Определение № 530 от 26.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1783/2017 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 пр. първо ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против разпореждане № 834 / 19.05.2017 г. по ч.т.д.№ 793/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е върната частната жалба на дружеството срещу определение № 139/11.04.2017 г. по ч.т.д. № 793/2016 год.. С атакуваното определение ,в производство по реда на чл.248 ГПК, съдът е изменил определение № 27/24.01.2017 год. / постановено по частна жалба срещу определение на съда по несъстоятелността, на основание чл. 613а ал.3 вр. с чл.729 ТЗ /, в частта му за разноските, като е намалил присъдените в полза на жалбоподателя. Същият оспорва правилността на разпореденото връщане, като акцентира на обстоятелството, че с определение № 139/11.04.2017 год. въззивният съд за пръв път се произнася по въпроса за разноските,направени пред него и произнасянето на настоящата инстанция представлява въззивен контрол, какъвто спрямо актове, разместващи имуществени блага, не следва да бъде отречен .Страната счита, че съдът незаконосъобразно е обвързал обжалваемостта на съдебния акт, в изменение на който е постановено определението по чл.248 ГПК, с възможността за обжалване на последното.ГПК не ограничава въззивното, а само касационното обжалване по отношение на изрично определени съдебни актове / чл.274 ал.4 ГПК /, каквото е и определението по чл.279 ал.3 ТЗ. Такъв извод се извежда и от дадените разяснения в т.24 на ТР № 6 / 06.11.2013 год. по тълк.дело № 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС. В подкрепа на доводите си, жалбоподателят цитира и опр.№ 102/ 23.02.2015 год. по ч.т.д.№ 456 / 2015 год. на ІІ т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.274 ал. 2 ГПК. Ответната страна – [фирма] – не е взела становище по частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване, като преграждащ, съдебен акт. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: За да върне частната жалба на [фирма], Пловдивски апелативен съд е приел, че с нея се обжалва определение за изменение по реда на чл.248 ГПК, в частта за разноските, на определение, постановено по реда на чл.729 ал.3 ТЗ, което е окончателно / чл. 613а ал.3 ТЗ / и не подлежи на последващ инстанционен контрол от Върховен касационен съд.Поради отсъствието на процесуален ред за обжалване на определението по чл.729 ал.3 ТЗ, съдът е приел, че не подлежи на обжалване и определението за неговото изменение в частта за разноските,съгласно чл.248 ал.3 пр.второ ГПК,което обуславя недопустимост на частната жалба. Определението е правилно. Постановеното определение № 27/24.01.2017 год. по чл.729 ал.3 ТЗ на Пловдивски апелативен съд, съгласно чл.613а ал.3 ТЗ, е окончателно – не подлежи на касационен контрол.Съгласно чл.248 ал.3 пр.второ ГПК, определенията по чл.248 ГПК подлежат на обжалване по реда, по който се обжалва самия допълван или изменян съдебен акт. ГПК не предвижда различни по съдържание на контрола „редове„ за обжалване, приложими за всички инстанции, и за всички видове съдебни актове / решения и определения /, поради което следва да се приеме, че под „ред„, в разпоредбата на чл.248 ал.3 пр.второ ГПК, се визира единствено обжалваемост или не на изменяния или допълван по реда на чл.248 ГПК съдебен акт. Ако вложения в същата смисъл е „реда„ за обжалване - по чл.274 ал.2, респ. по ал.3 вр. с чл.280 ал.1 ГПК - разпоредбата следваше да се адресира изрично до определенията. Ако пък вложения смисъл би бил в приложимостта на специфичния контрол, на основанията по чл.280 ал.1 ГПК, то нормата следваше да разграничи приложимост само по отношение на въззивните актове – определения и решения. Тъй като подобно разграничение чл.248 ал.3 пр.второ ГПК не провежда, следва да се възприеме,че вложения в израза „ред за обжалване„ смисъл е ограничен до съществуването или не на последващ инстанционен контрол за изменяния или допълван,по реда на чл.248 ГПК, съдебен акт. Когато същият е необжалваем, окончателно е и изменението му по реда на чл.248 ГПК.Аналогична едноинстанционност в произнасянето за разноски се получава и при произнасяне на касационна инстанция, за направените пред нея разноски, в производство по реда на чл.248 ГПК.Очевидна е логиката на законодателя, че след като до съответната инстанция е ограничил окончателното разрешаване на същественото и сложното - съдбата на материалноправния спор, то на същата следва да се повери и окончателното произнасяне по понесените за това разноски. Нормата на чл.248 ал.3 пр. второ ГПК е специална спрямо нормата на чл.274 ал.4 ГПК, поради което и от последната не може да се обоснове извода,че само касационната / но не и въззивната / обжалваемост на определения по реда на чл.248 ГПК /каквито могат да бъдат само определения на първоинстанционния съд/ е изключена при касационна необжалваемост на въззивния акт, постановен по същия спор, съгласно чл. 248 ал.3 пр. второ ГПК. Несъстоятелно е позоваването на т.24 от ТР № 6/2013 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като задължителните указания в същата касаят реда за произнасяне на касационна инстанция, в случай на допустимо атакувано пред нея определение по чл.248 ГПК / предвид касационна обжалваемост на изменения по реда на чл.248 ГПК съдебен акт / - по чл.274 ал.2 или по чл.274 ал.3 ГПК – с обосноваване на основания за касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК, но не и приложението на чл.248 ал.3 пр. второ ГПК. Цитираното определение на състав на ІІ т.о. на ВКС не е задължителна съдебна практика и не се споделя от настоящия. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение