от задължителните постановки на ТР № 1/19.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и доразвиващата го казуална практика.

Третият въпрос съдържа своя отговор в разпоредбите на чл. 12, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В многобройни свои актове касационната инстанция е разяснявала, че въззивният съд, като съд, разглеждащ спора по същество, е длъжен да обсъди всички релевантни за спора факти, събраните по делото доказателства, както и заявените от страните твърдения по отделно и в тяхната съвкупност, като обективира своя анализ в мотивите на съдебното решение. По този начин се гарантира приложението на принципите за законност, установяване на истината и преценката на доказателствата по вътрешно убеждение. Поставеният въпрос не удовлетворява селективния критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил от задължението си да обсъди всички доказателства и възражения на касатора. Наред с това, следва да бъде посочено, че касаторът не заявява кое точно негово възражение или представено доказателство съдът е игнорирал, и, ако беше обсъдил, би стигнал до други изводи. В този смисъл поставеният въпрос се явява хипотетично зададен и некореспондиращ с конкретно оплакване в касационната жалба. Единственото оплакване на практика е, че съдът не е допуснал приобщаването на ревизионния доклад по делото, който според касатора би установил съществуването на първични счетоводни документи, доказващи извършването на твърдяните в исковата молба СМР. Както беше посочено по – горе, дори да бяха установени тези ремонтни работи, то същите, само на база твърдения, се явяват несъотносими към реално извършеното преустройство на етажа с офиси в сградата, представляваща тяло „В“.

След като не са налице твърдените от касатора основания за директен и факултативен достъп до касация, той следва да бъде отказан.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 620, ал. 5 ТЗ, вр. с чл. 77 ГПК, масата на несъстоятелността следва да бъде задължена със сумата 13 601, 74 лв. – държавна такса за първоинстанционното и въззивно производства, както и сумата 30 лв., представляваща държавна такса за настоящото производство.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС