Определение № 3925 от 21.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4997/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 2, във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 19 181/22.08.2023 година, подадена по пощата на 21.08.2023 година, от „Булсервиз“ АД [населено място] и частна касационна жалба с вх. № 19 184/22.08.2023 година, подадена по пощата на 21.08.2023 година, от Пробив“ АД [населено място], двете против определение № 1998/02.08.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 2093/2023 година. С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е отменил определение № 8622/14.07.2023 година на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, 23-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 8059/2023 година и е допуснал обезпечение на бъдещи искове с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, които ще бъдат предявени от М. П. М., Е. Б., А. А. Б., М. М. Б. и „Фортуна Р.Е“ ООД [населено място] срещу Пробив“ АД [населено място] и „Булсервиз“ АД [населено място] за обявяване на относително недействителни спрямо тях на договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 21, т. І, рег. № 124, дело № 21/2021 година на М. В. - нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписан под № 292 в регистъра на Нотариалната камара, договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 4, т. ІІІ, рег. № 5179, дело № 144/2023 година на А. Ш. - нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 500 в регистъра на Нотариалната камара и договор за продажба, обективиран нотариален акт № 5, т. ІІІ, рег. № 5180, дело № 145/2023 година на А. Ш.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 500 в регистъра на Нотариалната камара, с който „Пробив“ АД [населено място] е прехвърлило на „Булсервиз“ АД [населено място] правото на собственост върху описаните в тях недвижими имоти, чрез налагане на възбрана върху описаните в обжалваното определение недвижими имоти-предмет на оспорваните договори, при условието за внасяне на гаранция в размер на 5700.00 лева. В частните си касационна жалба „Булсервиз“ АД [населено място] и „Пробив“ АД [населено място] излагат твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което направеното от М. П. М., Е. Б., А. А. Б., М. М. Б. и „Фортуна Р.Е“ ООД [населено място] искане за допускане на обезпечение да бъде оставено без уважение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Софийския апелативен съд. Ответниците по частните касационни жалби М. П. М., Е. Б., А. А. Б., М. М. Б. и „Фортуна Р.Е“ ООД [населено място] са подали отговори с вх. № 25 175/08.11.2023 година и с вх. № 24 927/07.11.2023 година, с които са изразили становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определение № 1998/02.08.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 2093/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение, като оспорваното с нея определение бъде потвърдено. Съобщението за наложената възбрана е връчено на „Булсервиз“ АД [населено място] и на „Пробив“ АД [населено място] на 14.08.2023 година, като подадените от тях против обезпечението частни касационни жалби са с вх. № 19 181/22.08.2023 година и вх. № 19 184/22.08.2023 година, като и двете са подадени по пощата на 21.08.2023 година. Предвид това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК жалбите са подадени в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като отговарят на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същите са подадени от надлежни страни, поради което са допустими. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че за да бъдело допуснато обезпечение на бъдещ иск, било необходимо кумулативно да са проявени в обективната действителност следните предпоставки, а именно: искът да бил допустим и редовен, да бил вероятно основателен (подкрепен с достатъчно доказателства), да била налице обезпечителна нужда и исканата обезпечителна мярка да е подходяща-аргумент от чл. 389 от ГПК. Исковете, които молителите М. П. М., Е. Б., А. А. Б., М. М. Б. и „Фортуна Р.Е“ ООД [населено място] възнамерявали да предявят, били обосновани с фактическото твърдение, че с процесните три транслативни договора била възпрепятствана тяхната правна възможност като кредитори на „Пробив“ АД [населено място] да се удовлетворят от цената на недвижимите вещи, предмет на увреждащите сделки. В обстоятелствената част на бъдещата искова молба молителите били индивидуализирали изцяло както твърдените парични вземания, на които основавали своето качество на кредитори (кондикционни вземания-по кредитори, размер и период, представляващи обезщетение за ползване без правно основание на съсобствени имоти, отдадени под наем на Пробив“ АД [населено място] от другия съсобственик „8-ми март“ АД [населено място], притежаващ под половината от идеалните части от правото на собственост върху съсобствените имоти-без съгласие на останалите съсобственици, притежаващи повече от половината от съсобствените имоти, поради което този договор за наем не им бил противопоставим), така и увреждащите ги договори, поради което необоснован се явявал решаващият правен извод на първоинстанционния съд за нередовност на бъдещите искове, които молителите възнамерявали да предявят срещу страните по твърдените три увреждащи сделки (необходими задължителни другари). За възникването както на активната процесуална, така и на активната материална легитимация по иска с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД било достатъчно само формално ищците да твърдели, че са кредитори-в този смисъл били мотивите към т. 2 от ТР № 2/09.07.2019 година, постановено по тълк. д. № 2/2017 година на ОСГТК на ВКС. От друга страна, въззивният съд считал, че отменителните искове били подкрепени с достатъчно доказателства-титулите за собственост на молителите, договор за наем за 10 години (макар и той да бил сключен през 2007 година, с анекс към него от 19.08.2016 година срокът на възмездното ползване на процесните имоти бил продължен до 30.05.2027 година), нотариални актове, в които бели удостоверени твърдените увреждащи възмездни и безвъзмездни транслативни сделки. Налице била обезпечителна нужда, тъй като без допускане на поисканата обезпечителна мярка-възбрана върху недвижимите вещи, предмет на процесните три транслативни сделки, щяло да се затрудни удовлетворяването на претендираните парични вземания, в случай че с влязло в сила решение се установило в отделен