Определение № 4142 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3234/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. В. М. против определение на Софийски градски съд № 6722 от 07.05.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 2504/2024 г., с което е потвърдено разпореждане на Софийски районен съд /СРС/ от 18.01.2024 г. по гр.д.№ 67243/ 2023 г. и по този начин е върната подадената от частната жалбоподателка искова молба. Жалбоподателката поддържа, че с исковата молба ясно е заявила, че предявява иск за установяване дали документ, на който е придадено вид че изхожда от нея, е с неистинско съдържание и за установяване на този факт. Ставало дума за молба, подадена по гр.д.№ 10601/ 2022 г. на СРС от нейно име и от името на Н. Т. – А., която била с фалшифицирани подписи. В продължение на повече от 30 години ответниците по посоченото гражданско дело правили по отношение на ищците опити за имотна измама, които били осуетени срез водене на многобройни дела, свързани с оспорване на подписите на Н. Т. – А. и други собственици. Молбата с фалшифицираните подписи, чиято неистинност се иска да бъде установена, можело да послужи като сравнителен материал и да доведе до загуба на имоти. Поради това жалбоподателката моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол поддържа очевидната му неправилност, която обосновава със същите твърдения, които са изложени в частната касационна жалба. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена по гр.д.№ 10601/ 2002 г. на СРС за предявяване на в хода на висящо гражданско производство на инцидентен установителен иск от В. В. М. против Л. В. Д., Н. К. Д., П. В. Д. и Д. Г. П., за неистинност на документ – молба без регистрационен номер, в която като податели били посочени ищците по делото /вкл. В. М./, но която не била подписана от тях. Съдът отказал да приеме инцидентния установителен иск по висящото дело и по него било образувано ново дело – гр.д.№ 67243/ 2023 г. на СРС. Като счел исковата молба за нередовна, с разпореждане от 19.12.2023 г. съдът указал на ищцата да отстрани неизправностите й, включително да заяви дали предявява иск за установяване на престъпно обстоятелство във връзка със съставянето на неистински документ, образувано ли е наказателно производство и какво е значението на молбата за гражданското дело, по което е представена. С молба от 04.01.2024 г. ищцата заявила, че претендира установяване на фалшифицирането на подписите във въпросната молба и че те не са положени от посочените в молбата лица, че не е образувано наказателно производство и че въпросната молба е за разпределяне на претендираното по гр.д.№ 10601/ 2022 г. на СРС обезщетение между ищците. С оглед тези уточнения първоинстанционният съд приел предявения иск за недопустим и постановил връщане на основание чл.130 ГПК на подадената искова молба с разпореждане от 18.01.2024 г. Посочил, че искането е за установяване на факта, че ищцата не е подавала молба по гр.д.№ 10301/ 2022 г. и на факта, че трети лица са извършили престъпление, представляващо фалшифициране на подписите в тази молба. Първото искане било недопустимо, защото чл.124 ал.4 изр.2 ГПК допускал искове за установяване на факти само в изрично предвидените от закона случаи, а процесният не бил от тях. Второто искане също било недопустимо, защото нямало пречка за образуване на наказателно производство, а само в хипотеза на наличие на такава пречка гражданският съд можел да установява престъпни обстоятелства. Ищцата обжалвала преграждащия акт на първата инстанция пред въззивния съд и по жалбата й е постановено обжалваното в настоящето производство определение, с което разпореждането за връщане на исковата молба е потвърдено. Според въззивната инстанция молбата, чиято неистинност се искало да бъде установена, по естеството си съставлявала документ, с който се отстраняват нередовности на искова молба по висящо гражданско дело. Тя нямала доказателствена сила, нито имала значение за други правоотношения. Винаги можело да бъде потвърдена или оттеглена от страната и затова нямало правен интерес за установяване по съдебен ред на истинността или неистинността й. Такъв интерес би бил налице само ако неистинността можело да се противопостави на трети лица или ако тя би била от значение за други правоотношения между страните, какъвто процесният случай не бил. Няма основание така мотивираният съдебен акт да бъде допуснат до касационен контрол като очевидно неправилен. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. В случая жалбоподателката не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“, твърденията й в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се припокриват с тези в частната касационна жалба и не обосновават квалифицирана форма на неправилност. Те съставляват твърдения за допуснати от съда нарушения на правилата на ГПК, които не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК и по които касационен контрол не може да бъде допуснат. Относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК касационната инстанция не може да се произнесе, тъй като частната жалбоподателка не е релевирала правен въпрос по смисъла на посочената разпоредба, а формулирането на такъв въпрос служебно е недопустимо /Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/. По изложените съображения съдът