Определение № 501 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника П. Л. С. срещу решение № 2502 от 15.11.2019г. по в. гр. дело № 2085/2019г. на Софийски апелативен съд (САС), гражданско отделение, ХІІ състав, с което е отменено решение № 5116 от 26.07.2018г. по гр. дело № 16067/2015г. на Софийски градски съд (СГС) в обжалваната му отхвърлителна част и вместо това касаторът – ответник е осъден да заплати на ищците К. Г. В. и Е. С. М., още 62 000 лв., извън присъдените от първоинстанционния съд 22 100 лв., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, съставляващи платена продажна цена по развален договор за продажба от 12.01.2015г., ведно със законната лихва от 27.04.2015г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски в размер на 5 588.58 лв.. Първоинстанционното решение в частта му, с която е развален на основание чл. 87, ал. 3 вр. с чл. 190, ал. 1 ЗЗД договорът за продажба от 12.01.2015г., оформен в нот. акт №, том, рег. №, дело № /г. по описа на нотариус В. Ч., с район на действие – СРС, и П. Л. С. е осъдена да заплати на К. Г. В. и Е. С. М., на всеки един, сумата 11 050 лв., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД (престирана продажна цена по разваления договор), ведно със законната лихва от 27.04.2015г. до окончателното плащане, като е реализирана отговорността на ответника за съдебни разноски пред първата съдебна инстанция в размер на 6 159.71 лв., като необжалвано, е влязло в сила. Касаторът – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен, за разликата над 22 100лв.. Касаторът – ответник релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния процесуалноправен въпрос: Налице ли е процесуално нарушение на въззивния съд при предоставяне на възможност на една от страните да прави нови доказателствени искания и да представя нови доказателства, които не са нови или новооткрити по смисъла на чл. 266, ал. 2 ГПК, които е имала възможност да посочи и представи пред първоинстанционния съд, при положение че в доклада на първоинстанционния съд са посочени всички правнорелевантни факти, разпределена е доказателствената тежест и е указано на страните да сочат доказателства за твърдените от тях факти? Нарушават ли се в тази хипотеза правата на насрещната страна и основните начала на гражданския процес: състезателност и равенство на страните?, по който счита, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 91/04.04.2019г. по гр.д.№ 3595/2018г. на ВКС, Четвърто г.о. и в определение № 194/20.02.2015г. по гр.д.№ 7040/2014г. на ВКС, Трето г.о.. Ответниците по касационната жалба /ищци в производството/ - К. Г. В. и Е. С. М. подават писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържат становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендират сторените съдебно - деловодни разноски в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по граждански спор с цена на иска над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Въззивният съд е приел за осъществено основанието на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, доколкото с влязло в сила решение по настоящото дело процесният договор за продажба на недвижим имот, сключен между страните на 12.01.2015г., е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД поради евикция, реализирана с влязло в сила решение по друго дело, с което саморъчно завещание в полза на ответницата – продавач, летитимиращо я като собственик на ид. част от процесния имот, е признато за нищожно, поради това, че не е написано и подписано от завещателя. САС е счел, че договорът за продажба не би бил сключен от купувачите-ищци само за притежаваната от ответницата ид.част, придобита на основание наследяване по закон, както и че купувачите са добросъвестни (не са знаели за правата на трети лица върху имота), поради което е развалил целия процесен договор поради виновно неизпълнение от страна на продавача. Последният извод е изведен с влязлото в сила първоинстанционно решение в необжалваната му част по конститутивния иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД и е включен в пределите на силата на пресъдено нещо на съдебния акт. Със сила на пресъдено нещо между страните е установено и че, сумата от 22 100лв. е престирана от ищците на ответницата преди нотариалното изповядване на разваления договор за продажба, поради което продавачката дължи връщането й на отпаднало основание (чл. 55, ал. 1, пр. 3). Спорът пред въззивния съд е бил досежно останалата част от договорената продажна цена по разваления договор в размер на 62 000лв., за която не е удостоверено в нотариалния акт, че е платена от купувачите на продавача, а в него само е поето задължение за престирането й чрез заемни средства от банков ипотечен кредит. Доколкото въззивниците – ищци са се позовали във въззивната си жалба на допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, изразяващи се в недаване на указания за останали недоказани правнорелевантни факти – плащането на сумата 62 000 лв. по договора за продажба, САС е допуснал поисканата от тях за първи път във въззивната жалба икономическа експертиза за установяване на твърдяното в исковата молба плащане на сумата 62 000 лв. чрез отпуснатия на ищците банков кредит, която сума е постъпила по сметка на ответницата. Въз основа на приетото от въззивния съд заключение на икономическата експертиза, неоспорено от страните, САС е приел за установен факта на плащане на сумата 62 000лв. като продажна цена по процесния договор за продажба, чрез превеждането на заемни средства, отпуснати на купувачите по ипотечен банков кредит, преведени от банката по сметка на продавачката, на 24.01.2015г.. Като осъществена престация по разваления договор, тя подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД на купувачите – ищци, с каквито мотиви въззивният съд е уважил иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за разликата над 22 100 лв. до целия му предявен размер от 84 100лв.. Не е осъществено релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е от обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор. Всъщност не поради пропуск на ищците, а поради пропуск на първоинстанционния съд (недадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК), факта на плащане на продажната цена от 62 000 лв. по процесния договор за продажба е останал недоказан. Преклузиите по чл. 266, ал. 1 и ал. 2 ГПК, които има предвид касаторът, не настъпват ако първоинстанционният съд не е дал дължимите указания по смисъла на чл. 146, ал. 2 ГПК за останалите недоказани от страната правнорелевантни факти. В този случай не настъпва и преклузията по смисъла на чл. 147 ГПК. Доколкото не е осъществена визираната в поставения въпрос хипотеза - пълен доклад на първоинстанционния съд, в който са посочени всички правнорелевантни факти, разпределена е доказателствената тежест и е указано на страните за кои твърдяни правнорелевантни факти не сочат доказателства, отговорът на такъв правен въпрос не би имал значение за крайния изход на конкретното дело. При посочената от въззивния съд предпоставка на недадени, но дължими от първоинстанционния съд указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, не настъпва преклузия за събиране на доказателства, които страната е могла да посочи пред първата съдебна инстанция. Това е така, тъй като пропускът за попълване на доказателствения материал по делото, не е по вина на страната, а поради неизпълнено задължение на съда. Последното по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на доказателство, което за първи път е поискано от страната във въззивното производство. Щом е осъществено позоваване във въззивната жалба на горепосоченото процесуално нарушение на първоинстанционния съд е допустимо събиране на доказателства, които се събират служебно от съда като съдебните експертизи, както по инициатива на въззивника, така и по служебен почин на въззивния съд. Възприетите правни разрешения от САС в атакуваното въззивно решение по направените оплаквания във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения на първоинстанционния съд по попълване на делото с относими доказателства и недадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, са изцяло в съответствие със задължителните разрешения в т. 2 и т. 3 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора в настоящото касационно производство, касаторът - ответник следва да бъде осъден да заплати на ищците сумата 2 400 лв., съставляваща хонорар за един адвокат, платен за касационната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,