исков процес, че твърдените парични притезания били възникнали и съществували. Макар и вписването на исковата молба, с която се предявява Павлов иск, да притежавало защитно-противопоставимо действие, а не само оповестително-аргумент чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, до вписването на тази искова молба ищецът имал обезпечителна нужда от поисканата възбрана на имотите, предмет на твърдените увреждащи прехвърлителни сделки-в този смисъл били и разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 6/14.03.2014 г. на ВКС, постановено по тълк. д. № 6/2013 година на ОСГТК на ВКС. Но ако се установило със сила на пресъдено нещо, че предявените в бъдеще конститутивни искове били неоснователни, за обезпечаване на обезщетението от причинени имуществени вреди на ответниците обезпечителната мярка следвало да бъде допусната под условие, а именно при внасяне от молителите на гаранция в размер на сумата от 5700.00 лева (10 % от данъчната оценка на имотите, предмет на твърдените увреждащи сделки)-за обезпечаване на евентуално причинените вреди на ответниците по бъдещите искове от необосновано поисканото и допуснато обезпечение. С изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Булсервиз“ АД [населено място] и „Пробив“ АД [населено място] са поискали въззивното определение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това трябва ли молбата по чл. 390 от ГПК да отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 от ГПК, за да бъде допуснато обезпечението?; за това в молбата по чл. 390 от ГПК трябва ли да са уточнени обстоятелствената част и петитума на всеки един от отделните искове, ако ще бъдат предявени няколко обективно и субективно съединени искове?; за това трябва ли да бъде допуснато обезпечение на бъдещ иск по чл. 135 от ЗЗД, при положение, ме прехвърлителя на имота притежава достатъчно имоти, от които евентуалния кредитор в производството по чл. 135 от ЗЗД би могъл да удовлетвори вземанията си, за които твърди, че е кредитор спрямо прехвърлителя на имота?; за това може ли за бъде допуснато обезпечение на бъдещ иск по чл. 59 от ЗЗД, при положение, че молителя (бъдещ ищец) разполага за същите претенции с иск по чл. 30, ал. 3 от ЗС и чл. 31, ал. 2 от ЗС?, както и за това следва ли в производството по чл. 390 от ГПК, във връзка със завеждане на бъдещ иск по чл. 135 от ЗЗД, молителят по чл. 390 от ГПК, да доказва качеството си на кредитор на ответника?. Първият от така поставените въпроси не обуславя допускането на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, доколкото същото е съобразено с това, че молбата за допускане на обезпечение на бъдещ иск трябва да съдържа достатъчно данни за индивидуализация на този иск, както от гледна точка на обстоятелствата, от които той произтича, така и от гледна точка на търсената с него защита. В случая молителите твърдят, че са кредитори на „Пробив“ АД [населено място] и извършените от това дружество в полза на „Булсервиз“ АД [населено място] разпоредителни действия с имущество ги увреждат, поради което искат тези действия да бъдат обявени за относително недействителни спрямо тях. Това е достатъчно за индивидуализация на иска по чл. 135 от ЗЗД, като тъй като всеки един от молителите може да иска обявяването на всеки един от договорите за относително недействителен в неговата цялост, то втория от поставените от частните касатори въпроси не обуславя допускане на исканото касационно обжалване, тъй като не се налага изрично разграничаване на отделните искове на всеки един молител. Самите вземания на молителите срещу „Пробив“ АД [населено място] не са предмет на бъдещия иск, поради което и в обстоятелствената част на исковата молба трябва да бъдат посочени твърдения, от които да следва качеството на кредитор спрямо ответника-прехвърлител, но съдът не може да проверява дали това качество действително съществува. В конкретния случай видно от данните по делото молителите твърдят, че са съсобственици с трето лице „8-ми март“ АД [населено място], което без да има право на това и без тяхно съгласие е отдало съсобствените имоти под наем на „Пробив“ АД [населено място], поради което последното дружество им дължи обезщетение за ползването на имотите. От това следва, че са изпълнени изискванията молителите да бъдат легитимирани като кредитори на „Пробив“ АД [населено място], без да е необходимо изрично да доказват това си качество, поради което последният от поставените от „Пробив“ АД [населено място] и „Булсервиз“ АД [населено място] в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславя допускането на определението на Софийския апелативен съд до касационен контрол. Това се отнася и до предпоследния въпрос, доколкото, както се посочи, в производството по чл. 135 от ЗЗД не се извършва проверка за действителното съществуване на твърдените вземания на кредиторите. Наред с това от посоченото в молбата за допускане на обезщетение е видно, че молителите не са в правоотношения с „Пробив“ АД [населено място], поради което разполагат спрямо него с иск по чл. 59 от ЗЗД, а не с исковете по чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 от ЗС, които са спрямо другите участници в съсобствеността. Субсидиарността на иска по чл. 59 от ЗЗД е в зависимост от това дали ищецът разполага с друг иск спрямо същото лице, а не спрямо други лица. От изложеното в молбата за обезпечение на бъдещия иск е видно, че молителите нямат друг иск за обезщетение спрямо „Пробив“ АД [населено място], освен този по чл. 59 от ЗЗД. Въпросът за това дали прехвърлителя разполага и с друго имущество, извън това, с което се е разпоредил също не обуславя допускането на исканото от частните касатори касационно обжалване. Това е така, тъй като цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на кредитора и именно той може да избира върху коя част от него да насочи действията за удовлетворяване на вземането си, като това право на избор не може да бъде ограничавано от длъжника, включително и чрез извършени от него разпоредителни действия с част от имуществото. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определение № 1998/02.08.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 2093/2023 година по подадените срещу него от „Булсервиз“ АД [населено място] и „Пробив“ АД [населено място] частни касационни жалби с вх. № 19 181/22.08.2023 година и с вх. № 19 184/22.08.2023 година, поради което такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение